— Няма ли да има подкрепления? — рязко попитах аз. — Какво гласи заповедта?
Той кимна.
— Мисля, че е най-добре да тръгнеш веднага. Синоптиците обещават времето да се оправи още тази седмица. Тим, според теб…
— Тръгвам — прекъснах го аз. — Подгответе документите и апаратурата. Обадете се да ме чакат на космодрума.
Прекъснах връзката и се обърнах към Лайза. Погледът й сякаш ме удари. Но сега бях силен и не се поддадох на ефекта му.
— Как да изляза оттук? Трябва веднага да тръгвам.
— Тим!
— Казах ти, че трябва веднага да изчезвам! Къде е изходът? Къде…
Докато опипвах стените, тя натисна някакъв бутон и вдясно от мен се отвори проход. Веднага се вмъкнах в него.
— Тим!
Гласът й ме спря за последен път. Застинах на място и се огледах.
— Ти ще се върнеш — уверено каза тя. Това не беше въпрос. Произнесе го със същия тон, с който говореше Марк Тор. Не ме молеше. Констатираше факта. Бях разтърсен до дъното на душата си.
Но растящата тъмна сила, вълната, олицетворяваща жаждата ми за мъст, отново ме понесе напред, към следващата стая.
— Ще се върна — уверих я аз.
Излъгах с лекота. Вратата зад мен се затвори и стаята, в която се намирах, започна да се върти, отнасяйки ме далеч от Енциклопедията.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Когато излизах навън, корабната атмосфера, която имаше малко по-високо налягане, като с ръка ме избута в сивия дъждовен ден на Света Мария. Бях наметнал журналистическия плащ. Влагата на деня ме обгърна, но не беше непоносима. Приличах на меча от съня ми — наточен о камък и скрит под наметалото, тръгнал към срещата, за която е бил пазен цели три години.
Среща под хладния пролетен дъжд, който капеше върху ръцете ми като изстинала старческа кръв, а устните ми не усещаха вкуса му. Слабият източен вятър гонеше по небето ниски облаци. Дъждът тихо валеше. Падайки върху твърдата площадка за кацане, всяка капка предизвикваше неподражаем звук, сякаш удряше по барабан. Бетонното поле се простираше навсякъде около кораба, скривайки почвата. Беше абсолютно празно като последната страница на книга, върху която предстои да се напише заключението. Някъде далеч, в самия край, като самотна могила се извисяваше контролната кула. Дъждовната завеса между мен и сградата от време на време ставаше плътна, но не можеше да я скрие напълно от погледа ми.
Същият дъжд вали и на всички останали планети, включително и в Атина върху мрачния дом на Матиас и руините на Партенона на видеоекрана в спалнята ми.
Слизах по стълбата и слушах как той барабани по кораба зад мен, който ме докара от Земята до този малък свят в системата на Процион. Капките мокреха и куфарчето с документите, движещо се по транспортната лента край мен. Но в момента то не означаваше нищо за мен, също както и документите ми на журналист, и акредитивните писма. Мислех само за човека, който работеше на паркинга в края на площадката за кацане. Точно към него трябваше да се обърна — така ми бяха казали на Земята. Ами ако са ме излъгали?
— Багажът ви, сър?
Отърсих се от мислите си и дъжда и слязох на бетона. Офицерът, отговарящ за разтоварването, ми се усмихна. Беше по-възрастен от мен, но изглеждаше по-млад. Няколко капки се поръсиха от кафявата му фуражка и като сълзи намокриха документите, които държеше в ръцете си.
— Изпратете го на позициите на Сдружението. Куфарчето с акредитивните писма ще взема с мен.
Взех го от транспортната лента, обърнах се и се отдалечих. Човек с униформа на диспечер се подпираше на една от аероколите на паркинга Отговаряше на даденото ми описание.
— Как се казвате, сър? — попита той. — И с каква цел идвате на Света Мария?
Ако той наистина е този, когото търсех, би трябвало предварително да знае как изглеждам. Но бях в настроение и реших да се пошегувам.
— Журналист Тим Олин, жител на Земята и представител на Агенцията за междузвездни новини. Ще правя репортаж за конфликта между Сдружението и Екзотика.
Отворих куфарчето и му подадох документите.
— Много добре, сър — върна ми ги леко намокрени, след което се обърна, отвори вратата на колата и настрои автопилота.
— Дръжте пътя за Джоузефтаун. В покрайнините на града включете автоматиката и колата сама ще ви закара до позициите на Сдружението.
— Разбрах — отвърнах аз. — Един момент, ако обичате.
Той се обърна. Беше младолик, с малка брадичка и ме гледаше абсолютно спокойно.
— Сър?
— Помогнете ми да се кача.
— Моля да ме извините, сър. Не забелязах, че кракът ви…
— Схваща се от влагата — поясних аз. Той нагласи седалката и отново се обърна да си ходи.
— Един момент — повторих аз, докато намествах левия си крак пред пулта за управление. Търпението ми започна да се изчерпва. — Вие сте Уолтър Аймъра, нали?
— Да, сър — тихо отговори той.
— Погледнете ме. Не трябва ли да ми предадете някаква информация?
Бавно се обърна и ме погледна в очите. Както и преди, физиономията му беше лишена от емоции.
— Не, сър.
Почаках известно време, като просто го гледах.
— Добре — посегнах към вратата на аероколата. — Сигурно сте наясно, че по един или друг начин ще получа информацията, която ме интересува. Всички ще повярват, че съм я получил от вас.
Внезапно акуратната му брадичка ми се стори нарисувана.
— Почакайте! Трябва да ме разберете. Подобен род информация няма нищо общо с новините, нали? Имам семейство…
— Аз пък нямам — изобщо не ми пукаше за него.
— Вие не разбирате! Те просто ще ме убият. Сега Синият фронт действа по този начин. Какво искате да знаете за тях? Не разбирам каква е целта ви…
— Добре — повторих аз и пак се пресегнах към вратата.
— Чакайте! — Протегна ръка към мен, преди да продължи: — Давате ли ми гаранция, че ще ме оставят на мира, ако ви предоставя информацията?
— Може пак да дойдат на власт. Дори нелегалните политически групировки не могат да си позволят лукса да си развалят отношенията с Агенцията за междузвездни новини.
За пореден път посегнах към вратата.
— О’кей, о’кей — бързо каза той. — Идете в Ню Сан Маркос. На Уолъс стрийт ще намерите бижутериен магазин. Градчето е близо до Джоузефтаун, където е и щабът на Сдружението, който търсите. Облиза устни и попита: — Ще им кажете ли за мен?
— Да — погледнах го. Отдясно под яката му забелязах тънка сребърна нишка върху бледата кожа. Разпятието сигурно се намираше под униформата му. — Войниците на Сдружението са тук от две години. Как се отнасят хората към тях?
Той се усмихна. Лицето му възвърна цвета си.
— Нормално. Просто трябва да ги разберете. Имат специфично поведение.
Почувствах болка в коляното, от което преди три години лекарите на Нова Земя извадиха иглата, изстреляна от черноризец.
