японки, китайки, тайландки, египтянки, гъркини, французойки. Имаше африканки и израелки. Имаше даже една индианска принцеса от Америка и две близначки ескимоски, които наричаха Муклуките, и които работеха с клиентите винаги заедно в една стая с огледала по стените.
„Ритуалът по моето посрещане беше наистина изключително преживяване“, помисли си Коуен с усмивка.
Самата Фет Лейди Лоу39 по външен вид можеше да бъде оприличена на всичко друго, но не и на високите и стройни френски модели от кориците на списанията, с техните широки рамене и високи скули. При това самата тя беше недостижима награда на това място, където всичко пред очите ти се предлагаше, било срещу пари, било просто така, като благосклонност на заведението.
— Защо й викат Фет Лейди? — попита Коуен.
— Защото точно това, приятелю, се търси от затлъстелите баровци, които идват тук — отвърна му Рингър.
Нейното опитно око обаче веднага разпозна девственика в Коуен и тя избра за него рядка награда, до която имаха достъп малцина от посетителите. Фет Лейди излезе от основния салон и се върна с Тайъна. Коуен с наслада възстанови този спомен в съзнанието си — това мъничко същество, по-ниско от Коуен, още съвсем дете, ненавършило шестнайсет, загърнато в саронг, с коса свита на кок с преплетени в него орхидеи и азалии, и черно бретонче, спускащо се върху челото й. Тя се усмихна на Коуен с най-нежната усмивка, която беше виждал в живота си, после се присегна, хвана го за ръката… и го отведе в рая. Тя го отведе горе в стаята си и Коуен съвсем живо си спомняше всяко кътче, осветено от отблясъка на свещите. Спомняше си цвета на възглавниците, натрупани в единия ъгъл на стаята, голямата старовремска вана с месингови крака в другия ъгъл, спомняше си как тя избираше всяко късче храна от отрупаната с деликатеси маса и му го слагаше в устата, смесвайки така умело и талантливо вкусовете, че самото хранене възпламеняваше страстта му.
После тя бавно го съблече, масажирайки всеки мускул по тялото му, след което вдигна ръка към главата си и свали гребените и цветята от черната си коса, разпилявайки я върху раменете си. После приседна до него, развърза колана на саронга си, който се смъкна на пода, и го остави да се наслади на гледката на свежото й тяло, преди да го заведе във ваната, пълна с лечебна освежителна кал — толкова топла, че едва се издържаше в нея. После се зае да възбужда и наелектризира тялото му, след което прави любов с него, докато той не усети, че направо полудява. Кръвта на Коуен се възпламени само при спомена за оная нощ.
Коуен никога не си тръгна оттам. Не тръгна с обратния курс на кораба си, нито с който и да е друг кораб. Неговият свят станаха Хонконг и тая огромна викторианска къща в Уончай… вкусваше, опитваше, изживяваше удоволствието, учеше се да говори всички възможни езици на любовта и правеше любов по всевъзможни прелестни начини, може би недостъпни и за най-порочното въображение.
И тогава Коуен откри нещо ново за самия себе си, нещо, което се беше таило в него непробудено през всичките двайсет и седем години от живота му. Той откри, че по душа е роден мошеник, за когото спекулата е нещо много по-интересно от игрите на стоковата и валутната борса. Коуен откри за себе си контрабандата. Търгуваше незаконно със злато, надхитряше митничарските корабчета и внасяше контрабандни стоки в колонията. Той научи също така, че в колонията на Нейно Величество информацията беше една от най-ценните стоки. Той и Тайъна, освен любовници, станаха и много добри приятели. Тя го учеше на китайски, той я учеше на английски. Ориенталският начин на живот имаше магнетично привличане за него.
Именно от китайците Коуен за пръв път чу за Тсу Фи, което буквално означаваше „Старецът, който хапе като дракон“. Разправяше се, че Тсу Фи управлявал действията на тайпановете от деловия свят на Хонконг с копринени конци, като марионетки. За Тсу Фи не съществуваха никакви тайни. От него се страхуваха и най-могъщите барони на западния престъпен свят. Да се противопоставиш на Тсу Фи, беше все едно да се противопоставиш на боговете, разправяха хората. В съзнанието на Коуен, Тсу Фи държеше ключа за храма на боговете. Да се запознае с него и да навлезе в неговите тайни стана идея фикс за Коуен. Но Тсу Фи имаше много тежък характер и изобщо не се доверяваше на чужденците гуай-ло.
