Уан не отговори нищо. Гледаше объркано в пода пред краката си.
— Казвам ви, ще нападнем къщата и ще ги избием всички.
Уан отново вдигна поглед, изненадан.
— Имаш предвид да убием и Тсу Фи?
— Майната му на Тсу Фи! — изкрещя яростно Лънг. — Той е мей гуок, някакъв гуай-ло, също като Хатчър. Той дава подслон и защищава нашия кръвен враг. Казвам ви, трябва да се отървем от този американски евреин.
Останалите мъже стояха безучастно по местата си.
— Не съм съгласен — каза Уонг. — Ние не сме във война с Тсу Фи. Ако го убием, ще си спечелим много врагове.
— Враговете ни правят по-силни — каза Лънг. — Отпуснал си се, човече. Лошо ти се е отразил лекият живот. Кометите обратно за Макао отплуват оттук на всеки половин час. — И той му махна с ръка да се маха.
— Аз съм дал клетва — каза Уан Хоу. — Щом твоето решение е такова, и аз ще участвам.
Лънг го изгледа строго няколко секунди, после бавно кимна с глава.
— Добре — каза той. После се обърна отново към прозореца и отправи поглед към къщата на върха. — Кхан наблюдава къщата цял ден. Жените са си отишли. Освен Коуен и Хатчър има още петима мъже. Трима са отвън в предната част. Двамата гуай-ло и Синг са вътре. Един стои на пост отзад.
В този момент на вратата се почука.
— Кийъ? — каза той на един от останалите мъже.
— Хай — каза мъжът и отвори вратата. При тях влезе сержант Варни. Лънг се обърна към него с усмивка, която едва скриваше презрението в погледа му.
— Е? — попита той британското ченге.
— Обадих се.
— И?
— Не съм сигурен, че Хатчър ще излезе оттам с мен — каза Варни. — Много е предпазлив.
— Тогава няма да рискуваме. Ще влезем през портата с теб. Това е единственият начин да се влезе от предната страна. Петима влизат отпред… аз взимам Кийъ и тримата останали и илизаме през терасата от задната страна.
— Аз не мога да присъствам на убийството — нервно каза Варни.
— Разбира се, че няма да присъстваш — потвърди Лънг и сви рамене все още усмихнат.
— И трябва там да разиграем някакво представление за фасада. Човекът, който е с мен, не е в играта. Трябва да го направим да изглежда като случайно съвпадение — продължи Варни.
— Надявам се, че не сте много добри стрелци — каза бавно Лънг с лукаво присвити очи.
— Не искам моят човек да пострада.
— Тогава гледай да го държиш настрани от нас — каза рязко Лънг със съскащ като на змия глас и с убийствен поглед. — Ако той не си кротува и не стои мирен, смятай го за мъртъв. Ясно ли ти е, англичанино?
— Няма да мога да ви бъда полезен занапред, ако се разбере, че съм замесен в тая работа — каза Варни с умолителен глас.
— Просто стой настрани, когато започнем! — рязко повтори Лънг и Варни разбра, че разговорът е приключен.
Той се покашля и каза кротко:
— Добре.
— Ние ще сме готови, щом стигнете до портата. Действайте както се разбрахме.
Варни кимна, поколеба се за момент дали да каже нещо и после излезе.
— Вярваш ли на тоя англичанин? — попита Уан.
— Ние му плащаме повече от година. Няма да посмее да ни откаже съдействие. Освен това тъкмо той първи откри Хатчър.
Лънг се обърна към прозореца, хвана отново бинокъла и без да поглежда към подчинените си добави:
— Ще бъде много рисковано да го оставим след тая акция. И без друго няма да може повече да ни бъде полезен.
Тогава се извърна към високия китаец.
— Англичанинът е твой, Уан. — След това посочи с пръст двама от главорезите си, които стояха облегнати на стената. — Ще вземеш тия двамата, пътем ще повикате и Кхан горе от ботаническата градина, минавате през входа след англичанина и нападате къщата отпред. Убивате Варни и неговия човек и всички останали, които са извън къщата. С моята група ще имаме грижа за останалите вътре. Само помни, Хатчър е много опасен… обаче е мой. Ако той ви излезе насреща, само го ранете, така че аз да мога да го довърша.
НАПАДЕНИЕТО
Коуен беше изпратил Тайъна при Фет Лейди за през нощта. Сега седеше на леглото и наблюдаваше Хатчър, който отвори дипломатическото си куфарче, извади оттам видеокамерата, отвори я и измъкна от нея пластмасовия механизъм със затвора на пушката. Развъртя обектива на камерата, който беше на винт, и извади оттам оптическия мерник. От другия обектив измъкна късата цев, а после извади и двата пълнителя от кухите батерии.
— Чудесно нещо — каза Коуен. — Каква марка е?
— Австрийски „Ауг“ — каза му Хатчър, докато сглобяваше пушката. — Трябват ми и малко амуниции.
— Няма проблем — каза му Коуен и нареди на Синг да донесе. Едрият китаец излезе от стаята и се върна след минута-две с четири пълни кутийки.
— Достатъчни ли са? — попита Коуен. Хатчър се усмихна.
— Е, с двеста патрона ще гледам все някакси да се оправя — прошепна той.
Коуен събра отряда си в голямата стая, който представляваше малко на брой, но внушителна група мъже, облечени в черни панталони и черни блузи с поло-яка, на лицата с черни маски за прикритие в тъмнината. Бяха въоръжени с автомати „Мак 10“. Заговори им на китайски.
— По всяка вероятност ще ни нападнат едновременно отпред и отзад — започна той. — Хатчър, Синг и аз ще останем в къщата. Ще привлечем вниманието им към нас. Луи, ти поемаш покрива. Джордж, Джоуи Чен и Лий — в градината. Семи, ти ще останеш в градината от задната страна. Имаш ли нещо да добавиш, Кристиън?
Хатчър поклати глава.
Той се колебаеше дали да сподели една по-особена мисъл с тия мъже. Джоу Лънг беше последният останал жив от петимата членове на Дрегънс Бред, хората които прекарваха наркотици за Уайт Паудър Мама от Тайланд до Сайгон, и имаше голяма вероятност той да знае нещо за лагера Хюи-куй. Лънг му трябваше жив, поне за известно време, за да успее да го разпита. Но беше прекалено да иска това от малкия отряд на Коуен, от мъжете, които щяха да рискуват живота си за Тсу Фи… и за него.
След кратко колебание им каза:
— Ако има някаква възможност да запазите Лънг жив… бих искал да го поразпитам. — Коуен го погледна, извил въпросително вежди. — Но не и ако се налага да рискувате живота си за това — добави бързо Хатчър.
Валеше. Ситният дъждец обаче предвещаваше скорошен порой. Това беше добре дошло за Лънг. Дъждът щеше да заглуши звука от придвижването на неговите гангстери.
Шофьорът му спря колата на един завой на пътя към къщата на Коуен. Лънг и другите двама убийци тръгнаха бързо и безшумно нагоре през храсталаците към стената, която ограждаше имението на Коуен. При нея планинският терен се изравняваше и преминаваше в почти равна повърхност. Малко след къщата започваше почти отвесният склон надолу към пропастта, дълбока неколкостотин ярда.
