кутийката на Лъкман, който също си взе таблетки и на свой ред я подаде на Арктър.
— Може би точно това ни прецаква — каза Арктър, отказвайки ядосано. — Размътва ни мозъците.
— Дрогата не може да отвърти щангата на акселератора и ограничителя на карбуратора — каза Барис, все още държейки кутийката протегната към Арктър. — По-добре си вземи поне три — първокачествени са, но слаби. Разредени са с малко метедрин.
— Прибери шибаната кутийка — каза Арктър. Чуваше в ума си пеене на висок глас, някаква страховита музика, и сякаш реалността около него пропадаше. Сега всичко — и бързо движещите се коли, и двамата мъже, и собствената му кола с отворения й капак, миризмите и пушекът, ярката и гореща обедна светлина — всичко сякаш беше гранясало, като че ли светът се разлагаше. Постепенно нещо опасно, гнило и вонящо, се промъкваше в гледката, звуците и миризмите. Арктър се почувства зле, затвори очи и потрепера.
— Какво надушваш? — попита го Лъкман. — Някаква улика ли, човече? Някаква миризма от двигателя, която…
— Кучешки лайна — каза Арктър. Усещаше вонята, идваща откъм двигателя. Приведе се напред, помириса и я усети още по-силно и безпогрешно. „Странно — помисли си. — Гадно и отвратително.“
— Усещате ли миризмата на кучешки лайна? — попита той Лъкман и Барис.
— Не — каза Лъкман, без да откъсва поглед от него. После се обърна към Барис и го попита: — Имаше ли някакви халюциногени в таблетките ти?
Барис поклати глава, усмихвайки се.
Наведен над горещия двигател и вдишвайки вонята на кучешките лайна, Арктър разбираше, че това е илюзия. Всъщност нямаше такава миризма. Но продължаваше да я усеща. А после видя, размазано по целия двигател, особено отдолу по цилиндрите, някакво тъмнокафяво отвратително вещество. „Масло — помисли си, — разляло се масло. Изтекло е отнякъде. Може би уплътнителите са се спукали.“ Но той трябваше да се пресегне и да докосне веществото, за да бъде сигурен, за да потвърди своето рационално предположение. Пръстите му докоснаха лепкавата кафява маса и се отдръпнаха. Беше мушнал ръката си в кучешки изпражнения. Всички блокове на двигателя, всички проводници бяха покрити с кучешки лайна. Арктър осъзна, че и топлоизолационната преграда е покрита с тях. Вдигна поглед и ги видя и върху звукоизолационния материал на капака. Смрадта го зашемети, той затвори очи и се разтрепери.
— Хей, човече — изрече Лъкман рязко, слагайки ръка на рамото му. — Какво стана, спомни ли си нещо?
— Безплатни билети за театър — обади се Барис и се изхили.
— Я по-добре поседни — каза Лъкман, отведе Арктър до шофьорската седалка и го настани там. — Човече, ти здравата си се надрусал. Отпусни се, спокойно. Никой не е умрял и сега сме нащрек.
Той затвори вратата на колата.
— Всичко е наред, разбираш ли?
Барис се появи на прозореца и каза:
— Искаш ли бучка кучешко лайно, Боб? Да си подъвчеш?
Арктър се вцепени, отвори очи и се втренчи в Барис. Но зелените стъкла на очилата не издаваха нищо. „Наистина ли той каза това? — запита се Арктър. — Или съм го чул само в мислите си?“
— Какво, Джим? — попита той.
Барис започна да се смее. И не можеше да се спре.
— Остави го на мира, човече — каза Лъкман и блъсна Барис в гърба. — Разкарай се, Барис!
Арктър се обърна към Лъкман и попита:
— Какво ми каза той току-що? Какво точно, по дяволите, ми каза?
— Не знам — каза Лъкман. — Не разбирам и половината от нещата, които Барис разправя на хората.
Барис продължаваше да се усмихва, но мълчеше.
— Барис, проклетнико — каза Арктър, — знам, че това е твоя работа. Първо прецака цефскопа, а сега и колата. Ти си го направил, мамка му, побъркан кучи син!
