в развалини. Покривът беше изгорял, а фасадата беше осаждена. Един ефрейтор от военната полиция погледна подозрително импровизираната униформа на Кигън и листата върху раменете му, преди най-накрая да се реши да отдаде чест.
— Ефрейтор, аз съм майор Кигън. Това е моят помощник. Мисля, че ме очаквате.
Щом чу името, ефрейторът се изпъна.
— О, да, сър. Насам, сър.
Той поведе двамата мъже към мрачната вътрешност на замъка. Таваните се извисяваха над високия мраморен коридор. Огромното стълбище свършваше рязко точно преди да достигне първия етаж. Една зееща дупка в стената зад него беше закована с дъски.
— Направо са го сринали — каза Кигън.
— Някакъв немски генерал използвал този замък за команден пункт — каза ефрейторът. — И една ескадрила от Р-51 наистина го направи на лай… извинете ме, сър.
— Можеш спокойно да казваш „лайно“ пред мен, ефрейтор — каза Кигън. — Отдавна съм пораснал.
— Да, сър.
— Какво стана с генерала?
— Чух, че едва го отлепили от стената. Намерихме стареца да се крие в избата. Беше голяма гледка.
Стигнаха почти до края на сградата. Ефрейторът кимна към една врата.
— Там вътре, сър.
— Благодаря. Поздравявам ви, ефрейтор.
— За какво, сър?
— За това, че спечелихме войната, момче — каза Кигън и влезе в стаята.
Беше бивша библиотека, въпреки че едната стена беше отнесена. Навсякъде бяха разхвърляни книги. Другите две стени бяха здрави, с рафтове до тавана, а четвъртата представляваше огромен прозорец, който някак си беше оцелял в бомбардировката. Една стълба на колела осигуряваше достъп до най-горните лавици.
В ъгъла имаше армейско походно легло, застлано със сивкавозелено армейско одеяло. Единственото друго нещо в стаята беше едно огромно, издялано ръчно дъбово бюро. И то беше невредимо като прозореца зад него.
Възрастният човек седеше прегърбен зад бюрото сред две купчини книги и четеше. Явно си водеше бележки в един военен бележник. Разрошената му коса беше рехава и чисто бяла, очите му бяха хлътнали. Имаше нужда от бръснене. Старческите му рамене бяха наметнати с голям плетен шал. Той погледна унило как Кигън и помощникът му пресичат стаята, разритвайки нападалите книги по пътя си, и пак наведе глава. Кигън спря пред бюрото. Брадатият мъж остана в сянка.
— Професор Вилхелм Фирхаус? Възрастният мъж вдигна поглед.
— Да?
— Вие сте арестуван, професоре.
— Но аз съм под арест вече цяла седмица, майоре.
— Не, ти беше задържан. И от днес вероятно щеше да бъдеш освободен, след като си цивилен гражданин и войната свърши. Но аз имам заповед за твоя арест. Точното обвинение е предумишлено убийство.
— Моля за извинение?
— Убийство, професоре. Ти си цивилен и си обвинен, че си убил цивилен гражданин.
— Кого?
— По-точно Джени Гулд.
— Джени… — Той поклати глава като се мъчеше да си спомни.
— Сестрата на Аврам Волфсон.
Фирхаус смаяно вдигна поглед. Очите му се присвиха.
— Черната лилия?
— Точно така. Ти изпрати сестра му в Дахау и там тя беше убита.
— И вие ме обвинявате в това? — каза немецът почти с насмешка.
— Точно така. Не само те обвиняваме, Фирхаус, но аз възнамерявам да те видя осъден и обесен.
— Аз не съм убил никого!
— Ти я изпрати в Дахау, за да умре.
— И кои са вашите свидетели?
— Единият е нейният брат. Може би е време да се срещнете. Ти дванадесет години се опитваше да го убиеш. Ав?
Брадатият мъж пристъпи от сянката в светлината, нахлуваща през прозореца.
— Професоре, това е Аврам Волфсон.
Фирхаус реагира със смесени чувства: изненада, омраза, любопитство. Страх.
— Джени Гулд беше негова сестра. Тя беше арестувана и накрая убита след твой опит да я накараш да го издаде.
Фирхаус отново съсредоточи вниманието си върху Кигън.
— Ти кой си? — каза той със страхопочитание. — Познавам ли те?
— Срещнахме се веднъж, Вили. В една сауна.
— В сауна? — Той разучаваше лицето на Кигън.
— Тогава нямах превръзка.
Но Фирхаус не разпозна Кигън. Кигън извади пакет цигари и му предложи една.
— Може би една цигара ще те успокои и ще размърда паметта ти.
Той извади златна запалка с вълча глава, показа я отблизо на Фирхаус, после отвори капачката й и я запали. Фирхаус погледна запалката, после пак погледна Кигън.
— Нося я за късмет, Вили. Носих я с мен през цялата тази мръсна война. Всеки път, когато имах трудни моменти, я търках с пръст за късмет.
Кигън и сега потърка едната й страна с палец и се ус михна. Фирхаус не каза нищо. Продължаваше да гледа запалката.
— Доста красива, нали? Според лейди Пенелоп ти си дал това на актьора. И тъкмо това го уличи. Ето откъде съм я взел, Вили. От Siebenundzwandzig през нощта, когато го издирих и го убих. И знаеш ли кой ме осведоми, Вили? Аврам Волфсон.
Вниманието на Фирхаус се пренасяше от Волфсон към Кигън, после към запалката. И обратно.
— Помисли върху това. Вие, германците, обичате иронията, така че помисли за иронията тук. Ти изпрати Джени Гулд в Дахау заради Черната лилия и Черната лилия беше причината за провала на Двадесет и седем — а сега и за вашия.
— Кой… си… ти? — дрезгаво каза Фирхаус.
— Аз съм човекът, чиято годеница ти уби. Аз съм човекът, когото ти пропъди от Германия. И човекът, който провали задачата на Siebenundzwandzig.
Разпознаването изведнъж промени изражението на нациста.
— Кигън — прошепна той сякаш на себе си. — Ирландеца.
— Много добре, Вили — каза Кигън и в гласа му прозвуча острота. — Издържа изпита. Аз преследвах Двадесет и седем почти цяла година. И още шест години чаках този ден. Съмняваш ли се, че ще те преследвам до гроб? Ако си мислиш, че като се скриеш зад цивилно сако и вратовръзка, ще си спасиш живота, ти си луд. Ти си също толкова виновен, колкото Химлер и Гьоринг и останалите мръсници. Ето защо е важно да те разобличим.
Обърканият професор потърка бузата си с опакото на ръката си и попита:
— Как ме откри?
— Чрез един твой стар приятел, Данцлер. От Дахау. Отидохме там, когато освободиха лагера. Аврам убеди Данцлер да издаде местонахождението ти.
Очите на Фирхаус се изцъклиха, когато Волфсон пристъпи по-близо. Той виждаше пред себе си човека, когото Хитлер бе мразил с патологична ярост. Волфсон го гледаше безизразно.
Раменете на Фирхаус увиснаха. Нещата си дойдоха на място. Беше имало толкова много убийства.
