подълго пребиваване на него. Имаше доста оскъдно пространство за каюти на екипажа, но обширна и добре оборудвана кухня, на борда си имаше по-мощно въоръжение и по-дебела броня, отколкото танк и беше боядисан целият в черно. Екипажът на Хатчър, състоящ се от една дузина брадясали наемници, имаше не по-хрисим вид от бандитите, които току-що бяха разгонили. Хатчър заведе Коуен в спартанската си спалня — малка каюта с барче, масичка, покрита със саморъчно направена карта на реката и притоците й и изпънат между двете стени хамак. Коуен си даваше сметка, че не е подходящо да задава директни въпроси на домакина си относно вида на заниманието му. Хатчър извади бутилка джин от барчето и наля по една голяма водна чаша.
— Накъде си тръгнал? — попита Коуен предпазливо.
— Връщаме се в Хонконг да си поотиочинем — отвърна Хатчър.
Лицето на Коуен светна.
— О, чудесно. Това е точно по моята част — каза той. — Бъди ми госг, докато си в колонията. Настоявам.
Хатчър се усмихна и вдигна чашата си.
— Кой би могъл да откаже на такава покана?
През следващите две седмици Коуен се грижеше за Хатчър като за коронована особа. Удариха му такъв живот, че се вдигна шум от Макао до Каулуун. Славни дни бяха това — време, през което се породи и укрепна тяхното взаимно доверие. Станаха истински приятели. За Коуен Хатчър беше първият истински приятел, а за Хатчър Коуен беше вторият от времената на дружбата му с Мърф Коуди. Коуен осветляваше своя приятел в подробностите от дейността на хонконгските триади, а Хатчър пък редовно информираше Коуен за местонахождението на британските митнически патрули. Но това, на което всъщност се основаваше тяхната истинска дружба, беше чувството на симпатия, което изпитваха един към друг. Двамата самотници спечелиха доверието си и тяхното приятелство доби измерения, неподвластни на хода на времето. Макар и Коуен да беше Тсу Фи и да можеше да плува необезпокоявано навсякъде по реките, основавайки се на протекцията на Сам-Сам Сам, той постоянно имаше чувството, че Хатчър е винаги някъде наблизо, готов да му помогне, ако изпаднеше в беда.
После, също така внезапно, както се беше появил по реката, Хатчър изчезна, без дори и с една дума да го предупреди. Сбогуванията не бяха в стила на Хатчър.
Сега пулсът на Коуен се ускори от очакването съвсем скоро да види приятеля си отново.
Хатчър също беше развълнуван при мисълта, че отново ще се срещне с белия Тсу Фи. След първата си среща навремето с дребничкия мъж той беше разпитвал за него при случайните си посещения в Хонконг. За него се носеха някакви мъгляви слухове, но Хатчър така и не успя да научи нещо съществено чак до онази вечер, когато беше седнал на чашка с група репортери в Гоудаун Бар на Коноут стрийт. Това беше една доста приятна кръчма най-вече заради американския диксиленд-състав, който свиреше на живо, и евтиното пиене. Там един стабилно попийнал бивш репортер на име Чарли Роулсън се поокопити и се включи в разговора, когато Хатчър спомена името на Коуен.
— Познавах го навремето — каза той над чаша бомбайски джин с лимонов сок, — когато бяхме с него студенти в Харвард.
Харвард ли?! — полита изненадано Сид Бърнаби, кореспондентът на списанието „Таим“.
— Възпитаник на Нийман38 — похвали се Роулсън.
— Тогава, в края на шейсетте — започна да разказва историята Роулсън, — Коуен беше станал за посмешище на целия колеж. Само да го видиш дребосъка му с дребосък как цепи през Харвард Скуеър, пуснал капаците, здраво стиснал чантата си пред гърдите, сякаш да не би някой да му я дръпне и да побегне с нея, дегизиран с оная рехава брада, дето си я беше пуснал, и не смее да размени две думи с когото и да е. В общество беше контактен колкото останките на замразен мамут. Баща му по това време бил някакъв много известен адвокат или нещо такова в Уестчестър. А пък нашият Коуен бил гордостта на рода си. Завършил с отличие Принстън, диплома за бакалавър по обществени науки от Харвард. Щом защити доктората си, всички големи компании от страната се наредиха на опашка да го интервюират за постъпване на работа при тях. Но тогава пък да вземат да установят, че е капацитет в областта си без дори и капчица умение за общуване и работа в колектив, гений, който не може да каже и едно здрасти на непознат човек. Беше тотално отписан като маниакално саможив и необщителен тип. А всъщност той беше само срамежлив и притеснителен, нищо друго му нямаше. Имам чувството, че тая думичка „притеснителен“ е била измислена специално заради нашия Коуен.
