— Свали си ръката — изръмжа Коуен. — Дължиш ми половин милион долара.
Тсу Фи вдигна поглед към него.
— Искаш ли да се научиш да си изкарваш парите, или само ще вдигаш врява? — каза му старецът.
Коуен потисна гнева си и се успокои. Седна отново на стола и очаквателно впери поглед в стария мошеник.
— Имаш още много да учиш за нас, американецо — каза му Тсу Фи. — Но имаш талант. Когато научиш каквото трябва, половин милион долара ще бъдат за теб нещо съвсем незначително.
Така Коуен стана протеже на Тсу Фи. Отвори си собствен офис в края на квартал Уончай с три телефона и компютър. Движеше целия си бизнес сам — още един от уроците на Тсу Фи („Никога не допускай някой друг до тайните си“). Съветите на Тсу Фи станаха за него нещо като Библия. Един ден неговият учител го повика в офиса си на Кет стрийт.
— Време ти е да тръгнеш нагоре по притоците на Макао — каза Тсу Фи.
Коуен беше шокиран от тая новина. Дотогава не му се беше случвало Тсу Фи да го прати по реката към земята Чин Чин.
— Защо? — попита той.
— Ако много питаш, ще си помисля, че не съм избрал подходящия човек за тая работа — отговори му Тсу Фи. — Ти си новият ми търговски посредник. Трябва да респектираш ония китайски пирати със смело поведение, да не показваш страх. Това е бизнесът. Да се пазариш за най-добрата цена. Ти имаш вкус към парите, американецо. Ще станеш богат, но това ще ти струва някои лишения и неудобства.
Тсу Фи му даде една златна монета с лика на кралица Виктория.
— Това гарантира, че говориш от мое име — каза той. — Досега моите хора не се справяха добре в преговорите. Не се доверяваха на собствената си интуиция и се съгласяваха много бързо. Ти си много добър в преговорите, гуай-ло, трябва да сключиш нови, по-добри сделки.
— Тогава значи трябва да подсладим млякото — каза Коуен.
— Да подсладим млякото? Какво мляко?
— Да им предложим нещо повече от останалите, които търгуват по реката.
— И какво да бъде то? — понита Тсу Фи.
— Това мисля в момента — отвърна Коуен.
— Тогава мисли бързо — каза Тсу Фи. — Заминаваш тая вечер.
Същата нощ Коуен за първи път срещна Хатчър.
Коуен стана белият Тсу Фи. Събра си свои хора за пътуванията по реката. Спечели уважението на Тс’е К’ам Мен Ти и вече предизвикваше страх сред хонконгските тайпанове. Беше изградил безупречна мрежа от делови и бизнес контакти нагоре по реката в Червения Китай. Но преди всичко той търгуваше с информация. Беше се превърнал в нещо като информационна банка, в която постъпваха най-разнообразни слухове от личен или делови характер за всичко и за всички в колонията.
Ако възникнеше някой сложен и трудно решим проблем, тайпановете се обръщаха към него.
Бяха го нарекли Чайна Коуен.
Споменът за всяка минута от живота му тук предизвикваше приятно чувство на задоволство у него.
След като стигна до билото на планината, Хатчър тръгна към Албани Роуд, в близост до ботаническата градина. Къщата на Коуен се издигаше в подстъпите на самия връх.
Хатчър беше потънал дълбоко в мислите си, но все пак не толкова дълбоко, че да не забележи колата, паркирана в далечината по-нагоре, до входа на ботаническата градина, а също и шофьора, който го наблюдаваше с бинокъл.
ПРЕДИ И СЕГА
Хатчър стоеше пред масивната метална порта, която преграждаше пътя към високопланинското владение на Коуен. Стената, която го ограждаше отвсякъде, беше висока осем фута. Двукрилата желязна порта някога в средните векове беше преграждала входа към замъка на изтъкнат китайски военачалник в Шанхай. Само камерите за наблюдение и електрическите кабели по стената напомняха за съвремието, но те бяха незабележими от външната страна.