Но една вечер в заведението на Фет Лейди Лоу Тайъна открехна вратата на храма на боговете.
Някакъв клиент, който я посещавал от време на време, й доверил, че една богата жена го била наела да убие съпруга й. Тя беше разбрала съвсем малко за тая работа, а за името на жената си спомняше само, че било като име на цвете. Коуен веднага прегледа „Туулс Гайд ту дъ Краун“, който представляваше изчерпателен справочник за деловия свят в Хонконг. Там откри следната статия:
Hamton-Rhodes Overseas Transport, Ltd. Президент и главен изпълнителен директор: Чарлс Роудс. Първоначално наименование: Hamton Shipping and Transport, Ltd. Основана 1934 г. Място на регистрации: Абърдийн. Основател — Джонатан Хамптън, починал: 1978 г. Промяна на името: 1979 г. Женен за Айрис (по баща Хамптън), дъщеря на основателя: 1975 г.
Той проведе няколко разговора с приятели от банките на Коноут стрийт и още същата вечер помоли Тайъна да му уреди среща с Тсу Фи.
— Но, Робърт, той няма да се съгласи да прави бизнес с един гуай-ло.
— Кажи му, че тоя гуай-ло може да го направи още по-богат — прошепна й Коуен поверително.
Планът беше изключително смел, което беше една от причините Коуен да държи толкова много на него. Но той познаваше добре правилата на бизнеса, именно там беше силата му. Какъв страхотен удар щеше да бъде, ако един гуай-ло успее да навлезе в тайните на Тсу Фи.
Офисът на Тсу Фи беше на многолюдната и шумна Кег стрийт, над салона за акупунктура. Тсу Фи ръководеше бизнеса си от двете малки стаички, откакто го помнеха. На табелата на вратата с китайски букви беше изписано само „Уонг“ и под него „Подправки“.
Коуен усещаше нервно напрежение в себе си, но разбираше, че не трябва да го показва. След като изкачи стълбите, той застана пред вратата, пое дълбоко дъх, покашля се тихо и се опита да успокои пулса си. После влезе вътре и се озова в едно малко преддверие голямо колкото стенен дрешник. През отворената врата се виждаше и самият офис на Тсу Фи, който не беше по-голям. Очевидно старецът никак не държеше на представителността.
Тсу Фи беше седнал с гръб към прозореца зад едно обикновено махагоново бюро, върху което нямаше нищо друго освен дървено сметало в единия край, и черен старовремски телефон, в другия. Пред бюрото имаше само един стол. Иззад високата облегалка на неговия стол блестеше силна слънчева светлина и в лъчите й тежко се стелеше прах. В единия ъгъл на стаята имаше каса от тиково дърво, а в другия — малка масичка с подреден на нея сервиз за чай. И това беше всичко.
Тсу Фи изглеждаше много стар, въпреки стегнатата си, изправена стойка и блясъка в очите. По кожата му нямаше никакви бръчки, беше почти прозрачна, сякаш дребните му, крехки кости бяха опаковани в пергамент. Косата му беше съвсем бяла и късо подстригана, а лицето му — гладко избръснато. Той гледа втренчено Коуен няколко секунди, преди да вдигне ръка и да го покани да влезе в стаята с едно-единствено помръдване на показалеца си. Коуен се приближи до бюрото и протегна ръка.
— Аз съм Робърт Коуен — каза той на превъзходен мандарин40.
Тсу Фи не обърна внимание на протегнатата ръка, като същевременно вдигна своята, поставяйки я на пътя на промъкващия се през праха слънчев лъч, и започна да разглежда сянката й на пода.
— Ако не друго, поне си точен — каза той надменно и посочи на Коуен празния стол. После облегна ръцете си върху бюрото, скръсти пръсти и каза: — Какво сега?
Коуен се покашля, за да прочисти гърлото си. Беше репетирал доста пъти това, което искаше да каже. Облегна се назад, опитвайки да се разположи удобно на стола, който не позволяваше никакво удобство, и започна.
— Разполагам с информация, която, смятам, може да бъде полезна и за двама ни. Научих, че един мъж, който се занимава с бизнес тук, ще бъде убит. Жена му плаща, за да го убият.
Старецът го гледаше втренчено и но лицето му не потрепваше дори едно — единствено мускулче. Очите му се забиваха като свредели в Коуен.
