Двадесет и седем се придвижваше между дърветата тихо като лисица. Стигна до закрития тенискорт и намери вратата. Тя беше заключена. Разби стъклото с лакът, пресегна се, отключи и хлътна вътре.
Кигън чу звъна на счупеното стъкло и забърза натам. Видя вратата и се запрокрадва към нея, като се притискаше към стената. Щом я стигна, протегна ръка и стреля два пъти. Мигновено последва откос на автоматичния пистолет на Двадесет и седем. Куршумите се забиха в касата. Очевидно Двадесет и седем беше някъде в закрития корт. Кигън се наведе и се хвърли в тъмното помещение. Посрещнаха го изстрели. Той усети пареща болка в рамото. Но не спря, а тихо притича по пода и се спотаи в тъмнината до масата на съдията. Ослуша се. Пипна си рамото и отдръпна ръка от болка. Куршумът беше пробил мускула и беше излязъл от другата страна.
Загледа се в тъмнината. Помещението изглеждаше зловещо с мрежата за тенис, опъната от едната до другата страна, и тъмните ъгли, които предлагаха подслон на врага му.
Но къде ли беше той?
Двадесет и седем се беше спотаил в отсрещния ъгъл и чакаше в тъмнината, също така твърдо решен да се избави от Кигън. Целият трепереше от потискан гняв. Нима беше изминал толкова дълъг път, беше чакал толкова години, за да се провали? В ума му се зароди нов план. Операцията не беше напълно загубена. Първо щеше да убие натрапника. Да, щеше да го елиминира и да се върне в клуба. Там щеше да убива милионерите янки, докато му свършат патроните, после щеше да преплува до блатото отсреща и да се добере до континента. Все още имаше пари в Ню Йорк. При добър късмет можеше да се върне в Германия.
Но първо най-важното. Къде беше американецът?
На няколко метра от него Кигън проверяваше запасите си. От плющенето на дъжда не можеше да чуе дишането на врага си.
Бавно бръкна в коша до съдийското място, взе една топка за тенис и я хвърли. Куршумите се забиха в стената. После изведнъж изстрелите спряха. Чу се непогрешният звук на метал в метал — ударникът удряше на празно. Вбесен, Двадесет и седем хвърли празния пистолет през стаята. Кигън грабна коша с топките за тенис и го хвърли към нациста. Топките заподскачаха в краката му, отскачаха от стените, объркваха го. Двадесет и седем видя Кигън да се надига зад масата и тръгна към него, но стъпи на една топка, после върху друга и се олюля. Кигън изскочи от тъмнината, блъсна го с рамо в корема и заедно излетяха през стъклената стена в калта отвън.
Ярост помъти разума на Двадесет и седем. Беше побеснял от гняв и разочарование. Господи, нима целият великолепен план щеше да се провали тук, в тази кал?
Никога!
Ако не друго, поне щеше да убие този янки.
Двадесет и седем посегна към прасеца си, измъкна камата и когато Кигън скочи към него, замахна. Острието се вряза в бузата на Кигън, разпори я до очната кухина и се удари в черепа. Кигън изрева от болка, причерня му. Но той беше прекалено близо до целта, беше изминал прекалено дълъг път. Нямаше, не биваше да се провали. Болката беше нищо в сравнение с болката на Джени и болката на жертвите на Двадесет и седем. Кигън сграбчи китката на шпионина, изви я, чу как костта пукна… и камата падна. Той нанесе съкрушителен удар в лицето на Двадесет и седем, после още един и още един, докато немецът не падна и не се претърколи встрани. В светлината на мълниите Двадесет и седем видя Кигън да го гледа със здравото си око. Лицето му беше изкривено от омраза и ярост.
Двадесет и седем се оттласна от земята, замахна с крак и изрита Кигън в корема така, че му изкара въздуха и го отхвърли към стената. Кигън падна на колене. Двадесет и седем се приближаваше към него. Със замъглен поглед американецът видя блестящото острие на ножа в калта: дръжката беше само на сантиметри от ръката му. Стисна я и когато Двадесет и седем го сграбчи за рамото, замахна. Острието блесна и Кигън усети как се врязва в месо.
