В него се надигнаха отвращение и ярост. Беше късно през нощта, той се нуждаеше от сън.
— Не, не — бързо каза Барис. Изглеждаше натъжен. — Ти
— Ти ли го направи? — попита смаяно Арктър, гледайки Барис, чиито очи блестяха с някакво неясно тържество. — Защо?
— Имам предвид, че според моята теория аз съм го направил — отвърна Барис. — Очевидно под влиянието на постхипнотично внушение. С блокиране на паметта, така че после да не си спомням нищо.
Той започна да се смее.
— По-късно — каза Арктър и изгаси лампата. — Много по-късно.
Барис се изправи, треперейки:
— Хей, не разбираш ли? Аз имам задълбочени познания в областта на електрониката и достъп до апарата — аз живея тук. Единственото, което не мога да разбера, е какъв мотив имам.
— Направил си го, понеже си психар — каза Арктър.
— Може би са ме наели тайните служби — промърмори Барис смутено. — Но какви са техните мотиви? Вероятно да посеят подозрение и тревога сред нас, за да предизвикат разногласия помежду ни, да ни настроят един срещу друг, така че да не знаем на кого да се доверим, кои са враговете ни и така нататък.
— В такъв случай те са успели — отбеляза Арктър.
— Но за какво им е всичко това? — попита Барис, пристъпвайки към вратата. Размахваше ръце. — Толкова много усилия — сваляне на платката от дъното, отваряне на входната врата с шперц…
„Нямам търпение — помисли си Боб Арктър, — да монтират холокамерите из цялата къща.“ Докосна пистолета си и се почувства по-уверен, после се зачуди дали да не провери зареден ли е с патрони. „Но тогава — осъзна той — ще започна да се съмнявам дали ударникът е наред, или барутът не е махнат от патроните, и така нататък, до безкрайност, като малко момче, което брои пукнатините по тротоара, за да овладее страха си. Малкият Боби Арктър, който се прибира вкъщи след първия си учебен ден, с малките си учебници в ръка, уплашен от неизвестното, което му предстои.“
Протегна ръка надолу, затършува под рамката на леглото и най-накрая пръстите му докоснаха залепена за пружината лепенка. Дръпна я рязко, без да обръща внимание, че Барис е все още в стаята и гледа, и извади скритите над нея две таблетки със Субстанция С. Сложи ги в устата си, глътна ги без вода и се отпусна пак върху леглото с въздишка.
— Изчезвай — каза той на Барис.
И заспа.
5
За да бъде монтирана подслушвателната и наблюдателната апаратура както трябва (тоест безпогрешно), беше необходимо Боб Арктър да напусне дома си за известно време. Обикновено при подобни случаи къщата се наблюдаваше, докато обитателите й не излязат от нея, и то по такъв начин, че може да се предположи дългото им отсъствие. Понякога се налагаше да се чака с дни или дори няколко седмици. В края на краищата, ако нищо друго не помогнеше, обитателите на къщата се отпращаха под някакъв предлог: уведомяваха ги, че се налага да се направи дезинфекция или нещо подобно и за целта ще дойде екип, така че всички трябва да напуснат къщата, да речем, до шест следобед.
Но в дадения случай заподозреният Робърт Арктър услужливо напусна къщата си, като отведе и двамата си съквартиранти, за да потърсят цефалохромоскоп, който могат да използват или да наемат, докато Барис оправи техния. Тримата отпътуваха с колата на Арктър и изглеждаха сериозни и непоколебими. По-късно от подходящо място — телефонната будка на една бензиностанция — използвайки гласовия синтезатор на калейдоскопния си костюм, Фред докладва, че със сигурност до края на деня в къщата няма да има никой. Бил чул, че тримата са решили да отидат в Сан Диего, за да намерят евтин раздрънкан цефскоп, оставен от някакъв тип за продажба, на цена около петдесет долара. Примамлива цена. Която си струва дългото пътуване и изгубеното време.
