мисълта, че ще успея да унищожа само тях.
Борех се с тази мисъл, като си напомнях, че Александър Македонски е командвал наказателни отряди против планинските племена и е убивал пленените в Пела, столицата на Македония, когато е бил на шестнадесет години. Въпреки това войниците на Сдружението ми се струваха прекалено млади. Не ми се искаше да ги сравнявам с възрастните, опитни наемници на Кейси Грим, защото Екзотика, спазвайки принципите си, никога не наемаше нито новобранци, нито войници, който носят униформа против волята си.
Между другото за Синия фронт не се чуваше нищо. Към края на втората седмица вече имах собствени връзки в Ню Сан Маркос и в началото на третата разбрах, че бижутерийният магазин на Уолъс стрийт е пуснал капаците и е изнесъл стоката си някъде другаде или окончателно е бил затворен. Това беше всичко, което исках да знам.
През следвщите няколко дни постоянно се въртях около Джеймтън Блек и към края на седмицата бдението ми се увенча с успех.
В петък към десет часа вечерта се разхождах около сградата, където се намираше стаята ми, и когато минавах покрай стената, върху която се разхождаха часовите, видях трима цивилни да прекосяват двора и да влизат в щаба на Джеймтън. По лицата им ясно личеше, че са членове на Синия фронт.
Прекараха вътре малко повече от един час. Когато си отидоха, се прибрах в стаята и си легнах. Тази нощ спах непробудно.
На следващата сутрин станах рано и прегледах оставената за мен поща, пристигнала с кораб от Земята. Имах писмо от шефа на Агенцията, който ме поздравяваше за серията репортажи. Преди три години това би означавало много за мен. Сега се безпокоях само да не решат, че тук ситуацията е страшно интересна, и да ми изпратят помощник. Не можех да допусна точно сега тук да се мотаят още хора от Агенцията, които ще имат възможност да забележат какво правя.
Качих се в аероколата и тръгнах на изток, към Ню Сан Маркос, в щаба на войските на Екзотика. Сдружението вече бе заело бойни позиции. На осемнадесет километра източно от Джоузефтаун ме спря патрул от петима млади войници. Сред тях нямаше сержант. Познаха ме.
— В Името Господне, мистър Олин — каза този, който беше най-близо до мен, наведен през отворения прозорец отляво. — Не можете да минете.
— Нали няма да възразите, ако попитам защо?
Оня се обърна и посочи назад и надолу към малка долина между два гористи хълма.
— Провежда се тактическо учение.
Погледнах нататък. Долината, покрита с дървета и храсти, беше широка не повече от сто метра. Заобикаляше ни и се губеше вдясно от нас между хълмовете. В края на залесените склонове, на границата с поляната, цъфтяха лилии. Самата поляна беше покрита с прекрасна, свежа зелена трева, тук-там сред нея се подаваха бледопурпурните цветове на лилиите, а дърветата над тях тъкмо бяха започнали да се покриват с млади листенца.
И насред всичко това се придвижваха облечени в черни униформи фигури, хванали изчислителни устройства в ръце, с които преценяваха възможностите да се убива в различните направления. В самия център на поляната бяха разположени пет стойки — първо една, зад нея още една, зад тях други две. По- нататък върху тревата се виждаше и още една, но паднала и сякаш непотребна.
Изгледах продълговатото лице на войника и го попитах:
— Готвите се за победа, а?
Възприе въпроса буквално, сякаш в гласа ми нямаше и следа от ирония.
— Да, сър — сериозно отвърна той. Погледнах него, сетне и останалите.
— Не ви ли минава мисълта, че може и да не победите?
— Не, мистър Олин — уверено поклати глава той. — Никой никога не губи, когато отива да воюва в името Господне. — Забеляза, че не съм убеден, затова разпалено продължи: — Той е сложил Десницата Си на плещите на Своите воини. И всичко, което ги чака, са победи и само понякога — гибел. Но какво е смъртта?
Огледа спътниците си и те кимнаха с глави.