Едва чуваше гласа си, но докато крещеше тези неща на усмихнатия Барис, ужасната воня на кучешки изпражнения се увеличаваше. Арктър се отказа от опитите си да говори и се облегна на безполезния волан на колата си, опитвайки се отчаяно да не повърне. „Слава Богу, че Лъкман е тук — помисли си той. — И че беше тук през целия ден. Иначе щеше да е свършено с мен, благодарение на това откачено шибано влечуго, с което живея под един покрив.“
— Успокой се, Боб. — Гласът на Лъкман достигна до него между вълните от гадене.
— Знам, че е той — каза Арктър.
— По дяволите, защо? Нали и себе си би погубил по този начин? Защо, човече? Защо?
Миризмата на Барис продължаваше да действа зашеметяващо на Боб Арктър и той положи глава направо върху таблото на колата си. Хиляди гласове звънтяха в ума му, слънцето блесна в очите му и миризмата най-после изчезна. Хиляди странни гласове плачеха и той не можеше да ги разбере, но поне виждаше и миризмата си бе отишла. Потрепера и се пресегна към джоба си, за носната си кърпичка.
— Какво имаше в тези хапчета, които ни даде? — попита настоятелно Лъкман смеещия се Барис.
— По дяволите, аз също взех няколко — каза Барис. — Ти също. Имахме неприятно пътуване. Причината не е в дрогата. Освен това е твърде скоро. Хапчетата още не са се разтворили…
— Ти ме отрови — изрече Арктър свирепо. Пред очите му почти се беше прояснило, мисълта му бе кристално ясна, само дето се страхуваше. Рационален страх, който замести лудостта. Страх от това, което насмалко не се случи, ужасен страх от усмихнатия Барис и неговата шибана кутийка и от неговите обяснения, и от зловещите му приказки, навици, хобита, появявания и изчезвания. И неговото анонимно обаждане в полицията за Робърт Арктър, самоделно направеното устройство за подправяне на гласа, което работеше отлично. Да, трябва да е бил Барис…
— Никога не съм виждал някой да излезе от строя толкова бързо — обясняваше Барис, — но тогава…
— По-добре ли си вече, Боб? — попита Лъкман. — Ще изчистя повръщаното, няма проблем. По-добре се премести на задната седалка.
Двамата с Барис отвориха вратата и Арктър, залитайки, се измъкна навън. Лъкман се обърна към Барис и го попита:
— Сигурен ли си, че в хапчетата не е имало нищо?
Барис разпери ръце в знак на протест.
6
Бележка. Агентът под прикритие от Отдела за борба с наркотиците се страхува най-много не от това, че ще го убият или пребият, а че ще му вкарат голяма доза халюциноген, и до края на живота му в главата му ще се прожектира някакъв филм на ужасите. Или че ще му пробутат смес от петдесет процента хероин и петдесет процента от Субстанцията С. Или двете неща заедно, плюс някоя отрова като стрихнин, която почти ще го убие, но не напълно, и всичко ще завърши по същия начин — като в безкраен филм на ужасите. И той ще се озове в психиатрия, или, което е още по-лошо, в някоя федерална клиника. И ще се опитва по цял ден и цяла нощ да чисти листните въшки от себе си, или ще се чуди защо не може да покрие с восък пода. И това ще се случи, защото някой ще разбере с какво се занимава агентът и ще го изработи. По най- гадния възможен начин — чрез стоката, която продават и против която той се бори.
Докато караше предпазливо към къщи, Боб Арктър си мислеше, че както дилърите, така и наркоманите знаят какво причинява на хората уличната дрога. И приемат това.
Ремонтната кола пристигна на мястото, където бяха спрели, и оправиха колата им срещу заплащане от трийсет долара. Всичко останало изглеждаше наред, само дето механикът за известно време огледа внимателно лявото предно окачване.
— Нещо не е наред ли? — попита Арктър.
— Възможно е да имате неприятности при остри завои — отвърна механикът. — Отклонява ли се колата от зададения курс?
