Това беше лостът, Архимедовият лост, с който можех да обърна не една, а цели две планети! И да изтребя фанатиците от Сдружението!
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Чакаха ме. Веднага след като приземих аероколата в двора на лагера на Сдружението, те ме наобиколиха, насочили иглопушките си срещу мен.
Явно това бяха единствените останали. Джеймтън сигурно е отпратил всички войници от бойната си група. А тези познах веднага — опитни ветерани. Един от тях беше сержантът, с който се сблъсках в кабинета на Джеймтън през нощта, когато дойдох от лагера на екзотианските сили и го помолих да ми отговори дали е давал заповеди да се разстрелват военнопленници. Другият беше ротен командир — един от най-ниските чинове, но сега изпълняваше задълженията на майор, също както Джеймтън имаше звание командор, но изпълняваше длъжността командващ окупационните сили и по този начин се изравняваше по ранг с Кейси Грим. Другите двама бяха сержанти. Познавах ги всички. Ултрафанатици. Те също ме познаваха добре.
Изобщо разбирахме се идеално.
— Трябва да видя командващия — започнах аз веднага след като се измъкнах от колата и преди да успеят да ми зададат някакъв въпрос.
— Защо? — попита ротният. — Тази аерокола няма работа тук, както и вие.
— Трябва веднага да видя командващия Блек. Не бих се возил в аерокола на Посолството на Екзотика, ако не се налагаше.
Не можеха да се осланят на факта, че причината, поради която искам да видя Блек, е незначителна. Разчитах на това. Поспорихме малко, но аз продължих да настоявам, че трябва да говоря с командващия. Най-после ротният се съгласи да ме заведе до кабинета на командира си.
Така се оказах лице в лице с него.
Тъкмо си слагаше пистолета — почти по същия начин, по който го правеше Грим, когато бях в апартамента му. Само че върху фигурата на дорсаеца цялото снаряжение изглеждаше донякъде като играчка. А за кльощавото тяло на Блек ми се струваше малко тежко.
— Мистър Олин — поздрави ме той.
Прекосих стаята и се приближих до него, като същевременно извадих посланието от джоба си. Той се извърна към мен, докато стягаше колана си и леко подрънкваше с оръжието.
— Имате намерение да воювате с Екзотика — констатирах аз.
Той се съгласи, кимвайки. Досега не бях заставал толкова близо до него. Ако се намирах в другия край на стаята, щях да съм сигурен, че на лицето му е изписано обичайното спокойно изражение. Но сега, застанал на няколко сантиметра от него, забелязах слабата уморена усмивка, появила се за миг в ъгъла на тънките му устни върху мургавото младо лице.
— Това е мое задължение, мистър Олин.
— Какво ти задължение, щом командирите ви на Хармония са ви отписали?
— Вече ви казах, че Избраните не се предават един друг.
— Убеден ли сте?
Отново улових признак на тъжна усмивка.
— В тази работа аз съм по-добър експерт от вас, мистър Олин.
Погледнах го в очите. Умората му личеше, но иначе погледът му беше спокоен. Отмести го и се взря в снимката на двама възрасти и едно момиче, поставена на бюрото.
— Това семейството ви ли е?
— Да.
— Струва ми се, че в момент като този трябва да помислите за тях.
— Доста често го правя.
— И въпреки това имате намерение да воювате и да загинете?
— Да.
— Ама разбира се! Точно така ще направите! — Когато влязох, бях напълно спокоен и се владеех. Но сега сякаш нещо се отпуши и излях всичко, което се бе насъбрало от смъртта на Дейв насам. Започна да ме тресе. — Защото всички вие, жителите на Сдружението, сте лицемери. Толкова сте обсебени от лъжливата си вяра, че ако някой ви я отнеме, няма да остане нищо от вас. Така е, нали? По-добре да загинете сега, отколкото да признаете, че самоубийството не е най-великата постъпка във Вселената. Предпочитате да умрете, вместо да признаете, че сте изпълнен със съмнения като всеки друг и се страхувате.
Приближих се плътно до него. Той не мръдна.
— Кого се опитвате да правите на глупак? — продължих аз. — За мен, а и за жителите на останалите планети сте прозрачни. Знам що за параван е тая ваша Обединена църква! Ясно ми е, а и на вас също, че начинът на живот, който така разпалено защитавате, не е толкова добър, колкото се опитвате да го изкарате. Знам също така, че вашият Старейшина Брайт и бандата му изкуфели старци са просто едни диктатори и узурпатори, които плюят на религията и на всичко останало, докато могат да са на власт. Знам, че всичко това ви е известно, и имам намерение да ви накарам да го признаете.
Пъхнах посланието под носа му и рязко казах:
— Четете!
Взе го, а аз направих крачка назад. Продължаваше да ме тресе, докато го гледах. Затаих дъх. Той прочете написаното. Изражението на лицето му не се промени ни най-малко. Накрая ми го подаде.
— Мога да ви заведа при комадващия Грим. С аероколата на Свързващия ще пресечем фронтовата линия без проблеми. Ще се договорите за условията на капитулацията, преди да са започнали бойните действия.
Джеймтън поклати глава и ме погледна с някакво странно изражение, което не можах да разбера.
— Искате да кажете не, така ли?
— Препоръчвам ви да останете тук — отвърна той. — Над фронтовата линия и флагът на Посолството може да не ви спаси.
Обърна се и се накани да излиза.
— Къде отивате? — извиках аз след него. Настигнах го и вдигнах посланието пред очите му. — Това е истината! Не можете да си затворите очите пред нея!
Спря и ме изгледа, след което отблъсна ръката ми с посланието. Пръстите му бяха тънки, но много по- силни, отколкото очаквах, и аз свалих ръка против волята си.
— Знам, че това е истината. Искам да ви предупредя да не ми пречите повече, мистър Олин. Трябва да тръгвам.
Мина покрай мен и се отправи към вратата.
— Лъжец! — закрещях аз, но той не ми обърна внимание. Бях длъжен да го спра. Хванах снимката от бюрото и със замах я строших в пода.
Обърна се леко като котка и се взря в парчетата, разпръснати в краката ми.
— Ето това правите! — извиках аз и ги посочих.
Без да продума, той се приближи, наведе се и започна внимателно да събира парчетата. Прибра ги в джоба си, изправи се и чак сега ме погледна. Когато срещнах очите му, дъхът ми спря.
— Ако в момента моите задължения не ми повеляваха…
Млъкна. Видях как се разшириха зениците му. Убийственото им изражение бавно се смени с нещо подобно на учудване. Каза съвсем тихо:
— Ти нямаш вяра, така ли?
Отворих уста да му отговоря, но думите му ме спряха. Стоях, като че ли ме бяха ударили в слънчевия сплит, и не можех да продумам. Джеймтън внимателно ме изгледа.
— Какво ви накара да помислите, че съдържанието на това послание ще ме принуди да променя решението си?
— Та нали го прочетохте! Брайт пише, че понеже позицията тук е губеща, няма повече да ви изпраща подкрепления. И никой не трябва да ви уведомява за решението, защото бихте могли да се уплашите и да се предадете.
