Местната полицейска кола се появи скоро. Арктър даде свидетелските си показания, без да се идентифицира като полицейски служител. Ченгето записа думите му и се опита да разпита и Кимбърли, като подала оплакването, но в нейното бърборене нямаше никакъв смисъл — тя продължаваше да разправя как е купила чифта обувки, колко много значат те за нея. Полицаят, седнал с подложен върху папката си лист хартия, хвърляше към Арктър студени погледи, които изобщо не бяха дружелюбни. Най-накрая ченгето посъветва Кимбърли да си вземе телефон и да звъни, ако заподозреният се върне и започне отново да създава проблеми.
— Отбелязахте ли срязаните гуми? — попита Арктър, когато ченгето се канеше да си тръгва. — Огледахте ли колата й на паркинга и описахте ли как са срязани гумите, че са срязани с остър предмет съвсем скоро, че въздухът още изтича?
Полицаят го погледна със същото изражение и си тръгна, без да каже нито дума.
— По-добре е да не оставаш тук — каза Арктър на Кимбърли. — Той трябваше да те посъветва да се махнеш. Да те попита дали има друго място, където да отидеш.
Кимбърли седна на оръфания си фотьойл в своята разхвърляна гостна. Сега, когато беше прекратила безполезните си усилия да обясни ситуацията на полицейския служител, очите й отново бяха изгубили блясъка си. Тя сви рамене.
— Ще те откарам някъде — каза Арктър. — Познаваш ли някой приятел, който може…
— Разкарай се оттук, мамка му! — изрече Кимбърли рязко, със същата злоба в гласа си като при Дан Манчър, само че по-дрезгаво. — Разкарай си шибания задник оттук, Боб Арктър! Просто изчезни, мамка му! Ще се махнеш ли най-после?
Говорът й бе преминал в отчаяни викове.
Той излезе от апартамента и тръгна бавно надолу по стълбите, стъпка по стъпка. Когато стигна най- долу, нещо се търкулна със звънтене подире му — това беше кутията „Драно“. Чу как тя заключва вратата си — ключалка след ключалка. „Безполезни ключалки — помисли си. — Всичко е безполезно. Полицейският служител я посъветва да се обади в полицията, ако заподозреният се върне. А как може да се обади, без да излезе от апартамента? И къде ли ще я прободе Дан Манчър така, както прободе гумите?“ Спомни си за оплакванията на възрастните хора на долния етаж и си помисли, че тя първо ще стъпи върху кучешките изпражнения, а после ще падне върху тях. Прииска му се да се разсмее истерично заради начина, по който двамата старци подреждат неприятните неща — не само, че някакъв откачен наркоман на горния етаж нощ след нощ пребива, заплашва да убие и вероятно скоро ще убие младо момиче, което е проститутка и наркоманка с възпалено гърло, ако не и с нещо по-лошо, но
Докато караше Лъкман и Барис обратно на север, той се смееше на глас и повтаряше:
— Кучешки лайна.
„Най-смешното в кучешките лайна — мислеше си той — е, че можеш да ги настъпиш. Смешни кучешки лайна“.
— По-добре изпревари този камион — каза Лъкман. — Едва пълзи гадината.
Арктър се премести в съседното платно и увеличи скоростта. Но след като продължи да дава газ, педалът изведнъж пропадна до облицовката на пода, двигателят изрева и колата се понесе напред с огромна, дива скорост.
— Намали! — изкрещяха Лъкман и Барис в един глас.
Скоростта вече беше около сто мили в час, наближаваха някакъв фургон фолксваген на пътя пред тях. Педалът за газта изобщо не помръдваше. И Лъкман, който седеше отпред до Арктър, и седналият отзад Барис, вдигнаха инстинктивно ръце напред. Арктър завъртя волана и изскочи отстрани на фургона, право пред движещ се с голяма скорост корвет. Шофьорът на корвета наду клаксона и те чуха как спирачките му свирят. Лъкман и Барис вече крещяха. Изведнъж Лъкман се пресегна и изключи двигателя. Междувременно Арктър успя да изключи скоростите. Колата забави хода си, той натисна спирачките и я премести в дясното платно, а после премина в аварийното и успя да спре.
