Оттук нататък следваше най-трудната част, защото самият компютър не издаваше съобщение за въвеждане на идентификационния код за достъп до конкретните файлове; изискваше се този, който иска да получи достъп, сам да въведе кода, след което се отговаряше на въпроса „Код на конкретния файл“. Без да познава спецификата на системата за блокиране на достъпа, евентуалният информационен пират би въвел направо кода на файла и незабавно би задействал блокировката и детектора за непозволен достъп.
Флиткрафт въведе идентификационния кодов номер, който беше получил от Бец, 9696, а след него и кодовата дума „Чери“, като по такъв начин премина контролата на блокиращата система и детектора. Компютърът повтори въпроса „Код на конкретния файл“. В отговор той въведе кодовата дума „Монте“, след което последва нов въпрос, на който той отговори с „Кристо“.
И ето, вече се намираше в основния файл с информация за военнопленниците от войната. На следващия въпрос той отговори със „Зенда“ и на монитора се появи списъкът с поддиректориите, последван от опцията „Поддиректория или лице“. Изборът на едно от двете му позволяваше да влезе директно във файла с информация за конкретен военнослужещ или да го търси в поддиректория на файлове за военнослужещи, класифицирани заедно по някакъв признак.
Сержантът се усмихна. Сега започваше истинското търсене.
През следващите три часа Флиткрафт въвеждаше в компютъра въпроси и търсеше отговорите, които Слоун в три часа същата нощ му беше поставил за задача да открие. Провери информацията, класифицирана в няколко различни поддиректории — Северен Виетнам, Военонленнически лагери, Временни лагери, Непотвърдени сведения, Доклади за обекти, наблюдавани от самолетни екипажи, Доклади от разпити на бивши военнопленници. Флиткрафт беше експерт в пресяването на неясна и противоречива информация.
Когато свърши с изброените поддиректории, Флиткрафт имаше на разположение цял списък от временни лагери за задържане, като нито един от тях, изглежда, не съвпадаше с описанието, дадено му от Слоун, а освен това получи и имената на четирима бивши военнопленници, свързани по някакъв начин с информацията за тия лагери. На няколко пъти беше пресявал информацията и съкращавал списъка чрез кръстосано засичане на данните.
Но все пак четирима от завърналите се военнопленници бяха дали показания, че са били държани, както изглеждаше, в един и същи лагер по различно време през периода от 1969 до 1972 г. Като комендант на лагера посочваха имената „Тхисунг“, „Тайсунг“ и „Т’сунг“, достатъчно сходни, за да се предположи, че става въпрос за един и същи човек.
Посочените местоположения от четиримата, всяко едно от които Флиткрафт маркира на картата, бяха все в непосредствена близост до границата с Лаос, най-общо — на не повече от петдесет мили едно от друго, макар че точното местоположение едва ли би могло да се установи прецизно. Нито един от четиримата бивши военнопленници не беше пребивавал в лагера за повече от няколко седмици. Имаше също така и един рапорт от екипаж на бомбардировач Б-52 за наблюдаван предполагаем военнопленнически лагер в приблизително същата област. И още един рапорт от специално извършен над същия район разузнавателен полет две седмици по-късно, в който се посочва, че такъв лагер вече не съществува там.
За отбелязване беше освен това, че и четиримата бивши военнопленници твърдяха, че имало шестима пленници, които са били там при пристигането им в лагера и са останали и след като те го напуснали. Единият твърдеше, че „бил чул, че в лагера пазели някакъв високопоставен пленник“, а другият споменаваше за носещия се слух, че поне един от постоянните пленници „сътрудничел на виетнамците“.
Флиткрафт извърши проверка на индивидуалните файлове на четиримата военнопленници. Единият се оказа починал, вторият — в психиатрично заведение, а останалите двама са били демобилизирани. Той прегледа по-новата информация за тях и намери адресите и телефонните им номера.