— Какво е смъртта? — чух гласовете им като далечно ехо.
Взрях се в тях. Стояха отпреде ми и питаха какво е смъртта, сякаш обсъждаха неприятна, но неизбежна работа.
Имаше какво да им отговоря, ала си замълчах. Смъртта представлява един сержант, техен командир, накарал такива като тях да убиват пленници. Ето какво е смъртта.
— Извикайте някой офицер — помолих аз. — Пропускът ми дава право да мина дори и оттук.
— Много съжалявам, сър — отговори този, който пръв ме бе спрял. — Нямаме право да напускаме поста си, за да търсим офицери. Но един ще дойде след малко.
Имах представа какво означава „след малко“ и се оказах прав. Вече беше следобед, когато се появи един командор, който им заповяда да отидат да обядват и ме пусна.
Пристигнах в щаба на Кейси Грим, когато слънцето бе ниско до хоризонта и наоколо се проточваха дългите сенки на дърветата. Въпреки това имах чувството, че лагерът току-що се е събудил. Не ми бе нужен голям опит, за да разбера, че войските на Екзотика най-после са тръгнали срещу войниците на Джеймтън.
Намерих Дженъл Марат — коменданта от Нова Земя — и му заявих, че трябва да говоря с командващия Грим. Той поклати глава, независимо че доста добре се бяхме опознали.
— Извинявай, Тим, но сега не може.
— Дженъл, не става въпрос за интервю. Жизнено важно е да се видя с Кейси.
Изгледа ме втренчено, аз му отвърнах със същото.
— Чакай тук. — Бяхме застанали пред входа на щаба. Влезе и се забави около пет минути. Стоях и слушах как стенният часовник отмерва секундите и минутите. Най-после се върна.
— Ела.
Поведе ме към сграда, почти скрита от листата на дърветата. Когато влязохме, разбрах, че се намирам в личния апартамент на Кейси Грим. Минахме през малък хол и влязохме в стая, съчетаваща спалня и баня. Кейси току-що се бе изкъпал и в момента обличаше бойната си униформа. Погледна ме с любопитство, след което се обърна към Дженъл:
— Благодаря, комендант. Можете да се върнете към задълженията си.
— Слушам, сър! — козирува Дженъл, без дори да ме погледне.
— Е, Тим, какво има?
Докато стягаше колана си, прочетох в погледа му лека насмешка. Не беше облякъл куртката си и в относително малката стая се извисяваше над мен като гигант, олицетворяващ непобедимата сила на природата. Тялото му беше загоряло като тъмно дърво, мускулите на раменете и гърдите му изпъкваха. Коремът му беше стегнат, а бицепсите танцуваха при всяко движение. Отново почувствах онази недоловима, присъща единствено на дорсайците сила у него. Не ставаше въпрос само за физическата му сила и внушителните му размери. Дори не и за това, че от дете е обучаван за войник. Не, то беше нещо живо, но необяснимо — същото качество, което притежаваше един истински екзотианец като Падма или един истински учен от Нютон или Касида. Нещо, излизащо извън обичайния образ на човек и приличащо на безгрижие или на чувство на пълна увереност в себе си, когато се отнасяше за неговия човешки тип — толкова пълнокръвен, че го издигаше над всички слабости и го правеше непобедим.
Представих си кльощавата мургава фигура на Джеймтън, застанала срещу човек като този. Самата мисъл за възможността командор Блек да победи ми се струваше невероятна, абсолютно неосъществима.
Но винаги имаше опасност.
— Добре, ще ви кажа защо съм дошъл. Току-що разбрах, че Джеймтън Блек се е свързал със Синия фронт — местна терористична политическа групировка със седалище Блаувейн. Трима от тях му бяха на гости снощи. Видях ги.
Кейси взе от облегалката на стола куртката си и надяна единия ръкав.
— Знам — отвърна той.
— Не разбирате ли? — погледнах го внимателно. — Те са убийци. Това е техният занаят. Има само един