— И какво стана по-нататък? — попита Хатчър.
— Тогава родителите му решиха, че единственото нещо, което може да му помогне, е едно околосветско пътешествие, за да види свят и да се социализира. „Време е да обърнеш малко внимание и на удоволствията в живота, му казал баща му. Намери си една мацка и опитай нещичко и от другата страна на живота.“ Е добре, ама горкият старец не е можел да си представи колко присърце нашият Коуен ще вземе съвета му. Това беше последното, което чух за него тогава, чак допреди около една година, когато го видях да излиза наперено от една банка на Коноут стрийт, облечен в червен копринен чионгсам. Влезе в един „Ролс-Ройс“ и отпраши нанякъде. Само Бог знае какво е правил през годините от изчезването му досега.
По-късно самият Коуен изясни това на Хатчър.
Застанал на терасата си, и Коуен се беше отдал на размисли, припомняйки си времето, когато за първи път видя пристанището на Хонконг. Той се беше крил в кабината си през целия път след отплуването от Сан Франциско, ужасен от мисълта, че трябва да се среща с толкова непознати на борда на огромния кораб. Първата нощ след акостирането им в пристанището той се измъкна потайно на палубата и беше обзет от паника пред гледката на извисяващия се в близост планински връх, ослепителните светлини на града и обградилите отвсякъде големия кораб сампани с молещите за милостиня хлапета на тях. Точно тогава Коуен бил забелязан от един врял и кипял моряк с разпуснати нрави на име Рингър, нещо като домакин и доставчик на кораба, който изпитал истинско съжаление към Коуен.
— Виж какво, сър, мисля да мръдна към центъра на града самичък… искаш ли да дойдеш с мен?
Коуен се почувствал изнервен, но пък и заинтригуван.
— Там е и деловата част на града, нали?
Рингър:
— Да, ама там има и други неща, които си заслужава да се видят. Мисля си, че можеш да прекараш приятно в „Дома на орхидеите“ на Фет Лейди Лоу.
Коуен:
— Това ресторант ли е?
Рингър, тоя майтапчия:
— Е, ъ-ъ, мисля, че може и така да се нарече.
Хубав ресторант. Заведението на Фет Лейди Лоу е може би най-големият публичен дом в света и той тръгнал с Рингър към него с надеждата, че отива да си похапне омлет и китайско задушено. От момента, в който Коуен престъпи входа на заведението на Фет Лейди Лоу, животът му се промени завинаги. Неговият сексуален апетит беше възпламенен и пред Коуен се разкри един съвършено нов аспект на живота.
Той се усмихна вътрешно на самия себе си, като си спомни за оная нощ. Основното помещение беше осветено от розови свещи и някъде, скрити в тъмнината, свиреха музиканти на китайски инструменти. Бюфетът! Бюфетът беше един истински рог на изобилието. Всеки възможен деликатес, дори и за най- богатото въображение, фигурираше на отрупаната маса. Хайвер от черно морска есетра; крилца от врабчета, подправени с чесън, както ги приготвят в Кантон; супа от гъби и перки на акула, подправени с китайски оцет; парченца месо от пекинска патица, сервирани в бао бинг и руло чун джуап с плънка от свинско с къри и сепия; зеленчуци, приготвени на водна пара с шампанско.
А жените! Коуен беше направо хипнотизирай. Всичките бяха достатъчно разголени и сочно предизвикателни на меката светлина на свещите, страстно мамещи силуети, всяка с различна хубост, всяка облечена в свой собствен стил под взискателния поглед на Фет Лейди.
Една от тях беше облякла твърде сексапилна френска нощница, друга — наметнала само дантелен халат без нищо друго под него, трета — по черен колан за жартиери и корсет. Имаше една красавица от Перу със затворена викторианска блуза с висока яка и нищо друго по нея, една нубийска принцеса по наметка, тънка като паяжина. Тук бяха събрани жени отвсякъде, дори от най-затънтените краища на света — евроазиатки,
