вали. На прозореца нямаше щори и можех да видя няколкото звезди, пробили облаците.
Лежах и си мислех за работата, която трябваше да свърша на следващия ден. Срещата с Падма ме бе извадила от равновесие. Не знам защо бях забравил, че изчисленията му за поведението на човешките маси могат да се отнасят и лично за мен. Затова когато ми го напомни, бях потресен. Трябваше да разбера повече за тази наука, онтогенетиката — например какво знае и какво може да предсказва. Ако се наложеше, бях готов да се обърна към самия Падма. Но отначало трябваше да започна с общодостъпните източници.
Нали на никого няма да хрумне фантастичната мисъл, че един-единствен човек като мен е в състояние да унищожи култура, включваща в себе си населението на две планети! На никого с изключение на Падма, защото той се осланяше на изчисленията си. А те показваха, че Хармония и Асоциация са пред избор, от който зависеше дали техният начин на живот има право на съществуване. И най-дребното камъче можеше да обърне колата. Премислих още веднъж плана си, разглеждайки с любов всеки детайл.
Сред звездите духаше вятърът на промените.
Преди четиристотин години всички сме били жители на Земята — добрата стара Земя, планетата-майка, която беше мой и на народа ми роден дом.
По-късно, с преселването си на новите планети, човешката раса се „нацепила“, ако използвам екзотианския термин. Малките частички и психологически типове се обособили или се присъединили към други, с които си приличат, като постепенно този процес се задълбочавал. Най-после се получили десетина човешки типа — воините от Дорсай, философите от Екзотика, учените от Нютон, Касида и Венера и така нататък.
Изолацията довела до образуването на някои доста специфични типове. Последвалото разрастващо се общуване между вече укрепналите млади светове и нарасналата мощ на технологията дали нов тласък на тясната специализация. Търговията между планетите се превърнала в търговия с учени и специалисти. Един генерал от Дорсай струвал колкото психиатър от Екзотика. Журналист като мен можел да се смени за конструктор на космически кораби от Касида. И така продължавало през последните сто години.
Но сега световете станаха по-близки. Икономиката правеше от расата единна сплав. Тогава започна борба между планетите за получаване на по-голямо парче от тази сплав, като се стараеха да запазят колкото се може по-дълго начина на живот, който са свикнали да водят.
Явно се налагаше да се направи компромис. Яростната, непримирима религия на Сдружението обаче забраняваше компромисите и по този начин си създаде много врагове. На повечето планети общественото мнение беше открито настроено против Сдружението. Ако Екзотика успееше да го дискредитира, да го смаже в тази кампания, едва ли Старейшините ще могат да продават войниците си отсега нататък. Ще изгубят целия си търговски баланс по договорите, позволяващ им да наемат обучени на други планети специалисти, чрез които поддържаха двете си бедни на естествени ресурси планети. И ще умрат.
Както умря младият Дейв — бавно и на тъмно.
При тези мисли в главата ми отново нахлуха спомените.
Бяха ни пленили около обед. Когато се появи сержантът и заповяда на войниците да се придвижат, слънцето вече залязваше.
Спомних си как след като всичко свърши и те си тръгнаха, запълзях към телата на разстреляните. Намерих Дейв, беше още жив, но ранен смъртоносно, а аз не можех да спра кръвотечението.
После ми казаха, че и това не би помогнало. Но тогава се опитвах. Когато в края на краищата се предадох, беше станало съвсем тъмно. Държах го в ръцете си и не знаех, че е умрял, докато тялото му не започна да се вкочанясва. Точно в този момент започнах да се превръщам в това, което чичо ми винаги се е опитвал да направи от мен. Почувствах, че умирам вътрешно. Дейв и Ейлин бяха моето семейство — единственото, което исках да запазя. Но вместо това можех само да седя там, в тъмното, да стискам тялото му и да слушам как капките кръв се процеждат през дрехите му и бавно падат върху покритата с листа почва.
А сега лежах на кушетката в лагера на Сдружението и не можех да заспя от спомените, нахлули в съзнанието ми. След известно време чух маршируващи войници строяваха се на двора за службата в полунощ.
Лежах по гръб и ги слушах. Стъпките им утихнаха. Единственият прозорец на стаята се намираше вляво от леглото, високо над него. Не беше затворен. Нощният въздух и звуците, които той носеше, безпрепятствено навлизаха в стаичката заедно с мъглявата светлина от фенерите на двора. Тя образуваше блед квадрат на отсрещната стена. Бях се втренчил в него и слушах службата отвън. Офицерът, който я водеше, започна с молитвата, след това запяха бойния си химн. Този път го чух отначало докрай.
След това излязоха от двора и отидоха да спят в леглата си, които не се различаваха от моето.
Лежах и слушах тишината, възцарила се навън, както и равномерния шум на дъжда. Капките падаха бавно, ритмично, една след друга, без край…
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
От деня след моето пристигане престана да вали. Почвата постепенно съхнеше и съвсем скоро щеше да издържа тежестта на бронетехниката. За всички беше ясно, че тогава ще започне пролетното настъпление на войските на Екзотика. През това време и двете враждуващи сили провеждаха интензивни учения.
През следващите няколко седмици бях погълнат от журналистическа дейност. Пишех статии и къси репортажи за войниците и местните жители. Налагаше се да изпращам материали и затова си вършех работата. Кореспондентът е добър, ако има връзки, и аз си ги създавах навсякъде, освен с войниците на Сдружението. Те се държаха настрана, макар че проведох разговори с доста от тях. Не проявяваха признаци на страх или съмнения.
Бях чувал, че много от тях са слабо обучени, защото самоубийствената тактика на техните офицери налага редиците им постоянно да се попълват с новобранци. Но тук се намираха остатъците от окупационни войски, шест пъти по-големи от сегашната им численост. Всички бяха ветерани, нищо, че повечето от тях не бяха навършили и двадесет години. Рядко сред сержантите и по-често сред младите офицери забелязвах подобни на онзи сержант, който разстреля пленниците на Нова Земя. Тук такива хора изглеждаха като бесни вълци, попаднали сред вежливи, отлично обучени млади кучета, току-що отбити от майките им. Блазнеше ме
