един добър бизнес.
Засмях се и той последва примера ми.
— Все пак разкажете ми по-подробно — помолих го аз. — Бих искал да получа информация, която да използвам в репортажите си.
Той отвърна на поздрава на някакъв сержант — по мое мнение родом от Касида, преди да ми отговори.
— Според мен бихте могли да споменете преди всичко факта, че нашите наематели от Екзотика не си позволяват да прибягват до жестокости и винаги са щедри, когато се разплащат с наемниците. И Свързващият — посланикът на Екзотика в Света Мария, както ви е известно…
— Да, знам.
— …Смени стария Свързващ преди три години. Той е особен дори за човек от Мар или Кълтис. Експерт по онтогенетични изчисления, ако този термин ви говори нещо. Лично аз не го разбирам. А ей там е офисът на нашия полеви командващ — посочи Дженъл. — Казва се Кейси Грим.
— Грим ли? — намръщих се аз. Бих могъл да му кажа какво знам за Кейси Грим, но исках да видя реакцията му. — Звучи ми познато. Грим…
— Сигурно се сещате за друг член на същото семейство — явно захапа въдицата. — Донал Грим, племенникът. Кейси е чичо на Донал. Не е толкова надарен като младежа, но съм сигурен, че повече ще ви допадне. Дружелюбието му е за двама.
Отново ме погледна с усмивка.
— Това толкова ли е особено?
— Да. Неговото дружелюбие и това на близнака му. Опитайте се да се срещнете с Ян Грим, когато сте в Блаувейн. Намира се на изток. Там е посолството на Екзотика. Ян е доста навъсен човек.
— Просто не мога да свикна с факта, че повечето дорсайци са роднини.
— И аз. Според мен е така заради малката им планета. На Дорсай няма много място и всеки, който остане там за повечко време… — Дженъл спря пред коменданта до вратата. — Ще ни пуснеш ли при Стареца, Хари? Този човек е журналист от Агенцията за междузвездни новини.
— Разбира се — той погледна пулта пред себе си. — Свързващият е вътре, но се кани да си ходи. Влизайте.
Дженъл ме поведе между масите. На отсрещната стена се отвори врата и оттам излезе мъж на средна възраст с късо подстригана сива коса, облечен в сините дрехи на Екзотика. Странните му светлокафяви очи срещнаха моите.
Пред мен стоеше Падма.
— Сър — обърна се Дженъл към него, — това е…
— Тим Олин — довърши Падма. Усмихна ми се и за момент ми се стори, че в очите му се отрази светлина, която ме заслепи. — Много съжалявам за случилото се със зет ви, Тим.
Изстинах. Мислех да го подмина, но сега застанах неподвижно, впил поглед в него.
— Зет ми ли?
— Младежът, загинал край Кестълмейн на Нова Земя.
— О, да. Учудвам се, че сте запознат със случая.
— Знам го заради вас, Тим — странните му кафяви очи отново отразиха светлината. — Нали не сте забравили как веднъж ви разказвах за науката, наречена онтогенетика, чрез която изчисляваме възможните постъпки на хората както в момента, така и за в бъдеще. А вие от доста дълго време сте важен фактор в тези изчисления. Ето защо очаквах да ви срещна тук и сега.
— Ами? Виж ти! Това е интересно.
— Да, мисля, че е интересно, особено за някой ваш колега от гилдията. Един журналист би го характеризирал като „любопитно“.
— Така е. Звучи сякаш знаете по-добре от мен какво смятам да правя на Света Мария.
— Развихме изчислителните методи и наистина някои неща знаем по-добре — поясни Падма. — Отбийте се при мен в Блаувейн, Тим, и ще ви покажа интересни работи.
— Непременно — уверих го аз.
— Ще се радвам да ви посрещна — Падма леко се поклони. Синята му дреха прошумоля по пода, когато се обърна и излезе.
— Оттук, моля — обади се Дженъл и ме докосна по лакътя. Стреснах се, сякаш се събудих от кошмар. — Командващият е вътре.
Машинално го последвах в офиса. Когато влязохме, Кейси Грим се изправи. За пръв път заставах очи в очи с този висок, строен и стегнат човек, облечен в униформа на полеви командващ, чието с масивни черти, но с открито, ведро и усмихнато лице. Черната му коса леко се къдреше. Особеното сияние, което излъчваше личността му — нещо доста странно за човек, роден на Дорсай, — сякаш заплува към мен, когато той се изправи срещу мен и ръката ми се скри в неговите дълги, силни пръсти.
— Заповядайте — покани ме той. — Разрешете да ви предложа едно питие. Дженъл — обърна се той към водача ми, — вече нямам нужда от вас. Идете да хапнете. И кажете на всички отвън, че са свободни.
Дженъл козирува и излезе. Седнах, а Кейси се обърна към малкото барче зад гърба си. И тогава за пръв път от три години насам усетих малко спокойствие в душата си, породено от чара на този необикновен войник. С такъв човек на моя страна не можех да не спечеля.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Може ли да видя акредитивните ви писма? — попита Грим веднага след като седнахме на столовете с чаши, пълни с дорсайско уиски, което между другото беше наистина хубаво.
Подадох му документите. Прегледа го набързо и взе писмото от Сейън Свързващия от Кълтис, тамошния лидер, адресирано до командващия екзотианските войски на Света Мария. Прочете го, остави го пред себе си и ми подаде останалите документи.
— Първо сте спрели в Джоузефтаун, така ли?
Кимнах. Забелязах, че ме гледа внимателно и лицето му стана сурово.
— Не обичате Сдружението — внезапно заяви той.
От думите му дъхът ми секна. Бях дошъл аз да му кажа това. Само че всичко стана много неочаквано, затова само отместих погледа си.
Не посмях да му отговоря веднага. А и не можех. Ако бях избързал с отговора, без да си дам време за размисъл, трябваше или да му обясня всичко, или нищо да не казвам. Най-после се съвзех и бавно заговорих:
— Ако се занимавам с нещо до края на живота си, то ще е да правя всичко, което е по силите ми, за да изолирам и в крайна сметка да изхвърля Сдружението и онова, заради което съществува, от обществото на цивилизованите планети.
Погледнах го — седеше зад бюрото си, сложил отгоре му масивните си ръце, и ме наблюдаваше с интерес.
— Доста сурова гледна точка, а?
— Не повече от тяхната.
— Така ли смятате? — сериозно попита той. — Не споделям това мнение.
— Аз пък си мислех, че вие сте един от тези, които се бият с тях.
— Е, да — той леко се усмихна. — Но и ние сме войници като тях.
— Според мен те не смятат така.
Едва забележимо поклати глава и попита:
— Какво ви кара да мислите по този начин?
— Виждал съм ги как действат. Плениха ме преди три години близо до Кестълмейн, на Нова Земя. Помните тази кампания, нали? — почуках по схванатото си коляно и добавих: — Простреляха ме и не можех да се движа. Касидианците, в чиито се бях разположил, започнаха да отстъпват. Бяха наемници. Срещу тях се биеха войници от Сдружението, също наемници.
Млъкнах замалко, за да отпия от уискито. Грим изобщо не помръдна, докато оставях чашата на бюрото