Корветът, вече отминал далеч по магистралата, още свиреше възмутено с клаксона си. После и грамадният камион премина покрай тях и за момент също ги оглуши със своя клаксон.
— Какво стана, по дяволите? — попита Барис. Арктър, който целият трепереше, изрече на пресекулки:
— Пружината на педала за газта… Сигурно се е скъсала или се е изскубнала.
Той посочи надолу. Всички се вторачиха в педала, който продължаваше да лежи пропаднал надолу. Явно двигателят се бе ускорил до максималния възможен брой обороти в минута. Арктър не бе успял да види каква беше най-високата им скорост, докато бяха на магистралата, но вероятно бяха карали с над сто мили в час. Осъзна, че докато инстинктивно е натискал спирачката, колата само е намалила скоростта си.
Тримата излязоха безмълвно и отвориха капака. Издигаше се бял дим, в отворите на радиатора съскаше кипяща вода.
Лъкман се наведе над двигателя и посочи:
— Не е пружината, а щангата между педала и карбуратора. Виждате ли? Строшена е.
Дългата щанга лежеше безполезно сред останалите технически блокове, запорният й пръстен си беше на мястото.
— Ето защо педалът на газта не се е вдигнал нагоре, след като си махнал крака си. Обаче… — Той огледа карбуратора внимателно и се намръщи, така че изкуствените му зъби се показаха. — На карбуратора трябва да има ограничител. За да може, ако щангата се счупи…
— Как така се е счупила? — прекъсна го Арктър. — Не трябва ли да е много здраво закрепена? Как е могла да се счупи?
Барис продължи, сякаш изобщо не го беше чул:
— …Ако щангата по някаква причина се счупи, двигателят трябва да намали оборотите до празен ход. А вместо това те се вдигнаха максимално. — Той се наведе напред, за да види по-добре карбуратора. — Този винт е отвъртян. Винтът за празен ход. Ето защо оборотите са започнали да се увеличават, вместо да намаляват.
— По какъв начин е станало? — попита Лъкман на висок глас. — Може ли този винт да се отвърти случайно?
Без да отговаря, Барис извади джобното си ножче, отвори малкото острие и започна бавно да навива винта. Броеше на глас. Винтът направи двайсет оборота.
— За да се разхлаби запорният пръстен — каза той — и да се монтира гайката, която крепи щангата на акселератора, е необходим специален инструмент. Даже два. Предполагам, че могат да се закрепят за около половин час. Аз имам необходимите инструменти в куфарчето си.
— Куфарчето с инструментите ти е вкъщи — напомни му Лъкман.
— Да — кимна Барис. — В такъв случай ще трябва да отидем до най-близката бензиностанция и да вземем назаем техните инструменти, или да извикаме ремонтната им кола. Предлагам да ги извикаме тук, защото трябва да се прегледа внимателно всичко, преди отново да се подкара колата.
— Хей, човече — каза на висок глас Лъкман, — дали това е станало случайно, или е направено умишлено? Като с цефскопа?
Барис се замисли, продължавайки да се усмихва мрачно-лукаво.
— Не мога да кажа със сигурност. Злонамерен саботаж срещу колата, повреда, която да предизвика инцидент… — той погледна към Арктър, очите му не се виждаха зад зелените стъкла. — Едва не катастрофирахме. Ако оня корвет се движеше малко по-бързо… Почти сигурно е, че нямаше да ни се размине. Трябваше да изключиш двигателя веднага щом разбра какво се случва.
— Изключих колата от скорост — каза Арктър. — Веднага щом осъзнах какво се случва. За секунда не можех да съобразя нищо.
„Ако се беше случило със спирачките — помисли си той, — ако бяха отказали те, щях да реагирам веднага, добре знам какво да направя. А това беше толкова… неочаквано.“
— Някой го е направил умишлено — каза Лъкман високо. Той се заразхожда в кръг, побеснял, размахвайки юмруци. — МРЪСНИК! За малко да пукнем. Едвам се отървахме, мамка му!
Барис, застанал откъм страната на магистралата, така че да го виждат всички от многобройните преминаващи коли, извади малка рогова кутия за емфие, пълна с хапчета смърт, и взе няколко. Подаде
