Арктър не беше забелязал да има подобно нещо. Но механикът отказа да говори повече по темата. Той само оправи цилиндричната пружина и сферичното съединение и напълни ресорите с масло. Арктър му плати и ремонтната кола си тръгна. После тримата се качиха на колата — и Барис, и Лъкман седнаха отзад — и потеглиха на север, към окръг Ориндж.
Докато караше, Арктър размишляваше върху друг забавен аспект, свързан с агентите под прикритие и дилърите. Няколкото агенти, които познаваше, играеха ролята на дилъри в своята работа под прикритие и продаваха хашиш, а понякога дори и хероин. Това беше добро прикритие, но също така даваше на агента постепенно нарастващи допълнителни доходи, освен редовната му заплата, плюс премиите при заловени големи пратки наркотици. Освен това агентите се пристрастяваха все повече и повече към самите наркотици и към този начин на живот, разбира се. Те ставаха богати дилъри, пристрастени към дрогата и след време някои от тях започваха постепенно да се отклоняват от задълженията си в служба на закона за сметка на дилърството. От друга страна, някои дилъри, за да се справят с враговете си или за да се спасят от разорение, започваха да доносничат и се превръщаха в неофициални агенти под прикритие. Това беше много объркващо. Изобщо, в света на наркотиците всичко бе много заплетено. За Боб Арктър, например, нещата също се бяха объркали: докато този следобед караше по магистралата от Сан Диего и той, и двамата му приятели насмалко не бяха загинали, а междувременно властите — както се надяваше той — инсталираха подслушвателна апаратура в дома им. Ако вече го бяха сторили, тогава вероятно отсега нататък той щеше да е защитен от някои неща като тези, които се случиха днес. Беше си чист късмет, че в края на краищата, вместо да бъде отровен, застрелян или надрусан смъртоносно, щеше да получи възможност да пипне враговете си, да пипне онзи, който беше по петите му и който всъщност днес едва не го бе довършил. Веднъж щом холокамерите бъдеха монтирани в къщата, щяха да останат твърде малко възможности да бъде атакуван или саботиран. Или поне да бъде атакуван или саботиран успешно.
Това беше единственото нещо, което го успокояваше. Докато караше в натоварения трафик през късния следобед, той си мислеше, че може и да е истина, че гузните бягат негонени. И със сигурност беше истина, че бягат, и то как бягат, когато усетят, че са преследвани. Преследвани от някой, който си разбира от работата и в същото време остава неизвестен. И е много близо. „Толкова близо — помисли си той, — колкото е задната седалка на тази кола. Където седи един тип със своя смешен 22-калибров пистолет и с не по-малко смешен самоделно направен заглушител, и когато Лъкман легне да спи както обикновено, този тип като нищо ще ми пусне един куршум в тила, и ще бъда мъртъв като Боби Кенеди, който умря от изстрел от оръжие със същия калибър.
И е възможно това да се случи не само днес, но и всеки ден. И всяка една нощ.
Но не и в къщата, където ще мога да преглеждам записите от холокамерите. Съвсем скоро ще знам много добре какво прави всеки в къщата ми и кога го прави, и вероятно дори защо го прави. Всеки, включително и самият аз. Ще наблюдавам и себе си — как ставам през нощта да пикая. Ще наблюдавам всички стаи по двайсет и четири часа в денонощието… Въпреки че може и да закъснея. Няма да успея да направя нищо, ако холокамерите покажат, че някой сипва в кафето ми някаква нервнопаралитична отрова, която «Ангелите на ада» са откраднали от военните арсенали. Тогава някой друг от Академията ще гледа записите как се гърча, без да разбирам къде съм и какво е станало с мен. За мен ще бъде късно да хвана злодея. Ще го стори някой друг.“
Лъкман се обади:
— Чудя се какво ли става вкъщи, след като цял ден не сме били там. Знаеш ли, Боб, явно някой се опитва да ти причини големи неприятности. Надявам се като се приберем къщата още да си е на мястото.
