навика постоянно да говори за теб. Но откакто чухме, че си бил убит, той никога повече не спомена твоето име. И ето, днес! Такава радост? През всичките тия години сърцето му страдаше, защото мислеше, че си загинал. Радвам се, че се върна, и заради него, и заради мен самата.
— И заради мен — каза той.
— Ти не си се променил особено — каза тя. — Все си така енергичен. Много съжалявам за… това. — Тя нежно докосна раната на шията му с връхчетата на пръстите си.
— Дявол да го вземе, само дето прави гласа ми по-страшен — прошепна той и се засмя.
— Ти си си страшен — каза Тайъна напълно сериозно, гледайки го в очите. После и тя се усмихна.
— Добре дошъл отново! — Тя притисна малките си ръце от двете страни на лицето му и го целуна нежно по устните.
— Това ще ти носи щастие през следващите двайсет години — разнесе се глас. Хатчър се обърна и видя Чайна Коуен, застанал на прага на вратата.
Времето беше добавило малко сиви косми в косата и брадата му, малко бръчки по лицето му и беше смекчило острите линии около очите му, но освен тази промяна той си беше почти същият. Беше облечен в обичайния си чионгсам, украсен със скъпоценни камъни, и тайландски амулет, окачен на врата му. Той прекоси бързо стаята и обгърна с ръце по-високия си приятел.
— Дявол да го вземе, каква чудесна изненада — каза Чайна с радост в гласа. — Не трябваше да забравям, че не се е родил такъв негодник, дето може да ти види сметката.
— Стига, моля те — прошепна Хатчър.
Домакините му стояха съвсем близо до него, оглеждаха външността му и кимаха одобрително, макар че очите им все се задържаха върху белега на шията му. Хатчър го докосна несъзнателно и потръпна.
— Дребно премеждие — каза той, пресегна ръка и хвана бронзовия амулет върху гърдите на Коуен. — Много е красив! Тайландски, нали?
Коуен кимна.
— Това е амулетът на десетте божества, предназначен е да те пази от врагове отпред и отзад — каза Чайна, после се усмихна под мустак. Един от моите хора го взел от някакъв убит тайландец мародер. Явно на него не му е действал.
— Ти поне не можеш да се оплачеш от липса на късмет и изглежда такава ти е орисията — отвърна му Хатчър.
— Аз имам да върша някои неща — каза Тайъна и целуна Хатчър по бузата. — Коуен гледа да не ме оставя без работа и ме е натоварил да се грижа за прислугата. — Тя се усмихна и излезе безшумно от стаята.
— Не смея и да си помисля колко ти е струвало да я измъкнеш от Фет Лейди Лоу — каза Хатчър.
— Абсолютно нищо. Тя ми е подарък като на много добър клиент — каза Коуен и прегърна Хатчър през рамото. — Хайде.
И той поведе Хатчър към стаята за гости, която беше в съседство с големия салон. Хатчър беше прекарал много нощи в тази стая, представляваща просторно помещение, обзаведено в жълто и черно, с огромен прозорец от пода до тавана, гледащ към пристанището долу в низината. Леглото и въобще цялото обзавеждане в стаята бяха съвсем прости, мебелировка изцяло в чер японски лак. Покривките на леглото бяха от жълта коприна. От двете страни на леглото имаше но един стогалонов аквариум с морска вода, в която плуваха разноцветни тропически рибки. Цялата стена над леглото беше запълнена от огромен японски копринен гоблен с изящно бродирани дървета с папратовидни листа и красиви малки цветове. Отсрещната стена пък беше цялата в огледала. Навсякъде из стаята имаше различни предмети на източното изкуство.
На едно от нощните шкафчета стоеше кон от слонова кост, висок два фута, с издути ноздри и леко притворени очи, изправен величествено на задните крака, сякаш готов да скочи към небето. По шията на коня висеше свободно отпусната юзда, изработена от черни перли.
