пред мен. Седеше, сякаш очакваше нещо да се случи.
— Сред касидианците имаше един млад новобранец. Правех серия статии за конфликта и исках да отразя мненията на различни участници. Избрах го именно поради тази причина. Не можех да не го избера. Сестра ми — тя е по-малка от мен — две години преди това отиде да работи на Касида и се омъжи за него. Той ми беше зет.
Грим взе чашата от ръката ми и я напълни отново.
— В действителност той не беше военен — продължих аз. — Учил механика на времевите скокове и му оставали три години до завършването. Но имал лошия късмет да получи ниски оценки на изпитите точно когато Касида задлъжняла по договорния баланс към Нова Земя — въздъхнах и се опитах да бъда делови. — Накратко, той беше на Нова Земя точно по времето, когато аз пишех статиите си. Именно заради тях успях да уредя да ми стане помощник. И двамата мислехме, че така ще бъде по-добре за него и ще се намира в по-голяма безопасност — отпих отново от уискито, преди да продължа: — Обаче… Сигурно знаете, че в зоната на бойните действия винаги могат да се намерят по-интересни теми за репортажи. И така, попаднахме на едно такова място точно когато касидианските войски отстъпваха. Улучиха ме с иглопушка в коляното. Бронетехниката на Сдружението напредваше и наоколо беше започнало да става страшничко. Войниците около нас побързаха да се изпарят, а Дейв се опита да ме носи, защото според него танковете на черноризците щели да ме подпалят, преди да забележат, че съм журналист. В крайна сметка се натъкнахме на разузнавачи на Сдружението. Заведоха ни на една поляна, където имаше доста пленници. Известно време ни държаха там. После се появи един взводен — висок фанатик, приличащ на гладен вълк и горе-долу колкото мен на години — и заповяда на войниците да се приготвят за нова атака.
Спрях отново и отпих от уискито, но не почувствах вкуса му.
— Думите му означаваха, че не могат да оставят хора за охрана на пленниците и ще се наложи да ги пуснат в тила си. Взводният заяви, че това е недопустимо. Трябвало да бъдат сигурни, че пленниците няма да им навредят. Честно казано, не можах веднага да схвана какво има предвид. Не разбрах дори когато всички войници — нито един не беше сержант като него — започнаха да му възразяват.
Грим продължаваше да ме наблюдава внимателно. Оставих чашата на бюрото и се загледах в стената на офиса, сякаш виждах всичко пред мен, все едно го гледам през прозореца.
— Помня как взводният внезапно се изправи. Видях очите му. Изглеждаше като наскърбен от възраженията на войниците. „Те Избрани ли са? — развика им се той. — Избрани ли са, а?“
Погледнах към Грим, седнал отсреща ми, и забелязах колко внимателно продължава да ме наблюдава, а малката чаша с уиски се бе скрила в огромната му ръка.
— Разбирате ли? Защото пленниците не са родени на Сдружението, за него те не бяха истински хора. Сякаш принадлежаха към някаква низша раса и затова можеха да бъдат убити — потреперих конвулсивно. — И той ги уби! Седях там, подпрян на дървото, без да ме заплашва нищо, защото носех плаща на журналист. Седях и гледах как ги разстрелва — всички до един! Седях и гледах Дейв, а той гледаше към мен, когато взводният го застреля!
Млъкнах. Точно по този начин исках да му го разкажа. Защото досега не бях срещал човек, пред когото да излея всичко и да разбере колко безпомощен съм бил тогава, но нещо в Грим ми подсказа, че той ще ме разбере.
— Да-а — тихо произнесе командващият, докато ми пълнеше чашата с нова порция уиски. — Тези неща наистина не са желателни. Съдиха ли взводния за нарушение на Кодекса на наемника?
— Осъдиха го, но след дъжд качулка.
Кимна и погледна стената зад мен.
— Разбира се, не всички от тях са такива.
— Но ги има достатъчно, за да си спечелят заслужено репутацията, която имат.
