— Казвайте.
— Инструктираха ни да ви се обадим, ако има промяна.
— Точно така.
— Е, мисля, че има нещо, което трябва да знаете.
— И какво е то? — бавно изрече Райм. „Само без увъртания!“
Уилям отпи от горчивото кафе, макар да го мразеше. Седеше в задната част на закусвалнята „Старбъкс“ на главната улица недалеч от апартамента им в Бруклин. Искаше чай пони — приготвен от майка му в стария железен чайник, — но продължаваше да сърба кафето, сякаш бе пристрастен към мътната течност. Защото надутото конте пред него пиеше същото; да си поръча чай, щеше да изглежда като слабост.
Облечен със същото черно кожено яке както миналия ден, хлапакът — който се беше представил само като Чен — завърши разговора си по малкия мобилен телефон „Нокия“ и го прибра отново в калъфа на колана си. Погледна демонстративно златния си „Ролекс“.
— Какво стана с пистолета, който ти дадохме вчера? — попита той на английски.
— Баща ми го намери.
— Мамка му! — Другото момче се наведе заплашително към него. — Да не си изпял откъде го имаш?
— Не, не.
— Ако кажеш на някого за нас, ще те убием!
Уилям Чан, кален от живота на дисидентски син, знаеше, че не трябва да се огъва пред такива хора.
— Не съм казал на никого. Сега имам нужда от друг пистолет.
— Той ще намери и този.
— Не, няма. Ще го нося със себе си. Той няма да ме претърсва.
Чен стрелна с поглед едно дългокосо момиче в другия край на закусвалнята. Забеляза, че чете някакъв учебник, и загуби интерес. Изгледа Уилям от глава до пети и попита:
— Хей, искаш ли DVD? „Сони“. Готино е. Само за двеста. И плоскоекранен телевизор. Осемстотин.
— Искам пистолет. Нищо друго.
— И защо не си намериш по-хубави дрехи? Приличаш на просяк.
— По-късно ще търся дрехи.
— „Хюго бос“, „Армани“. Мога да ти намеря каквото искаш… А може някоя нощ да дойдеш с нас. Следващата седмица ще ходим в един склад в Куинс. Получават стока. Можеш ли да караш?
— Да, мога.
Уилям погледна през витрината. Баща му не се виждаше никъде.
— Куражлия си, а? — попита контето.
— Предполагам.
— Бандата ти ограбвала ли е някого във Фудзян?
Уилям нямаше истинска банда, просто с няколко приятели крадяха от време на време коли или алкохол.
— Мамка му, обрали сме десетки магазини!
— Ти какво правеше?
— Бях съгледвач.
Чен реши да го изпита:
— Добре, влизаме в склад и ти пазиш. Виждаш, че пазачът се приближава. Какво правиш? Ще го убиеш ли?
— Не.
— Защо?
— Защото само идиот може да убие човек за някакви си парцалки.
— Кой е споменавал парцалки?
— Ти. „Армани“, „Бос“.
— Добре, пазачът идва. Какво ще направиш?
— Ще се приближа, ще му взема пистолета и ще се изпикая върху него.
Чен се намръщи:
— Ще се изпикаеш ли? Защо?
— Защото така, преди да се обади в полицията, трябва да се преоблече. За да не си помислят ченгетата, че е намокрил гащите от страх. Това ще ни спечели време да се измъкнем. И той няма да пострада, така че не могат да ни арестуват за телесна повреда.
Уилям бе слушал за някаква банда на фуджоуското пристанище, която постъпвала така.
— Мамка му! — възкликна с възхищение Чен. — Това е добре. Ще дойдеш с нас в Куинс. Ще се видим тук утре вечер. Ще доведа и някои от другите.
— Ще опитам. Баща ми не ме пуска.
— Майната му.
— Трябва вече да се връщам. Ще забележи, че ме няма. — Уилям извади пачка долари и ги показа на контето. — Какво имаш?
— Продадох ти най-хубавия, който имах. Хромираното бебче.
— Беше боклук. Искам истински пистолет.
— Ти наистина си куражлия. Само че много плямпаш. Затова — майната ти. Имам само 38-калибров „Колт“. Ако искаш, го взимай.
— Зареден ли е?
Чен опипа пистолета в плика си.
— Три патрона.
— Само толкова?
— Както казах, ако искаш, го взимай.
— Колко?
— Пет стотака. Уилям се изсмя рязко:
— Три, или си тръгвам.
Чен се замисли, после кимна:
— Само защото ме кефиш.
Двамата младежи се огледаха, след това парите и оръжието смениха собствениците си. Уилям се изправи мълчаливо.
— Утре. В осем. Тук — каза Чен.
— Ще се постарая.
Навън Уилям се огледа бързо.
От близката пряка се появи тъмен силует и бързо пристъпи към него.
Уилям спря стреснат. Сам Чан се приближи до сина си. Момчето тръгна по улицата с наведена глава.
— Е? — попита Чан, докато подтичваше след него.
— Взех го, татко.
— Дай го.
Уилям му подаде плик и той го прибра в джоба си.
— Нали не му каза името си?
— Не.
— И не си споменавал за Призрака и „Дракона“?
— Не съм толкова глупав — тросна се Уилям. — Той няма никаква представа кои сме.
Продължиха няколко минути в мълчание.
— Всички пари ли му даде?
Уилям се поколеба и понечи да каже нещо. След това бръкна в джоба си и подаде останалите сто
