Пета част
Всяко нещо с времето си
От сряда, Часа на петела (18.45), до понеделник, Часа на маймуната (15.00)
За да бъдат пленени… войниците на противника трябва да бъдат напълно заобиколени без никакви свободни полета наоколо… Също както в истинската война, когато една група войници бъде напълно обсадена, победителят ги взима в плен.
40.
Той се взираше през прозореца в сивия мрак, спуснал се рано тази вечер. Идваше буря. Главата му се отпусна напред, тежка, неподвижна, но не от увредените мускули и нерви, а от скръб. Райм мислеше за Сони Ли.
Като началник на Отдела по криминология той бе имал възможността да наеме десетки, може би стотици мъже и жени и беше примамвал — или принуждавал — да постъпят при него хора от други подразделения, тъй като знаеше, че са дяволски способни полицаи. Знаеше точно какво го привлича в тях. О, разбира се. те притежаваха всички добродетели за едно ченге: упоритост, интелект, търпение, енергичност, наблюдателност, интуиция.
Имаше обаче и друго качество. Нещо, което Райм, въпреки цялата си способност да анализира, не можеше да определи, но разпознаваше моментално. Нямаше друг начин да го дефинира освен като хъс — или дори радост — при преследването на плячката. Въпреки всичките си недостатъци — пушенето при оглед, вярата в предзнаменования и преследването на неясни следи, Ли притежаваше тази изключителна черта. Самотният полицай бе отишъл буквално на края на света, за да залови престъпника. Райм би заменил стотина плахи новобранци и стотина самонадеяни ветерани за едно ченге като Сони Ли: един дребосък, желаещ единствено да даде на съгражданите си някакво възмездие, някаква справедливост, някакво успокоение след извършеното зло. Срещу съвсем малка награда — добро преследване, малко предизвикателство и може би мъничко повече уважение от онези, които почиташе. От баща му например.
Той погледна книгата, която бе надписал за Ли.
Покрусен от смъртта на приятеля си, Райм се пренесе в света, обитаван от Сони Ли. В света, където човек се качва на непознат кораб, свят, в който оставаш още цял час на местопрестъпление, претърсено най-старателно, с надеждата да намериш още някое влакно, което да те отведе до колата или жилището на убиеца, свят, в който си се отказал от всякакви удобства.
— Добре, Мел, да се захващаме за работа. Какво имаме?
Мел Купър се беше привел над найлоновите пликчета, донесени от един запъхтян униформен от местопрестъплението в Китайския квартал.
— Отпечатъци от обувки.
— Сигурни ли сме, че са от Призрака? — попита Райм.
— Да. Същите са — потвърди Купър, докато сравняваше електростатичните копия на отпечатъците.
Райм споделяше мнението му.
— Сега куршумите. — Райм погледна двата: един смачкан и един непокътнат. — Различни са от предишните. Провери следите от нарези. Имаше предвид ъглестите драскотини, които остават по мекия оловен куршум при триенето в цевта — от спиралните нарези, които придават по-висока начална скорост и стабилизират траекторията му. По броя и наклона на драскотините специалистите по балистика определят с какъв модел оръжие е стреляно.
Купър, с гумени ръкавици на ръцете, измери неповредения куршум и драскотините по страните му.
— Четирийсет и пети калибър. Осмоъгълен профил, дясна резба. Предполагам, че пълният ход на спиралата е около четирийсет сантиметра. Ще го проверя и…
— Няма нужда — прекъсна го Райм. — Това е „Глок“.
Недодяланите, но сигурни австрийски пистолети стават все по-популярни по целия свят — както в престъпните среди, така и сред служителите на закона.
— Какво е износването на нарезите?
— Профилът е остър.
— Значи оръжието е ново. Вероятно модел 36.
Райм остана изненадан. Това компактно, но изключително мощно оръжие беше скъпо и все още не можеше да се намери навсякъде. В САЩ се използваше главно от федералните агенти.
Някаква полза?
Още не. Засега знаеха само модела на пистолета, не откъде е купен. Все пак това беше добра улика и трябваше да се запише.
— Том… Том! Трябваш ни! Болногледачът се появи веднага:
— Имам и друга работа…
— Не. Нямаш друга работа. Пиши. Болногледачът усети унинието на Райм, предизвикано от смъртта на Сони Ли, и не коментира тази груба заповед. Взе маркера и отиде при бялата дъска.
Купър извади дрехите на Ли над голям лист бяла хартия. Изчетка ги, разгледа падналите частички и обяви:
— Пръст, люспи боя, частички жълта хартия, вероятно от плика със сухия растителен материал — подправка или билка, — който спомена Амелия.
— Тя проверява растението в момента. Прибери ги за после.
Райм, който с времето бе престанал да се впечатлява от смъртта, потръпна при вида на засъхналата кръв по облеклото на Ли. Същите дрехи, които бе носил неотдавна в същата тази стая.
— Материал от под ноктите — обяви Купър, след като прочете етикета на друго пликче; постави частичките върху микроскопско стъкло.
— Покажи ми ги, Мел — нареди Райм.
След секунди образът се появи на големия плосък екран. „Какво имаме тук, Сони? Борил си се с Призрака, хванал си го. Дали нещо от дрехите и обувките му не е полепнало по теб?
И ако е полепнало, ще ни помогне ли да го открием?“
— Тютюн — обяви Райм и се засмя тъжно при мисълта за пристрастеността на китайския полицай към цигарите.
— Какво друго? Какви са тези песъчинки? Как мислиш, Мел? Силикат?
— Така изглежда. Ще го пусна на хроматография. Газовият хроматографски апарат, комбиниран с масспектрометър, щеше да определи точно вида на веществото. Резултатът излезе за минути — магнезий и силиций.
-Това е талк, нали? — Да.
Талкът влиза в състава на някои дезодоранти, за защита при работници, които използват плътно прилепващи гумени ръкавици, и при практикуващите определен вид извратен секс с гумено облекло.
— Влез в Интернет и потърси всичко, свързано с талк и магнезиев силикат.
— Дадено.
Докато Купър тракаше лудо по клавиатурата, телефонът на Райм иззвъня. Том вдигна и го включи през високоговорителя.
— Ало?
— Господин… Райм, моля?
— Аз съм. Кой се обажда?
— Доктор Артър Уинслоу от Медицинския център на Съфолк.
— Да, докторе?
— Тук имаме един пациент, китаец. Казва се Сен. Беше ни изпратен от Бреговата охрана, след като го спасили от един потънал кораб край Ориент Пойнт.
Не точно Бреговата охрана, помисли си Райм.
