Камера помътняла

беше трудно да мисли за картините в музеите.

— Не ви ли се струва — попита той спътниците си, докато караше внимателно, — че когато умрем и се появим пред Господ в Деня на Страшния съд, ще се окаже, че греховете ни са записани в хронологичен ред или са подредени според това колко са сериозни, или по азбучен ред? Защото не искам, когато умра на осемдесет и шест годишна възраст, пред мен да се появи Бог и да извика гръмогласно: „Значи ти си онова малко момче, което открадна трите бутилки кока-кола от камиона на паркинга пред магазин «7–11» през 1962 година?“

— Мисля, че са написани разбъркано — предположи Лъкман. — И ти дават компютърна разпечатка с всичките, разположени в една колонка.

— Грехът — каза Барис, подсмихвайки се, — е остарял юдейско-християнски мит.

— Може би държат всичките ти грехове в голяма бъчва — каза Арктър и се обърна, за да погледне антисемита Барис. — Бъчва за туршия. И просто я обръщат и изливат съдържанието й върху лицето ти и ти стоиш, залят с грехове. С твоите собствени грехове плюс няколко чужди, попаднали там по погрешка.

— На някой друг, но със същото име — каза Лъкман. — Друг Робърт Арктър. Как мислиш, Барис, колко Робърт Арктъровци има? — Той побутна с лакът Барис. — Дали компютрите на Калифорнийския технологичен университет могат да ни кажат това? И да ни извадят разпечатка с всички Джим Барисовци?

„Колко Боб Арктъровци съществуват? — запита се Боб Арктър. — Странна и шибана мисъл. На мен са ми известни двама. Единият се казва Фред и ще наблюдава другия, на име Боб. Същата личност. Или не е същата? Дали в действителност Фред е същият като Боб? Знае ли някой отговора на този въпрос? Ако някой го знае, това трябва да съм аз, защото съм единственият човек на света, който знае, че Фред е Боб Арктър. Но кой съм аз? Кой от тях съм аз?“

Когато пристигнаха, паркираха и извървяха предпазливо пътя до входната врата, я намериха отключена, с бележката на Барис на нея. Всичко изглеждаше така, както го бяха оставили.

Подозренията на Барис се пробудиха веднага.

— Аха — промърмори той влизайки. Пресегна се към горния рафт на шкафа до вратата и взе 22- калибровия си пистолет. Стискаше го в ръка докато обикаляха наоколо. Животните усетиха присъствието им и както винаги се разцвърчаха за храна.

— Е, Барис — каза Лъкман, — сега виждам, че си прав. Тук наистина е идвал някой, защото, нали виждаш — и ти също виждаш, нали, Боб? — защото старателно са заличени всички следи, които иначе щяха да останат.

Той се оригна възмутено и отиде в кухнята, да си вземе кутия бира от хладилника.

— Барис — каза той, — прецакал си се.

Барис не му обърна внимание и продължи да обикаля из къщата с пистолета, проверявайки апаратурата си. „А може би ще намери следи — мислеше си Арктър, докато го наблюдаваше. — Може би са оставили нещо след себе си. Странно е как параноята понякога за кратко време се преплита с реалността. При много специални условия, такива като днешните. Ако Барис намери следи, първото нещо, което ще си помисли ще бъде, че нарочно съм примамил всички да напуснат къщата, за да позволя на тайнствените неканени гости да свършат работата си тук. А после ще съобрази кой е идвал, защо е идвал и всичко останало, ако вече не се е досетил за това. И то доста отдавна. Достатъчно отдавна, за да е организирал повреждането на цефскопа, саботажа на колата и Бог знае какво още. Може би ако включа осветлението в гаража, цялата къща ще хвръкне във въздуха“.

Но главният въпрос беше дали екипът е дошъл и е монтирал наблюдателната апаратура. Нямаше как да разбере, докато не говори с Ханк и Ханк не му даде убедително доказателство — плана на разположението на апаратурата и къде могат да се преглеждат записите. И цялата допълнителна информация, която искат да му дадат ръководителят на екипа, монтирал апаратурата, както и останалите експерти, включени в операцията. Операцията против Боб Арктър, заподозрения.

