— Нямаш ли някоя друга гореща следа? — попита го Коуен.
— Имам един човек във Вашингтон, който прави проучване по моя проблем — отвърна Хатчър. Погледна часовника си. — Мога да му се обадя сега. Ако е открил нещо, ще търся в друга посока.
— А ако не е?
— Зарязвам тая работа и се връщам вкъщи.
— Тогава се моля оня кучи син да не е открил дори и твоето собствено име — каза Коуен. — Сто пъти предпочитам да те видя, че си отиваш, отколкото да те видя убит.
ФЛИТКРАФТ
Сержант Флиткрафт седеше и чакаше в приемната на компютърния център в Пентагона, когато сержант Бец пристигна на работа. Бец беше висок мъж с коремче, малко под петдесетте, имаше си добре платена служба и му оставаха по-малко от две години до уволнението и пенсията. Спуканите кръвоносни съдове по носа му го издаваха в пристрастие към уискито, в случая — „Дюърс“. Той и Флиткрафт имаха много общи неща по отношение на служебните си биографии — Форт Браг, Корея, Виетнам. Като го видя, Бец намигна на Флиткрафт. Той беше усмихнат, едър, чернокож сержант, който някак си беше успял да се задържи на служба, макар че накуцваше с единия крак и ходеше с бастун. И Флиткрафт беше близо до пенсия. Бец знаеше, че Флиткрафт не е тук на приятелско посещение.
— Получих тая сутрин няколко поверителни доклада за вас, сержант — Флиткрафт се надигна при влизането на сержанта.
— Добре — отвърна Бец. — Хайде да слезем долу. — Обърна се към секретарката и каза: — Дайте на сержант Флиткрафт пропуск номер три.
Тя бръкна в чекмеджето и извади оттам син поименен пропуск, записа номера му в регистъра и го подаде на Флиткрафт. Тя го познаваше и предполагаше, че е дошъл, за да предаде на Бец обработена информация за главния компютър. Синият пропуск му даваше право на достъп най-много до основните служби — една дълга редица малки стаички без прозорци ио коридора вляво от приемната. Вратата вдясно се отваряше само чрез потвърдено от главния компютър право на достъп и се охраняваше от един морски пехотинец.
Флиткрафт последва Бец до неговия офис, който представляваше нещо като малка кабинка, широка колкото да побере стол и бюро, шкаф за папки, компютърен терминал и още един стол.
— Носите някакви документи за мен, така ли, сержант? — попита Бец, докато отваряше едно от чекмеджетата на бюрото.
Той познаваше добре Флиткрафт, знаеше, че той работи за една от специалните служби, известна само с името „Закрития отдел“ и че е доверено лице там. Флиткрафт нямаше карта за достъп за ниво С-1 и поради това нямаше право на достъп до секретните компютърни файлове. Флиткрафт извади една литрова бутилка „Дюърс Уайт Лейбъл“ от куфарчето си и я пъхна в чекмеджето, което Бец затвори веднага с коляно. Играеха си така на криеница поради обстоятелството, че офисът, както и всички други, беше под постоянно наблюдение от движеща се видеокамера.
— Получихме няколко документа с ниска степен на секретност, които трябва да бъдат вкарани в главния компютър — каза Флиткрафт и побутна по бюрото към Бец купчинка листове с маловажни рапорти. Бец ги огледа, небрежно отгърна най-горния лист и прочете бележката, написана върху хвърчащо листче, пъхната над втория лист: „Файлове за изчезнали, класифицирани като военнопленници.“ Бец погледна към Флиткрафт, сякаш го питаше с очи: „Кой се интересува?“
Флиткрафт присви вежди и сви рамене: „Откъде да знам? Нали ги знаеш какви са шефовете.“ Мълчалива размяна на погледи между двама дългогодишни служители в системата, прослужили тук толкова години, за да им бъде пределно ясно, че по-голямата част от информацията се засекретява единствено за да се ограничи достъпът до нея на средствата за масова информация, достъп, който по принцип им се гарантираше от Закона за правото на информация.
Бец отвори широко една служебна папка върху бюрото си и започна да проверява дълъг списък от кодови номера и имена. Написа няколко от тях върху малко листче хартия и го прикрепи с кламер върху най- горния лист на купчината от донесените документи. После я побутна съвсем близо до Флиткрафт и му остави да огледа написаното, докато попълваше пропуска му. Флиткрафт незабавно запамети списъка от кодове:
52-767-52116
Сайдуиндър
9696
Чери
Монте
Кристо
Зенда
Бец подаде пропуска на Флиткрафт и той го пъхна в куфарчето си.
— Всичко хубаво — каза Флиткрафт. Стиснаха си ръце и той излезе от стаичката.
„Дотук добре“, помисли си Флиткрафт. После отиде направо в мъжката тоалетна на същия етаж, влезе в една кабинка и си записа на листче данните, преди да ги е забравил. После излезе от Пентагона и си повика такси.
Офисът на Закрития отдел се помещаваше в една сграда с частни офиси недалече от Белия дом. За незапознатите със случая това беше просто една малка частна компания, развиваща бизнес в областта на далекосъобщенията. Съвсем ограничен кръг от хора бяха наясно, че тази служба е клон на военното разузнаване.
Вътре в офиса, на чиято врата беше изписано само името „Интерплекс“, имаше цяла редица компютърни терминали и взаимосвързани комуникационни системи, които даваха на тримата облечени в цивилно облекло служители достъп до компютърна и сателитна информация от всички точки на света.
Оперативната работа се извършваше от Флиткрафт, подпомаган от двама сержанти. И тримата по-рано бяха работили за Слоун, и тримата бяха получили в резултат на службата си наранявания, които бяха довели до демобилизирането им. Но полковник Хари Слоун се грижеше за своите хора и те от своя страна му бяха безпределно предани. По-скоро биха се оставили да им отрежат езиците, отколкото да изпуснат дори и дума пред някого за работата, която вършеха.
Флиткрафт си наля чаша кафе и седна пред един от компютрите.
Флиткрафт имаше вече дългогодишен опит със сложната система за кодиране и достъп до главния правителствен компютър и чрез него до специалните секретни файлове. Тя представляваше поредица от числа и имена, които трябваше да бъдат въведени чрез терминала при поискване от компютъра. Системата освен това имаше двойна поредица от кодове, които трябваше да бъдат въведени без изрично поискване. Ако това не станеше, главният компютър веднага активираше детектора за непозволен достъп. Само за броени секунди главният компютър определяше телефонния номер и адреса на искащия достъп компютър и блокираше достъпа до системата.
Това представляваше наистина доста сложна система с двойно засекретено кодиране на достъпа, предназначена да не допусне проникване на външни Лица до файловете с поверителна информация. Освен това всяка отделно класифицирана група файлове имаше своя допълнителна серия кодове, които се променяха всяка седмица и които създаваха допълнително препятствие пред евентуалния информационен пират.
Флиткрафт стартира програмата на модема, чрез която се извършваше обмена на данни с други компютри по телефонната линия. Изписа на монитора обичайната команда за обмен на информация, след което се появи предупреждението от главния компютър за въвеждане на кодов номер за право на достъп. Прегледа списъка, който Бец му беше дал. Номерът за достъп беше 52-767-52116. Незабавно след това се появи и втори въпрос, изискващ въвеждането на кодово име за главните файлове, до които се искаше достъп. Флиткрафт изписа „Сайдуиндър“, кодовото име за достъп до всички файлове с поверителна информация.