Банята, която се виждаше през отворената врата на дясната стена, беше облицована с черен мрамор. В нея беше разположена огромна вана, достатъчно голяма да побере армейско подразделение. Беше пълна с вази със свежи цветя.
— Колко ще останеш?
— Заминавам в събота — отговори Хатчър.
На Коуен явно не му беше приятно това скорошно заминаване, но не каза нищо и само кимна с разбиране.
— Хайде — каза той, — да излезем отвън да си починеш.
Двамата излязоха на терасата, седнаха на плетените столове, вдигнаха крака върху парапета и се отпуснаха назад под топлите лъчи на слънцето.
— Също както навремето — каза Хатчър.
— Дори по-добре — отвърна Коуен. — Достатъчно поостаряхме, за да можем да се наслаждаваме на това спокойствие.
Синг Ло, който беше негов прислужник и бодигард, се появи на терасата, извади напитки от барчето в ъгъла и наля. Терасата се издаваше напред над урвата, опряна на високи колони в предния край. Стръмният планински склон на трийсет фута под тях беше покрит с папрати и бамбукови храсти. Едно голямо смокиново дърво скриваше от погледа им къщата, разположена малко по-долу и встрани. Всичко наоколо тънеше в дълбоко, ненарушимо спокойствие и тишина, смущавани само от напевния шепот на вятъра.
— Имам една изненада за теб — каза Коуен. — Тайъна и аз се оженихме.
— Това е чудесно! — въодушевено каза Хатчър.
— Това е най-свестното нещо, което съм извършил в живота си — каза Коуен. — Ами ти? Намери ли някоя, която да заеме мястото на Дафни?
Това име моментално пробуди Хатчъровия ч’уанг чжу-чи, оживявайки в съзнанието му образа на елегантната, неповторимо красива Дафни Чийн, която постоянно носеше мъжки костюми, притежаваше компания за производство на джинси и имаше доста интересно родословие: майка — красавица от Малайзия, и баща — банкер, наполовина французин, наполовина китаец.
— Бога ми, опитвам се да не мисля за нея — каза Хатчър, което само по себе си беше една невинна лъжа, тъй като той не се чувстваше готов за разговор на тая тема. Вместо това разговорът им се насочи към Лос Боксес, към миналото, докато не отвориха дума и за стария Тсу Фи.
— Той умря преди три години — каза Коуен. — Просто сърцето му накрая не издържа. Голяма работа беше той, Кристиън. Повика ме в болницата и ми каза, че съм му бил най-голямата радост в живота през последните няколко години. За първи път тогава видях стареца със сълзи в очите.
— Ами какво стана с оня половин милион, дето ти го дължеше покрай смъртта на Роудс? — попита Хатчър с усмивка.
— Това е най-интересното, Хатчър, пустият му старец си остана велик до самия край. Нали я помниш оная очукана стара каса в офиса, дето дори и за антика не може да мине. Когато отидох в болницата вечерта преди да почине, той ми даде ключовете на офиса си, а след това и ключовете за касата. Каза ми, че била пълна с негови лични неща и че след смъртта му съм можел да ги прегледам и да изхвърля това, което реша, че не ми е необходимо. Така и направих. И да видиш, намирам там половин милион долара в златни монети — той вдигна пръст — и парченце силикон с големината на нокътя ти.
— Силикон?
— Компютърен чип. Та занесох го аз на един приятел и го монтирахме на една компютърна платка. Щом пуснахме програмата, на монитора излезе нещо като дневник. Телефонни номера, имена, биографични данни за повечето от богатите тайпани на острова и за мнозина от финансовите акули на Изтока — всичките тайни на Тсу Фи бяха там. Хатчър, в сравнение с това малко кристалче оня половин милион изглеждаше като купчина плява край диамант. Дори и не съм мислил, че старият ТсуФи въобще има представа за съществуването на компютрите.
— Покрай това да те попитам, как вървят нещата по реката? — попита Хатчър.
— Промениха се — каза Коуен. — Вече не пътувам по реката.
— Така ли? И защо?
— Повечето от старите обесници вече ги няма.
— Хийкейъ?