— Да, за съжаление е така — той се усмихна и допълни: — Ще се постараем да не допускаме такива неща по време на тази кампания.
— Искам да ви попитам нещо — казах аз и оставих чашата си. — „Такива неща“, както се изразихте, случвали ли са се някога и на хората от Сдружението?
В атмосферата на офиса нещо се промени. Мина известно време, преди да ми отговори. Усещах ударите на сърцето си, очаквайки какво ще каже.
— Не — отвърна най-сетне Грим.
— И защо?
Странната промяна в атмосферата се засили. Разбрах, че твърде много съм форсирал събитията. Седях и разговарях с него като с обикновен човек, а забравих, че той представлява и нещо друго. Сега пък започнах да забравям, че е човек, а мислех за него като за дорсаец.
Не промени нито тона на гласа си, нито позата, в която седеше, но им се стори, че се отдалечи от мен — застана на високо разположена, хладна и камениста земя, където бих могъл да отида само на собствен риск.
Помнех какво се разправяше за народа му от малката, покрита с гори планета. Казваха, че ако дорсайците решат да приберат всичките си воини, пръснати по другите планети, и след това им бъде отправено предизвикателство, дори обединените сили на всички светове не биха могли да им се противопоставят. По-рано не вярвах на тези приказки. Честно казано, никога не се бях замислял. Сега обаче седях и просто чувствах какво става в стаята. Внезапно осъзнах, че всичко е вярно. Усещах го с кожата си — като леден вятър, който брули лицето ми. Наистина беше вярно. Чак сега Грим отговори на въпроса ми:
— Защото всички подобни неща бяха забранени със специална алинея във втория Кодекс на наемника.
Съвсем неочаквано се усмихна и цялото напрежение в стаята се стопи. Отдъхнах си.
— Ще имате ли нещо напротив да хапнем заедно в офицерския стол? — попита той и остави празната си чаша.
Съгласих се да вечеряме заедно. Храната беше много вкусна. Настояваха да остана да преспя при тях, но чувствах, че нещо ме тегли обратно в мрачния лагер край Джоузефтаун. Всичко, което ме очакваше там, криеше тъжното удоволствие да живея сред враговете си.
Върнах се. Беше около единадесет часът вечерта, когато минах през портала. Точно в този момент от щаба излезе някакъв човек. Дворът беше осветен само с няколко лампи, закачени по стените, чиято светлина се разливаше по мокрия асфалт. В първия момент не можех да различа кой е човекът, но после разпознах Джеймтън. Щеше да мине покрай аероколата, аз го изпреварих и тръгнах срещу него. Спря едва когато застанах отпреде му.
— Мистър Олин — произнесе той напълно спокойно. В тъмното не можех да различа изражението на лицето му.
— Бих искал да ви задам един въпрос — усмихнах му се аз.
— Мисля, че е доста късно за въпроси.
— О, няма да ни отнеме много време — опитах се да видя физиономията му, но тъмнината правеше това почти невъзможно. — Бях в лагера на Екзотика. Командващият им е дорсаец, нали знаете?
— Да — едва различих устните му да помръдват.
— Поговорих си с него и възникна въпрос, който бих искал да задам и на вас. Заповядвали ли сте някога на хората си да разстрелват военнопленници?
— Убийството и гаврата с военнопленници е забранено със специална алинея във втория Кодекс на наемника — безстрастно произнесе той.
— Но вие не сте наемници, нали? Представлявате местни войски и служите на собствената си Истинска църква и своите Старейшини.
— Мистър Олин — каза той, докато продължавах безуспешните си опити да видя какво е изписано на лицето му. Струваше ми се, че думите му бавно се точат из въздуха, а гласът му си остана все така спокоен. — Моят Господ ме е направил свой слуга и пълководец. В нито една от двете задачи няма да Го подведа.
След тези думи се обърна. Лицето му продължаваше да бъде скрито в тъмнината, когато ми кимна, мина покрай мен и се отдалечи.
Върнах се в стаята си самотен, съблякох се и легнах в тясното твърдо легло. Навън най-после спря да
