човек, когото ще поискат да убият, и това сте вие, Кейси.
— Знам — повтори той и навлече втория ръкав. — Пак се канят да свалят законното правителство на Света Мария и да завземат властта, което е невъзможно, ако парите на Екзотика отидат за разплащане с нашите войски, поддържащи сегашното правителство и мира на планетата.
— Преди не са имали поддръжката на Джеймтън.
— А сега имат ли я? — попита той, докато закопчаваше куртката си.
— Сдружението е отчаяно. Дори още утре да дойдат подкрепления, Джеймтън оценява реално шансовете си в случай, че предприемете офанзива срещу него. Може убийците да са поставени извън закона и да не се подчиняват на Кодекса на наемника, но и вие, и аз познаваме добре Сдружението.
Кейси ми хвърли странен поглед и се с мундира.
— Така ли?
— А не е ли така? — гледах го право в очите.
— Тим — той облече мундира и закопча всички копчета, — познавам хората, с които ще се сражавам. Мое задължение е да ги познавам. Но какво ви кара да мислите, че и вие ги познавате?
— Това е и мое задължение. Може би сте забравили. Аз съм журналист. Хората са моята работа — първа, последна и най-важна.
— Не обичате хората от Сдружението.
— И защо да ги обичам? Посетил съм всички планети. Разговарял съм с президента на Сета — и той се стреми да получи възможно най-голямата печалба, ала си остава човек. Виждал съм как учените от Нютон и Венера витаят из облаците, но ако добре ги обработиш, и те се връщат към реалността. Присъствал съм на психологическите чудеса на екзотианците. Наблюдавал съм хаоса в канцелариите на Фрийланд. Гледах ги от позицията на родната ми планета, Земята, стараех се да ги погледна и като жител на Коби или Венера, дори се поставях на мястото на дорсаец като вас. И ще ви кажа — според мен всички имат нещо общо помежду си: те са хора, тръгнали по пътя на специализацията в едно важно за тях направление.
— А Сдружението не е ли такова?
— Нима фанатизмът е ценен? Точно обратното. Какво й е хубавото на сляпата, задръстена, безумна вяра, която не дава на човек да помисли за себе си?
— Сигурен ли сте, че не мислят?
Беше се обърнал към мен и внимателно ме наблюдаваше.
— Някои от тях може и да мислят — отвърнах аз. — Сигурно са младежите, чиято душа не е окончателно разядена от отровата. Но… Какво хубаво има в това, че тяхната култура все още съществува?
Възцари се пълна тишина. Накрая Кейси попита:
— Какво имате предвид?
— Искам да кажа, че ви трябват убийците от Синия фронт. Оставете на мира войските на Сдружението. Докажете, че Джеймтън Блек е нарушил Военните конвенции, като е поръчал на нелегалната партия да ви убие. Ще спечелите войната без нито един изстрел.
— И как ще стане това?
— Чрез мен — предложих аз. — Имам някои връзки сред терористите. Разрешете ми да установя контакт и да ги купя, като им дам повече пари от Джеймтън. Бихте могли да им предложите да бъдат официално признати за опозиция от сегашното правителство. Падма и местните лидери ще ви подкрепят, ако успеете да изпъдите черноризците толкова лесно.
— Какво ще получа аз от цялата тази работа? — напълно спокойно попита Кейси.
— Показания под клетва, че са били наети да ви убият. Ще получите толкова, колкото са необходими за доказателство пред съда.
— Нито един съд на Междупланетния арбитраж няма да повярва на такива хора.
— Е, да — отвърнах аз, едва сдържайки усмивката си. — Но ще повярват на мен като представител на Агенцията за междузвездни новини, ако гарантирам за всяка произнесена дума.
— Ясно.
Мина покрай мен и излезе в антрето. Приближи се към видеофона, натисна бутона и каза към празния екран:
— Дженъл!
Обърна се, прекоси стаята и застана пред шкафа, откъдето извади личното си оръжие. Движенията му бяха отмерени. Повече нито ме погледна, нито проговори. След няколко дълги минути вратата се отвори и влезе Дженъл.
— Сър?
— Мистър Олин ще остане тук до второ нареждане.
И излезе.
Стоях вцепенен, гледах вратата, през която излезе, и не можех да повярвам, че самият той толкова грубо ще наруши Конвенциите. Не само ме игнорира, но и ме арестува, за да не мога по никакъв начин да повлияя на събитията.
Обърнах се към офицера от Нова Земя. Гледаше ме с някаква тъжна симпатия.
— Падма Свързващият в лагера ли е?
— Не, върна се в Посолството на Екзотика в Блаувейн — отговори той, докато се приближаваше към мен. — А сега бъди добро момче и седни да си починеш. Мисля, че можем да прекараме приятно следващите няколко часа.
Бяхме застанали един срещу друг. Нанесох му внезапен удар в слънчевия сплит.
Бях се занимавал малко с бокс като студент. Споменавам за това не за да се изкарам някакъв мускулест герой, а за да обясня защо не го ударих в лицето. Грим сигурно щеше да намери нужната точка, без да се замисля, но аз не съм роден на Дорсай. А гърдите на човека са достатъчно големи, меки и удобни, затова любителите обикновено се целят там. Освен това, честно казано, не си спомнях добре къде трябва да се удря в лицето.
Въпреки всичко Дженъл не беше изгубил съзнание. Падна на пода и се сгърчи, но очите му останаха отворени. Известно време не можеше да се изправи. Побързах да напусна сградата.
Целият лагер кипеше. Никой не ме спря. Седнах в аероколата и след пет минути пътувах по пътя към Блаувейн.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
От Ню Сан Маркос до Блаувейн имаше горе-долу хиляда и четиристотин километра. Би трябвало да ги взема за около шест часа, но един от мостовете се оказа отнесен от пороите и затова пътувах четиринадесет.
Чак след осем часа на следващата сутрин влязох в нещо средно между здание и парк — Посолството на Екзотика.
— Падма — започнах аз от вратата. — Търся…
— Да, мистър Олин, очакват ви — отвърна секретарката с усмивка, но не й обърнах внимание. Бях озадачен защо Падма още не е отлетял към границите на назряващия конфликт.
Секретарката ме поведе и след като завихме зад ъгъла, ме предаде на млад екзотианец, който се представи като един от помощниците на Падма. Вървях след него известно време, докато ме пое друг помощник с по-висок ранг. Той от своя страна ме преведе през няколко стаи и ми показа дълъг коридор, в края на който трябваше да завия по друг и оттам да вляза в кабинета на Падма.
Тръгнах накъдето ми посочи. Прекосих коридора и се озовах в друг, по-къс. Застинах от неочакваната среща — срещу мен вървеше Кейси Грим.
Но човекът ми хвърли бегъл поглед и без повече да ми обръща внимание, си продължи по пътя. Чак тогава разбрах — това, разбира се, не беше Кейси, а неговият брат-близнак. Казваше се Ян и командваше гарнизона на Екзотика в Блаувейн. Мина покрай мен и аз имах възможност да продължа пътя си, макар че шокът ми не беше съвсем преминал.
Не мога да си представя, че човек ще попадне в подобна ситуация и няма да е потресен. Дженъл няколко пъти ми беше разправял колко противоположни са Ян и брат му. Не като военни — в това