— Да — отвърна Арктър. — Опитвам се да не мисля за това. Така и не успяхме да наемем цефскоп.
Установи, че гласът му звучи вяло и апатично.
— Аз не бих се безпокоил чак толкова — изрече Барис неочаквано бодро.
— Така ли? — попита Лъкман раздразнено. — Господи, а ако са разбили къщата и са ограбили всичко, каквото имаме? Тоест всичко, което притежава Боб? Или са убили, или осакатили животните? Или…
— Оставил съм малка изненада за всеки, влязъл в къщата в наше отсъствие — отвърна Барис. — Подготвих я рано сутринта… Доста поработих, докато направя всичко. Електронна изненада.
— Каква е тази електронна изненада? — попита рязко Арктър, опитвайки се да скрие безпокойството си. — Това е моята къща, Джим, и ти не можеш да монтираш…
— Спокойно, спокойно — отвърна Барис. — Както биха казали нашите немски приятели —
— Какво си направил?
— Ако входната врата се отвори по време на отсъствието ни — каза Барис, — моят касетофон ще започне да записва. Скрил съм го под дивана. Има лента за двучасов запис. Сложил съм три универсални микрофона „Сони“ на три различни…
— Трябваше да ме предупредиш — каза Арктър.
— А ако влязат през някой от прозорците? — попита Лъкман. — Или през задния вход?
— За да увелича шанса да влязат през входната врата — продължи Барис, — а не по някой по- необичаен начин, предвидливо я оставих отключена.
След кратка пауза Лъкман започна да се хили.
— Предвиди ли, че може да не знаят, че е отключена? — попита Арктър.
— Оставих бележка.
— Майтапиш се.
— Да — каза Барис след малко.
— Мамка му, наистина ли се майтапиш, или не? — попита Лъкман. — С теб не може да се говори. Майтапи ли се той, Боб?
— Ще видим като се приберем — отвърна Арктър. — Ако на вратата има бележка и е отключено, ще знаем, че не се майтапи.
— Те могат да свалят бележката — каза Лъкман, — а после да ограбят всичко, да изпочупят къщата и накрая да заключат вратата. И така няма да разберем. Никога няма да разберем. Със сигурност. Няма как.
— Разбира се, че се шегувам! — изрече Барис енергично. — Само психар може да направи такова нещо — да остави къщата си отключена, с бележка на входната врата!
Арктър се обърна към него и попита:
— Какво написа на бележката, Джим?
— До кого беше бележката? — присъедини се към него Лъкман. — Дори не знаех, че умееш да пишеш.
Барис отговори превзето:
— Написах: „Дона, влез, вратата е отключена. Ние…“
Той млъкна за момент и после продължи, вече с нормален тон:
— Бележката беше за Дона.
— Той го е направил — каза Лъкман. — Наистина го е направил. Всичко това.
— По такъв начин, Боб — каза Барис, отново с приповдигнат тон, — ние ще узнаем кой е направил всичко това. Много важно е да го узнаем.
— Освен ако не откраднат касетофона, след като откраднат дивана — каза Арктър.
Съобразяваше трескаво какви проблеми всъщност щеше да създаде тази поредна детинщина на непризнатия гений на електрониката. „По дяволите — реши той, — те ще намерят микрофоните през първите десет минути и те ще ги отведат до касетофона. Знаят много добре какво да правят. Ще изтрият лентата, ще я превъртят, ще я оставят така, ще оставят вратата незаключена и бележката на нея. Всъщност може би незаключената врата ще улесни работата им. Проклетият Барис! Сигурно е забравил да пъхне щепсела на касетофона в контакта. Разбира се, ако го намери изключен…
Тогава той ще разбере, че някой е бил там — осъзна Арктър. — Ще ни го натяква дни наред. Че някой е влизал, намерил е устройството му и хитро го е изключил. Така че, ако го намерят изключено, надявам се да го включат и освен това да го нагласят правилно. Всъщност това, което трябва да направят, е да тестват цялата му система за подслушване, както тестват своята, да се уверят, че функционира перфектно и тогава