Това даде на властите възможност да огледат къщата по-задълбочено, отколкото имаха възможност агентите им под прикритие. Трябваше да издърпат шкафовете и да видят дали е залепено нещо отзад. Трябваше да развинтят полилеите, за да видят дали оттам няма да се изсипят стотици таблетки. Трябваше да погледнат в тоалетната, за да видят дали в тоалетната хартия не са скрити малки разтворими пакетчета. Трябваше да погледнат в камерата на хладилника, за да проверят дали в пакетите от замразен грах и боб всъщност не е скрита замразена дрога. А докато вършеха всичко това, те монтираха сложна система от холокамери и заставаха на различни места, за да я тестват. Същото вършеха и с аудиотехниката. Но монтирането на видеокомпонентите беше много по-трудно и отне повече време. Естествено, камерите изобщо не трябваше да се виждат и за монтирането се изискваха определени умения. Трябваше да бъдат изпробвани множество места, на които да се инсталират. Техниците, които вършеха тази работа, бяха добре платени, защото ако обитателите на жилището откриеха някоя от монтираните камери, щяха да разберат, че са под наблюдение и да прекратят своята дейност. А понякога се случваше и да демонтират цялата система от камери и да ги продадат.
Докато караше по магистралата към Сан Диего, Арктър си мислеше, че в такива случаи е много трудно доказуемо открадването и продаването на електронната система за следене, монтирана незаконно от полицията в нечие жилище. На полицията й оставаше единствено да се хване за нещо друго, за някое по- дребно престъпление. А в такава ситуация наркопласьорите действаха по-директно. Арктър си спомни за оня случай, когато дилър на хероин беше пъхнал два пакета дрога в дръжката на ютията на едно момиче, за да го натопи. После се обадил анонимно в полицията. Но се случило така, че момичето намерило хероина и го продало. Полицията дошла, не открила нищо и по записа на гласа арестувала наркопласьора за даване на лъжлива информация на властите. След като го пуснали под гаранция, пласьорът отишъл при момичето късно през нощта и го пребил почти до смърт. След залавянето му, когато го попитали защо е извадил едното око на девойката и е счупил двете й ръце и няколко ребра, той обяснил, че тя е продала негови два пакета висококачествен хероин, взела е добра печалба и не му се е отчела. „Толкова им е умът на наркопласьорите“ — помисли си Арктър.
Той свали Лъкман и Барис при жилището на един крадец на дребно, за да търсят цефскоп. По този начин те двамата нямаше как да се върнат вкъщи и да заварят техниците, монтиращи подслушвателната инсталация, а и той щеше да види една личност, която не беше виждал повече от месец. Идваше рядко тук и му се струваше, че момичето не прави нищо друго освен да си взема дозата по два-три пъти на ден и да проституира, за да може да си я купува. Тя живееше със своя дилър. Обикновено Дан Манчър не стоеше вкъщи през деня, което беше добре. Дилърът също беше наркоман, но Арктър не знаеше точно какво взема. Очевидно различни видове дрога. Каквото и да беше, под негово влияние Дан ставаше странен и зъл, непредсказуем и опасен. Чудно беше, че полицията не го е прибрала много отдавна за нарушаване на реда. Може би им плащаше. Или, което беше най-вероятно, тях изобщо не ги беше грижа. Тези хора живееха в беден квартал, заобиколени от възрастни и нищета. Полицията влизаше само за сериозни престъпления в Кромуел Вилидж — лабиринт от постройки, бунища, паркинги и разбити пътища.
Като че ли нищо не допринасяше за мизерията повече от групите базалтови блокове, построени, за да измъкнат хората от нищетата.
Арктър паркира колата си, влезе във входа с миришещото на урина стълбище, изкачи потъналите в мрак стъпала и намери вратата в Сграда 4, на която пишеше „Г“. Пред вратата имаше пълна кутия „Драно“ и той я вдигна машинално, чудейки се колко ли деца са си играли тук. Спомни си за момент и за собствените си деца, и за всички онези неща, които беше правил през годините, за да ги предпази. Вдигането на кутията „Драно“ от земята беше едно от тези неща. Арктър почука с кутията по вратата.
Ключалката изщрака и вратата се отвори. Момичето, Кимбърли Хоукинз, надникна над веригата.
— Да?
— Хей, аз съм — каза той. — Боб.
— Какво държиш?