Той натисна бутона, прикрепен на стената в близост до портата, и в следващия миг от другата страна се показа физиономията на един пазач, надничащ иззад решетъчното прозорче на портата.
— Хай? — каза пазачът.
— Нго хай gli Occhi di Sassi — отговори му Хатчър, използвайки прякора си, „Мъжът с каменния поглед“, с който беше познат по реката.
— Дюи мджу — каза пазачът. Изчезна за няколко минути, след което се появи отново. — Хо — каза той и се поклони, след като портата се отвори беззвучно. — Ченг ней.
Вратите на портата се затвориха зад Хатчър и той последва пазача. Пътят към къщата се извиваше между борове и смокинови дървета.
Чайна Коуен беше изградил и обзавел своето убежище от външния свят с много желание и вкус. Резултатът беше една странна смесица от ориенталски култури и религии, част от тях имитиращи традициите на Китай, други на Тайланд, Малайзия и Япония. Едноетажната бяла постройка се издигаше на скалата непосредствено над ръба на пропастта и оттам се разкриваше една наистина величествена гледка надолу към морето и пристанището. Извитите, жълти китайски керемиди, с които беше покрит покрива, блестяха като златни под слънчевите лъчи; две масивни мраморни кучета със свирепо изражение охраняваха бялата фасада на къщата. От едната страна на алеята, водеща към входа, имаше грижливо поддържана японска каменна градина. От другата страна на алеята беше разположена традиционна градина, цялата обкичена с нацъфтели азалии, рози и орхидеи. Един дълъг шест фута нага, традиционния за Тайланд дракон, бдящ над щастието на дома, беше източил оцветената си в зелено и жълто глава между цветовете. Устата му беше отворена в зловеща усмивка, откриваща два реда зъби от слонова кост. Няколко стройни и изящни палмови дръвчета бяха разпрострели клоните си, хвърляйки мека сянка върху градината.
Малки камбанки, окачени от двете страни на оцветените с японски лак в златисто и жълто врати, прозвънваха при полъха на вятъра. Над вратата на основното помещение беше поставена изработена от тиково дърво арка, наричана хам йон, „свещените тестиси“, която, според традиционното поверие, символизираше и съхраняваше силата и мъжеството на господаря на дома. Масивно, бронзово чукче на вратата във формата на лъвска глава оповести пристигането на госта. Вратата беше отворена от стара, съсухрена жена в съвсем просто облекло, която изглеждаше не по-малко от стогодишна и имаше вид повече на таиландка, отколкото на китайка. В първия момент тя се взря втренчено в лицето на Хатчър, след това се усмихна и се поклони.
— Добре дошъл, gli Occhi di Sassi — каза тя.
Тя отстъпи назад и го покани в основното помещение на дома, което беше обзаведено с плюшени мебели в западен стил, ориенталски антики и турски килими. Отворените френски врати извеждаха на обширна тераса, от която се разкриваше просторна гледка надолу към залива и, отвъд него, към Каулуун. Стаята ухаеше на пресни цветя. Като че ли нищо в нея не се беше променило от времето, когато той за последен път беше в този дом.
Миг по-късно в стаята влезе Тайъна, облечена в дълга до пода копринена рокля и с орхидеи в косата. Тя не изглеждаше дори и с един ден по-възрастна, откакто Хатчър я беше видял за последен път.
— Здравей, Кристиън — каза тя със същия глас, в който сякаш припяваха звънчета.
— Ама че работа, я се погледни — каза Хатчър. — Ти си изглеждаш все на шестнайсет години. За теб времето не върви ли?
— Скоро ще стана на трийсет — отговори му тя.
— Не го казвай на никого, никой не би допуснал — каза той и й подаде бутилката с вино. — Това е за теб и за Коуен.
— Мем гой — каза тя и притисна бутилката до гърдите си. — Ще си мислим за теб, като я пием.
— И аз ще почувствам това в същия момент — отвърна й той.
Тя остана така известно време, съзерцавайки го мълчаливо.
— Това е щастлив ден за нас, Кристиън — каза тя с някаква тъжна нотка в гласа. — Робърт имаше