Поради различни причини получените данни и от четиримата военнопленници не бяха оценени от армейските инстанции като достоверни и съществени. Това беше разбираемо, като се има предвид, че четирите доклада бяха абсолютно изолирани един от друг и неподлежащи на проверка, а освен това се отнасяха за временни лагери. Но локализацията на местонахождението и от четиримата, както и рапортът от екипажа на Б-52, посочваха район в лаоската територия от планинската верига, наречена Chiane Animitiqie, освен това всеки от тях споменаваше град Муанг, намиращ се на шестстотин мили северно от Сайгон.
Флиткрафт прегледа и файла с информация за Мърф Коуди. Според компютъра Коуди беше загинал.
Флиткрафт вдигна слушалката още след първото позвъняване.
— Говори Хатчър, № 3146021, трябват ли ви данни и от гласовия анализатор?
— Няма нужда, сър — отговори Флиткрафт.
— Успяхте ли да изровите нещо?
Флиткрафт с нескрита гордост уведоми Хатчър, че според придобитата от него информация лагерът призрак действително е съществувал откъм лаоската страна на Chiane Animitiqie, близо до град Муанг. Трима от разпитаните бивши пленници са пребивавали в него за различни периоди от време между 1971 и 1973 г., като най-дълъг е бил престоят на единия от тях — пет седмици. И тримата посочват името на коменданта или началника на лагера като „Тхисунг“, „Тайсунг“ или „Т’сунг“, и трите имена звучат достатъчно сходно, за да се предположи, че става въпрос за един и същи човек. Посоченото местонахождение също съвпадаше с данните за мобилния лагер от Шварц, който той беше нарекъл Хюи-куй.
Освен това Флиткрафт беше говорил но телефона с бивш военнопленник, пребивавал в лагер в Ханой, който познавал човек, лежал в лагера призрак навремето.
— От разговорите си с него той останал с впечатлението, че имало неколцина затворници, държани там постоянно — обясни Флиткрафт.
— Някъде да се споменава за Коуди? — попита Хатчър.
— Не, сър — отвърна Флиткрафт. — Името му не се появи никъде в материалите, които проучих.
— Споменава ли се някъде в докладите, че в лагера е бил държан високопоставен военен?
— Да, сър. Но единственото конкретно нещо по този въпрос беше информацията, че е имало няколко затворници, които са били държани отделно от другите. Били са постоянно пребиваваща там група.
— Някакво обяснение?
— Единствено един от разпитаните споменава нещо по този въпрос — каза Флиткрафт. — Според него те може би са сътрудничели на виетнамците, но това е само предположение от негова страна. Не знам каква е вероятността да е истина. Това си е било военнопленнически лагер като всеки друг.
Флиткрафт имаше право, макар и вероятността да са сътрудничели не беше за пренебрегване.
— Чудя се защо комисията на Военното разузнаване, провеждала тия разпити, е пренебрегнала тази информация? — изрази недоумението си Хатчър.
— Тази информация я пресях от огромен брой рапорти за проведени разпити — каза Флиткрафт. — Имало е много такива мобилни лагери и почти никаква възможност да се локализира точното им местонахождение. А след войната те просто са изчезнали.
„А може и да не са“, помисли си Хатчър.
— Благодаря — каза той на Флиткрафт. — Ако попаднеш на още нещо интересно, обади се на полковника в Банкок. Аз ще бъда труден за откриване тук в близките няколко дена.
— Да, сър.
— Приятна работа, сержант.
— Благодаря, сър. Успех.
Хатчър затвори телефона. „Не е кой знае какво тая информация“, помисли си той. Но все пак беше достатъчна, за да направи необходимо пътуването нагоре по реката. Възможно беше някой от хората там да е търгувал навремето с Хюи-куй или поне да е чувал нещо за него. А сега поне разполагаше с име… дори три имена.
Разказа на Коуен това, което беше научил.
— Някои от хората нагоре но реката трябва да са търгували с тоя лагер — каза Хатчър, — и аз ще ги открия.
— Добре де, но аз нищо не съм чувал за такъв лагер — каза Коуен.