Siebenundzwandzig изпищя от болка и се люшна назад, стисна гърлото си, удари се в едно дърво и грохна в основата му. Кигън извади носната си кърпа и я притисна към пулсиращото си око. С мъка се изправи и погледна надолу към Siebenundzwandzig.
Болка раздираше тялото на Двадесет и седем; горещ огън пълзеше от гърлото му към пръстите на ръцете и краката. В нащърбената светлина на светкавиците той за пръв път видя врага си лице в лице. Опита се да извика, но гласните му струни бяха прерязани. Не можеше да диша. Солена кръв беше напълнила устата му. Целият се беше вцепенил.
Устата му мълчаливо се отвори в последния му опит поне с думи да изрази омразата си. Нищо не се получи.
Нацистът изви гръб към дървото, мъчейки се да си поеме дъх. Мъчителното му хриптене се задави в собствената му кръв. Краката му се мятаха в калта, после започнаха да треперят неудържимо и накрая се изпънаха. Той се вдърви и извика — едно сподавено, жалко, животинско скимтене. После падна настрани в калта.
Кигън погледна надолу към мъртвия си враг. Устата на Двадесет и седем зееше отворена. Дъждът плискаше върху изцъклените му очи. Кръв се стичаше в тъмните локви около лицето му. Кигън се олюля и се подпря на стената на тенискорта. За първи път през тези прекалено много години можеше да въздъхне с облекчение.
С мъка стигна до клуба и влезе залитайки в трапезарията. Напоената с кръв кърпа беше притисната към окото му, рамото му също беше прогизнало от кръв, ръката му все още стискаше здраво камата.
— Извикайте доктор — каза някой.
Кигън не се спря, а премина през обърканата тълпа и отиде до лейди Пенелоп Трейнър. Тя го погледна със страх. Той вдигна ръка и замахна. Камата се заби в масата и затрептя. Струйка размита кръв блестеше върху мокрото острие. Лейди Трейнър гледаше мрачно оръжието, гледаше свастиката и инициалите на СС — символите на изчезналата й мощ.
— Съжалявам, лейди Пенелоп — грубо каза Кигън. — Сватбата се отменя.
ЕПИЛОГ
АВСТРИЯ: 7 май 1945 г.
Джипът караше бързо по черния път към изгорелите останки на замъка и вдигаше облаци прах. Един американец в износено кожено яке с майорски златни листа на раменете и армейска офицерска шапка, килната към тила, седеше до шофьора. Нищо друго униформено нямаше върху него. Панталоните му бяха от кафяво рипсено кадифе, а ризата му от тъмносиня вълна. Черна превръзка покриваше дясното му око, под нея се подаваше тънък белег и минаваше през бузата му.
На задната седалка се беше облегнал един чернокос мъж с брада. Беше с тъмни работни панталони, черен пуловер и вълнен каскет. Пушката му лежеше небрежно върху коленете.
Покрай пътя имаше жалки останки от Третия райх. Изгорели немски танкове, служебни коли, един-два мотоциклета лежаха изоставени в канавките. Няколко уморени, но усмихнати войници, седнали покрай банкета, отдадоха вяло чест на майора с превръзка на окото, когато джипът премина.
Радиото беше включено на предаването за въоръжените сили. Водещият бърбореше възбудено от цял час и дори вече беше прегракнал.
— Точно така, чуйте всички, всичко свърши! Войната в Европа свърши. В два и четиридесет и една минути сутринта Германия безусловно се предаде. Запомнете този ден, момчета, това е Денят на Освобождението! Седми май, 1945 година, денят, в който спечелихме войната…
Майорът се наведе напред и изключи радиото.
— Ех, майор Кигън — каза шофьорът. — Войната свърши.
— Не е свършила, докато не свърши всичко — отговори Кигън.
Брадатият мъж на задната седалка не каза нищо. Гледаше право напред. Сержантът сви към древния немски замък, вкара джипа през една тясна арка и спря пред широка мраморна стълба. Кигън и спътникът му изскочиха от джипа и тръгнаха нагоре по стъпалата. Над вратата се вееше американското знаме.
На готическата постройка не й беше провървяло по време на сраженията южно от Мюнхен. Прозорците й бяха изпочупени и закрити със съдран брезент. Едното крило на замъка беше бомбардирано и сега лежеше
