пред закусвалнята.
Представи си и друга ужасна гледка: мъртвата Хонсе! Лоабан също, облечен в траурно бяло, с лице, безжизнено и мъртво, каквото бе тялото му приживе.
Сони Ли се извъртя по корем и запълзя към врага си.
Комбито на Отдела по криминология остави дълги следи от гуми по хлъзгавата от топящия се лед в щайгите пред рибарниците настилка на Канал Стрийт.
Амелия Сакс изскочи от колата, последвана от агента на ИНС Алън Коу и Еди Дън. Тримата изтичаха през смърдящата уличка до групата униформени полицаи от Пети район. Те стояха спокойно и наблюдаваха безстрастно, както на всяко местопрестъпление.
Дори на мястото на убийство.
Сакс забави ход и спря поглед върху трупа на Сони Ли, проснат по корем върху мръсния паваж. С притворени очи, с длани на нивото на гърдите, сякаш се е канел да прави лицеви опори.
Сакс спря, едва устоя на желанието да се отпусне на колене и да хване китаеца за ръката. През годините на работа с Райм тя бе правила много огледи, на много убийства, но за пръв път жертвата бе колега полицай — колега, когото вече можеше да нарече приятел.
И приятел на Райм.
Въпреки това тя устоя на подтика си. Все пак това местопрестъпление не се различаваше от другите и както винаги бе изтъквал Линкълн Райм, най-лошият замърсител на уликите е невнимателният полицай.
„Не го гледай, не мисли за жертвата. Помни съвета на Райм: забрави мъртвите.“
Е, щеше да бъде трудно. И за двамата. Особено за Райм. Сакс бе забелязала, че между Райм и китайския полицай възниква приятелство; откакто го познаваше, не беше постигал по-голяма близост с когото и да било. Тя чувстваше мъчителното мълчание на хиляди разговори, които никога нямаше да се състоят, на хиляди смехове, които нямаше да проехтят. Замисли се обаче и за други: за Пои. Детето, което скоро щеше да стане жертва на този човек, ако не го открият. И така Сакс се помъчи да забрави болката по същия начин, по който затваряше и заключваше 45-калибровия си „Колт“ за състезания по стрелба в кутията му.
— Направихме, както пожелахте — каза един детектив в сив костюм. — Никой не се е приближавал. Само съдебният лекар. — Той кимна към трупа. — Починал е на място.
Коу се приближи бавно.
— Съжалявам — каза червенокосият агент, макар в гласа му да не звучеше много искрено съчувствие.
— Да.
— Беше добър човек.
— Да, беше — измърмори мрачно тя.
Помисли си: „И много по-добър полицай от теб. Ако не беше прецакал всичко вчера и бяхме заловили Призрака, Сони щеше да е жив, а Пои и останалите да са в безопасност.“
Махна на полицаите:
— Трябва да направя оглед. Бихте ли се отдръпнали? О, каква тежка задача й предстоеше — и то не самото търсене на улики, а нещо много по-мъчително.
Тя извади слушалките си и ги включи в радиостанцията.
„Добре. Направи го. Давай.“
Обади се в централата и след миг я свързаха.
— Да? — попита Райм.
— Тук съм.
Кратко мълчание, после:
— И?
Той явно се стараеше да не издава тайната си надежда.
— Мъртъв е. Помълча известно време.
— Разбирам.
— Съжалявам, Линкълн. След нова пауза той каза:
— Без малки имена, Сакс. Носи нещастие, помниш ли?
— Гласът му едва се чуваше. — Пристъпвай към огледа. Нямаме време.
— Добре, Райм. Започвам.
Тя бързо навлече белия си костюм и се зае с огледа, сякаш ставаше дума за обичайно убийство. Събра проби от различни вещества, гилзи, куршуми, взе отпечатъци, направи снимки.
Чувстваше обаче, че се движи на автопилот. „Престани — скара се сама на себе си. — Държиш се като някакъв нещастен новобранец. Нямаме време да събираме улики. Помисли за Пои, помисли за Чан. Дай на Райм нещо, върху което да може да работи. Мисли!“
Тя се обърна отново към трупа и го огледа по-внимателно, като обмисляше всичко, което откриваше. Питаше се коя улика ще им даде някакви сведения за произхода си или за произхода на другите, за значението им.
Един от униформените понечи да се приближи, но видя каменното й изражение и бързо се оттегли.
След половин час тя бе опаковала, надписала и прибрала всичко.
Отново се обади на Райм.
— Казвай — подкани я мрачно той.
Колко мъчително бе да слуша траурния му глас… От години не го беше чувала толкова сдържан, толкова апатичен, толкова затворен. Тежко бе да го слуша, но мъката й не можеше да се сравнява с неговата.
— Застрелян е три пъти в гърдите, но гилзите са четири. Едната е от „Модел 51“, вероятно същата като намерените досега. Другите са 45-калиброви. Изглежда, че е убит с тези куршуми. Намерих валтера, който носеше Сони. По крака му имаше полепнали парченца от жълта хартия и някакъв растителен материал. Остатъци от същото растение има и по земята.
— Какво е предположението ти, Сакс?
— Мисля, че Сони е забелязал Призрака на излизане от някой магазин, носел е нещо в жълт плик. Сони го е проследил. Арестувал го е в уличката и е взел пистолета му, 45-калибров. Предположил е, че това е единственото му оръжие. Сони се е успокоил и е наредил на Призрака да легне. Трафикантът обаче е извадил резервното си оръжие — „Модел 51“ — и е стрелял през плика; така частичките от хартията и растенията са полепнали по Сони. Не го е улучил и двамата са се вкопчили един в друг. Имало е борба. Призрака се е добрал до 45-калибровия пистолет и е застрелял Сони.
— Тъй като жълтата хартия и растителните остатъци са по краката на Сони, Призрака трябва да е държал резервното си оръжие в кобур на глезена и да е стрелял ниско. Барутните следи от 45- милиметровия трябва да са високо по тялото му.
— Така мисля и аз.
— И какъв извод можем да направим от този сценарий?
— Продавачът в магазина, от който е пазарувал Призрака, може да го познава и да има някаква представа къде живее.
— Искаш да проверим всички магазини в района, за да търсим кой използва жълти хартиени пликове, така ли?
— Не, това ще отнеме много време. Първо да разберем от какво растение са остатъците.
— Донеси ги, Сакс. Мел ще им направи хроматография.
— Не, имам по-добра идея. — Тя погледна тялото на Сони Ли, но бързо извърна очи. — Ще мина през апартамента на Джон Сун. Той би трябвало да каже веднага от какво са. Живее на няколко преки оттук.
