позволи да подскача и да охка през няколко секунди — по този начин те първо щяха да съсипят себе си и да станат безполезни, а после да съсипят и всички около себе си — и като специалисти в работата, и като хора. Всеки си има предел на силите.
Ханк не го караше да бъде толкова безчувствен, той го
— Какво става с Арктър? — попита Ханк.
Когато се намираше в калейдоскопния си костюм, Фред докладваше и за себе си, наред с останалите. Ако не го правеше, неговият началник — и целият полицейски апарат, — щяха да се досетят кой е Фред, без значение дали е с калейдоскопен костюм, или не. Къртиците в агенцията щяха да докладват на свой ред и много скоро Боб Арктър, докато седи в гостната си и пуши или гълта дрога заедно с останалите наркомани, щеше да открие, че и него го преследва три фута висок мъж в инвалидна количка. И за разлика от случая на Джери Фабин при него това нямаше да е халюцинация.
— Арктър не прави нищо особено — каза Фред, както винаги. — Работи в онзи тайнствен Център за ценни книжа, гълта по няколко хапчета смърт всеки ден…
— Не съм съвсем сигурен. — Ханк стискаше някакъв лист хартия. — Имаме сведения от наш информатор, че Арктър разполага с много по-големи средства, отколкото му плащат в Центъра за изкупуване на ценни книжа. Обадихме им се и се поинтересувахме каква е заплатата му. Не е много голяма. Така че поразпитахме и разбрахме, че не работи на пълен работен ден през цялата седмица.
— Какво значение има? — попита Фред мрачно, давайки си сметка, че „много по-големите средства“ са заплатата, която получава като агент под прикритие. Получаваше парите си всяка седмица от автомат в мексикански бар-ресторант в Пасадена. Това всъщност беше заплатата за предоставената от него информация, която често водеше до присъди. Обикновено сумата беше малка, но понякога ставаше значителна — когато благодарение на него конфискуваха големи пратки с хероин.
Ханк продължаваше да чете замислено:
— Според този информатор Арктър изчезва и се появява загадъчно, особено когато се стъмни. След като се прибере вкъщи, той яде, после отново изчезва с най-различни оправдания. Понякога много бързо. Но никога не изчезва за дълго. — Той, или по-скоро калейдоскопният му костюм, изгледа Фред. — Забелязал ли си нещо подобно? Можеш ли да потвърдиш информацията? И какво означава това?
— Най-вероятно е при приятелката си, Дона — отвърна Фред.
— Хм, „най-вероятно“… Предполага се, че би трябвало да го знаеш със сигурност.
— Ходи при Дона. Отскача дотам по всяко време. — Фред се чувстваше страшно неудобно. — Но ще проверя и ще те уведомя. Кой е този информатор? Да няма зъб на Арктър?
— По дяволите, не знаем кой е. Обажда се по телефона. Не можем да го проследим, а и използва някакво самоделно електронно устройство за изкривяване на гласа. — Ханк се изхили. Смехът му прозвуча странно, металически. — Работещо. Достатъчно добре.
— Господи! — възмути се Фред. — Това е оня откачен кисел тип Джим Барис, с неговите злобни шизоидни номера, които върти на Арктър! Барис е изкарал безброй курсове по електроника в армията, плюс курс по поддръжка на тежки машини. Не бих разчитал на него като на информатор.
— Не знаем дали е Барис — каза Ханк, — пък и Барис може да е нещо повече от „откачен кисел тип“. Няколко наши хора се занимават с този информатор. Но мисля, че няма никаква информация, която да ти е от полза, поне засега.
— Така или иначе е някой от приятелите на Арктър — каза Фред.
— Да, несъмнено това е отмъстителен номер. Тези наркомани са готови да се натопят взаимно при най-малката обида. Всъщност той изглежда познава Арктър отблизо.
— Мило момче — каза Фред горчиво.
— Е, хайде сега — каза Ханк. — Каква е разликата между това и онова, което правиш ти?
— Аз не го правя от злоба — каза Фред.
— А какво правиш всъщност?
След кратка пауза Фред каза:
— Проклет да съм, ако знам.
— От днес зарязваш Уийкс. Мисля да ти възложа да наблюдаваш основно Боб Арктър. Той има ли си презиме? Използва инициал…
Фред издаде сподавен звук.
— Защо Арктър?
— Загадъчни финансови средства, загадъчни изчезвания, със своята дейност си създава врагове. Как е средното име на Арктър?
Ханк чакаше отговора с химикалка в ръка.
— Посълтуейт.
— Как се пише това?
— Не знам как се пише шибаното име — отвърна Фред.
— Посълтуейт — каза Ханк и записа няколко букви. — От каква националност е?
— Уелсец — каза Фред. Той едва чуваше, ушите му излизаха от строя, останалите сетива бяха на път да ги последват.
— Това е онзи народ, който пее за мъжете от Харлех, нали? Какво е това „Харлех“? Някакъв град?
— Харлех е мястото на героичната съпротива срещу Йорк през 1468 година…
Фред млъкна.
„Мамка му — помисли си той. — Това е ужасно!“
— Чакай, искам да си отбележа това — каза Ханк и започна да пише с химикалката.
— Означава ли това, че ще подслушвате колата и къщата на Арктър? — попита Фред.
— Да, с нова холографска система — тя е по-добра от старите средства и ние вече разполагаме с няколко такива, които в момента не ни трябват за други цели. Вие ще осъществявате контрола над апаратурата и наблюдението. — Ханк си отбеляза и това.
— Ще направя каквото мога — каза Фред. Чувстваше се абсолютно смазан от всички тези неща, искаше му се срещата да свърши колкото се може по-бързо. Само да можеше да глътне няколко таблетки…
Срещу него другото безформено петно пишеше и пишеше, попълваше бланки с всички серийни номера на цялото техническо оборудване, което, ако бъдеше одобрено, скоро щеше да бъде на разположение на Фред и щеше да му послужи за осъществяване на денонощно наблюдение на собствената си къща и лично на себе си.
Вече повече от час Барис се опитваше да довърши работата по самоделния заглушител, направен от подръчни материали на стойност не повече от единайсет цента. Беше почти готов, само с помощта на алуминиево фолио и парче стиропор.
В нощната тъмнина на задния двор на Боб Арктър, сред плевелите и купчините вехтории, Барис се опитваше да подготви за стрелба пистолета си със саморъчно направен заглушител.
— Съседите ще чуят — каза Чарлз Фрек неспокойно. Той виждаше светлините в прозорците на къщите наоколо, много хора вероятно гледаха телевизия или купонясваха.
Лъкман, който лежеше някъде встрани, но виждаше какво става, каза:
— И без това този квартал е пълен с убийци.
— Защо ти е заглушител? — попита Чарлз Фрек. — Искам да кажа, те нали са незаконни?
— В тези дни и в тази епоха — обади се Барис мрачно, — при нашето израждащо се общество, при покварата, сред която живеем, всеки стойностен човек трябва постоянно да носи пистолет. За самоотбрана.
Той примижа и стреля със своя пистолет със самоделен заглушител. Разнесе се чудовищен гръм, за момент и тримата оглушаха. Кучетата в далечината се разлаяха.
Усмихнат, Барис започна да размотава алуминиевото фолио от стиропора. Очевидно се забавляваше.
— Страхотен заглушител — каза Чарлз Фрек, чудейки се кога ще се появи полицията. Цяла хайка полицейски коли.
— Този път звукът по-скоро се усили — обясни Барис, показвайки на Фрек и Лъкман обгорени части от
