— Да, доста специфично поведение — съгласих се аз. — Затворете вратата.
Той я бутна и аз потеглих.
На контролния пулт имаше изображение на Свети Христофор. Един войник от Сдружението щеше или да го махне, или да се откаже от колата. А аз изпитвах особено удоволствие от факта, че е там, макар че не означаваше нищо за мен. И то не заради Дейв и другите разстреляни пленници, а просто защото някои задължения съдържат в себе си и елемент на удоволствие. След като изчезнат илюзиите от детството, не остава нищо освен задълженията. Затова подобни удоволствия винаги носят радост. Когато всичко е казано и направено, фанатиците не са по-добри от бесни кучета.
А бесните кучета трябва да се унищожават. Такова е общоприетото мнение.
Неизбежно е след известно време да се върнете към общоприетите понятия. Когато мечтите за справедливост и прогрес са мъртви и погребани, когато болезнените изблици на чувства са престанали, тогава е най-добре да станете твърд и неподатлив като острие на меч, заточен в камък. Дъждът, под който този меч пътува към мястото на отмъщението, не му вреди, също както и кръвта, в която се е къпал за последен път. За меча дъждът и кръвта са почти едно и също.
Половин час пътувах между хълмовете, покрити с рехава гора и грижливо подравнени поляни. Разораните поля се чернееха и си помислих, че този цвят е много по-хубав от другите негови нюанси, които бях виждал. Най-сетне стигнах до предградията на Джоузефтаун.
Автопилотът ме преведе по улиците на малкия, типичен за Света Мария град с население около сто хиляди души. Излязох от другата му страна и видях в полето масивните бетонни здания на военния лагер.
Сержант с черна униформа ме спря, като замахна надолу с иглопушката си, и отвори вратата вляво от мен.
— Какво ви води насам?
Гласът му беше рязък и скърцащ. Носеше нашивки на взводен командир. Беше около четиридесетгодишен, а скулестото му лице бе набраздено от белези. И ръцете, и лицето му — единствените открити части — изглеждаха неестествено бели на фона на черната униформа и иглопушката със същия цвят.
Отворих куфарчето, оставено на седалката до мен, и му подадох документите.
— Ето акредитивните ми писма. Дойдох да се срещна с изпълняващия длъжността командващ окупационните сили Джеймтън Блек.
— Отдръпнете се — заповяда ми той. — Трябва аз да карам колата.
Преместих се. Влезе и пое управлението. Минахме през портала и завихме по задната алея. Стигнахме до края й и аз успях да разгледам вътрешния двор. От двете страни на колата бяха надвиснали бетонни стени, които отразяваха шума от двигателя. Колкото повече се приближавахме към двора, толкова по-ясно се чуваха команди. Когато той се разкри пред погледа ми, войниците вече бяха строени за обедната молитва.
Сержантът ме остави да чакам, а той се запъти към помещението на щаба, което се намираше в другия край на двора. Войниците се бяха строили в каре и имах възможност да ги огледам. Стискаха пушките, готови за църковна служба в полеви условия. Докато ги гледах, командирът, застанал между тях и стената, започна да произнася думите на техния Боен химн:
Стараех се да не слушам. Нямаше музикален съпровод. Не се виждаха и никакви символи с изключение на тънкия кръст, нанесен с бяла боя върху стената зад гърба на офицера. Плътният хор от мъжки гласове ту се извисяваше, ту затихваше, произнасяйки думите на зловещия, тъжен химн, който им обещаваше само болка, страдание и горест. Прозвучаха и последните стихове от яростната молитва за геройска смърт в боя, след което войниците отпуснаха оръжието си.
Взводният им даде „свободно“, офицерът мина покрай колата, без да ме погледне, и влезе в същата врата, където потъна и моят спътник, сержантът. Докато ме подминаваше, открих, че този офицер е Джеймтън Блек.
Миг след това сержантът се показа и ме извика. Куцукайки с трудно подвижния си крак, аз го последвах в сградата. Влязохме в стая, където върху единствената маса светеха няколко лампи. Джеймтън се надигна и кимна в момента, в който вратата зад мен се затвори. Забелязах на петлиците му цветните нашивки на командващ.
Докато му подавах акредитивните си писма през масата, светлината ме заслепи. Отстъпих и замигах, стараейки се да разгледам лицето му. Когато погледът ми отново се проясни, стори ми се, че то е станало по-грубо, по-старо, изпито и измъчено от всичките тези години на фанатизъм. Приличаше ми на физиономията на онзи сержант, който застреля пленниците на Нова Земя.
Най-после очите ми окончателно се оправиха и аз успях да преценя как изглежда в действителност. Мургаво, изпито лице, но не от глад, а по-скоро поради младостта му. Имаше обикновени — да не кажа мъжествени — черти, очите му бяха уморени и мътни, линията на устата — права, но носеше същия отпечатък на умора, макар по тялото му да личеше, че е свикнал да се контролира.
Държеше документите ми, без да ги гледа. Устните му се извиха в подобие на слаба подигравателна усмивка, когато проговори:
— И без съмнение, мистър Олин, сте се снабдили с още толкова документи, които ви разрешават да интервюирате войници и офицери от Екзотика, както и тези, които те са наели от Дорсай и още десетина планети, за да се противопоставят на Божите Избраници?
Усмихнах се. Бях страшно доволен от факта, че го заварвам толкова силен, защото по-пълно щях да се насладя на пречупването му.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Втренчих се в него през трите метра, които ни разделяха. Взводният, който уби пленниците на Нова Земя, също говореше за Божите Избраници.
— Погледнете под документите, предназначени за вас, и ще видите и другите. Агенцията и нейните сътрудници са неутрални. Не заставаме на ничия страна.
— Ами? — по мургавото му лице ясно бе изписана иронията, вложена във въпроса му. — Истината също не подбира на чия страна да застане.
— Точно така, командващ. Само дето понякога има спорове на чия страна е тя. Вие сте завоеватели в един свят, чиято планетна система вашите прародители никога не са колонизирали. Срещу вас са наемниците на две могъщи планети, които не само че са от системата на Процион, но и имат договорни задължения да пазят младите светове, какъвто е Света Мария. Не съм убеден, че истината е на ваша страна.
Той леко поклати глава.
— Не очакваме да ни разберат онези, които не са Избрани — чак сега погледна документите в ръцете си.
— Ще възразите ли, ако седна? Кракът ми не е в ред.
— О, разбира се — посочи ми стол и когато седнах, и той се отпусна на своя. Малко встрани от листовете пред него забелязах литография на една от техните църкви без прозорци — характерна за Сдружението постройка. Несъмнено имаше стойност за него. Пред църквата стояха трима души — възрастни мъж и жена и момиче на около четиринадесет години. Всички си приличаха с Джеймтън. Вдигна очи от документите ми и забеляза накъде гледам. Хвърли бърз поглед на литографията и отново се зачете.
— Доколкото разбирам — отново вдигна очи към мен, — трябва да ви осигуря съдействие и жилище.