— Вижте това! — каза Барис. Беше се навел над пепелника върху масата за кафе. Извика рязко: — Елате тук!

Двамата мъже веднага се отзоваха. Арктър се наведе и почувства, че от пепелника идва топлина.

— Угарка от цигара, все още гореща! — изрече Лъкман смаяно. — Точно така.

„Господи! — помисли си Арктър. — Идвали са. Един от тях е пушил и машинално е загасил цигарата в пепелника. Значи току-що са си тръгнали. Пепелникът, както винаги, е препълнен. Човекът от екипа вероятно е решил, че никой няма да забележи допълнителния фас, който за секунди ще изстине.“

— Чакайте за момент — каза Лъкман, проучвайки пепелника. В следващия миг измъкна един от фасовете. — Този е горещият. Пушили са марихуана, докато са били тук. Но какво са правили? Какво, по дяволите, са правили?

Той се оглеждаше навъсено наоколо, объркан и ядосан.

— Боб, мамка му… Барис беше прав. Някой е бил тук! Този фас все още е горещ и ти можеш да подушиш на какво мирише. — Той поднесе угарката под носа на Арктър. — Да, още тлее някъде отвътре. Сигурно някое семе. Вероятно не са нарязали тревата добре, преди да свият цигарата.

— Този фас — каза Барис, не по-малко намръщен, — може и да не е оставен тук случайно. Това очевидно не е недоглеждане.

— Какво е тогава? — попита Арктър, чудейки се що за полицейски екип е този, в който има наркоман, пушещ трева пред колегите си по време на работа.

— Може би са дошли специално, за да ни подхвърлят дрога в къщата? — каза Барис. — И после да се обадят в полицията. Да ни натопят. Може да са скрили дрогата; например в телефона или в отдушниците. Трябва да огледаме цялата къща и да изчистим всичко, преди да се обадят в полицията. Сигурно разполагаме само с часове.

— Провери розетките по стените — каза Лъкман. — Аз ще се заема с телефона.

— Чакай! — каза Барис, вдигайки ръка. — Ако ни видят, че тършуваме точно преди акцията…

— Каква акция? — попита Арктър.

— Ако сега се хвърлим презглава да търсим наркотиците — обясни Барис, — не можем да твърдим — макар че е истина, — че не знаем нищо за тях. Ще ни пипнат точно когато ги намерим. Може това да е част от плана им.

— Мамка му! — изрече Лъкман ядосано и се стовари върху дивана. — Мамка му, мамка му, мамка му! Нищо не можем да направим. Вероятно са скрили дрогата на хиляди места и никога няма да намерим всичко. Загазихме.

Той погледа Арктър безпомощно.

— Загазихме!

Арктър се обърна към Барис и попита:

— А какво става с електронната ти система, свързана с входната врата?

Беше забравил за това. Както и Барис, очевидно. А също и Лъкман.

— Да, там трябва да има много важна информация — каза Барис. Отиде до дивана, клекна, пресегна се отдолу, изсумтя и измъкна малък пластмасов касетофон.

— Това ще ни каже много неща… — започна той, но после се намръщи. — Е, в края на краищата може и да се окаже, че информацията не е толкова важна.

Пъхна щепсела в контакта и остави касетофончето на масичката за кафе.

— Ние вече знаем най-важното, че някой е идвал по време на нашето отсъствие. Това беше главната задача.

Последва мълчание.

— Обзалагам се, че мога да отгатна — каза Арктър.

— Първото нещо, което са направили, когато са влезли — каза Барис, — е било да го изключат. А аз го бях оставил включен. А вижте — сега е изключен. Така че, макар и аз…

— Нищо ли не е записал? — попита Лъкман, разочарован.

— Направили са всичко бързо — каза Барис. — Преди и един инч от лентата да мине през записващата глава. Това, между другото, е много хубаво касетофонче, „Сони“. Има отделни глави за прослушване,