А последното им по-вълнуващо преживяване? В кухнята, в джипа, на двора? Е, не си спомняше. Да е било преди месеци, преди много месеци.
Беше дошъл преди десетина минути с купчина брезентови чували от оранжерията. Тя бе с гръб към него, тъкмо се навеждаше, за да вдигне един пълен чувал, когато чу падането на товара му наблизо и почувства ръцете му върху бедрата си.
— Оуен, какво правиш? — засмя се тя, докато той я притискаше към себе си. Вече беше възбуден. — Не, нямаме време за това. Господи, Порша светна лампите на горния етаж! Всеки момент може да погледне през прозореца!
Той мълчаливо постави ръце на гърдите й и я целуна по врата.
— Оуен, не!
Тя се обърна.
— Шшшт! — Неумолимите му ръце се пъхнаха под полата й.
— Оуен, полудя ли? Не сега.
— Да. Сега.
И го направиха отзад. Поза, която той не обичаше; предпочиташе да я притисне легнала по гръб, безпомощна, да гледа през цялото време лицето й.
Какво му ставаше?
Може би над облаците луната беше пълна. Може би…
Водата се плискаше сякаш в ритъма на бавен танц… каубойските ботуши.
Погледна жълтите прозорци на къщата — от които сега тя, макар и смътно, се виждаше идеално. Беше ли ги забелязала Порша?
И какво от това? Добре, така да бъде. Все пак те са съпрузи.
Тя затвори очи и с изненада установи, че й се спи въпреки адреналина, който все още течеше във вените й, въпреки че трябваше спешно да приключи с пълненето на чувалите. „Ето, това вече е истинско чудо. Мили Боже, забрави за наводнението, забрави за оргазма на поляната… Май съм на път да заспя.“
Лиз Ачисън страдаше от безсъние. Можеше да не затвори очи двайсет и четири часа, понякога трийсет, трийсет и шест. Безсънието я мъчеше от години, но се беше усилило малко след нещастието на „Индиан Лийп“ през май същата година. Кошмарите започваха петнайсетина минути след като заспеше — сънуваше тъмни пещери, кръв, мъртвешки очи, очи, молещи за милост, жестоки очи…
И тя изведнъж се събуждаше.
Постепенно пулсът й се успокояваше и тя оставаше в леглото, пленница на будното си съзнание, изтощена, измъчвана от халюцинации. Взираше се в синьо-зелените цифри на електронния часовник. Тези цифри придобиваха безумни значения за нея: 01.39 означаваше измама, 02.58 успокояваше, 04.45 беше барикада, ако не я прекоси в съня си, знаеше, че е загубила битката за тази нощ.
Можеше да цитира всякакви факти за съня. Айнщайн спял по десет часа на ден, Наполеон — само пет. Рекордът за най-дълго време, прекарано без сън, бил на един калифорниец, който останал буден в продължение на четиристотин петдесет и три часа. Средностатистическият човек спял между седем и половина и осем часа на ден, котката — шестнайсет. Имало смъртоносно безсъние, някаква болест, причинена от прион2, който унищожава таламуса в мозъка. Лиз имаше двайсет и две книги за разстройствата на съня и за безсънието; понякога ги изброяваше, за да се приспи.
— Има начин да избегнеш кошмарите — беше казал лекарят й. — Внуши си, че това са само сънища. Опитай се да повтаряш: „Това са само сънища, не могат да ми сторят нищо. Това са само сънища, не могат да ми сторят нищо.“
Тя се опита, но тази сложна мантра я разсънваше още повече.
Тази нощ обаче Лиз Ачисън — легнала на двора с разголени гърди и вдигната пола — чувстваше приближаването на съня. Отпускаше се, загледана в оранжерията, и светлините започнаха да придобиват наситеносин цвят. Чу звъна на лопатата на Оуен. Видя сянката на Порша на горния етаж.
В съзнанието й затанцуваха странни образи. Лица на хора, които се разтапят, хора, превръщащи се в тъмни силуети, безплътни форми, разкривени цветя.
Лиз си представи един кървавочервен цвят на „Джон Армстронг“ и това беше последното което видя, преди да заспи.
След може би по-малко от десет секунди някакво клонче изпука силно като изстрел. Със събрани на гърдите ръце, като образа на отдавна мъртъв светец, Лиз седна, напълно будна, закопча блузата си, смъкна надолу полата си и се взря в тъмния мъжки силует, който се появи иззад една редица канадски ели и се насочи към нея.
Шевролетът излезе от черния път на шосе № 236 и той плавно натисна педала на газта, докато пикапът ускори до сто километра в час. Чу някакъв шум, дължащ се вероятно на износен лагер, но предпочете да не мисли за това.
Трентън Хек шофираше в почти легнало положение, с един крак върху педала на газта, с другия — опънат, опрян в пода под мекото тяло на четиригодишното мъжко куче с жално изражение. Имаше навик да шофира по този начин — с изпънат десен крак — и точно затова си беше купил кола с автоматични скорости и ниска седалка.
Точно трийсет и две години по-стар от кучето, за Трентън Хек обикновено говореха като за „онзи хилав пич от Хамънд Крийк“, макар че ако го видеха гол, с мускули, оформени от дълги години, прекарани в лов, риболов и вършене на черна работа из провинциалните градчета, никой не би го нарекъл хилав. Той беше строен, жилав. Коремът му бе започнал да провисва над колана едва преди няколко месеца. Това се дължеше преди всичко на липсата на занимания в последно време, а също на изпитите бири и самотните вечери с двойни порции пред телевизора.
Хек разтърка едно място върху избелелите си дънки, под което, точно в средата на бедрото му, се намираше белегът от стара огнестрелна рана. Четири години след инцидента (годишнината се навършваше съвсем скоро) мускулите около раната все още се схващаха, опънати като студени гумени ленти. Хек задмина една по-бавна кола и отново се върна в платното си. От огледалото на пикапа висеше голям пластмасов кокал. Изглеждаше съвсем като истински и Хек го беше взел, за да дразни кучето. Емил, разбира се, не му обръщаше никакво внимание — все пак той бе чиста порода.
Хек караше по главното шосе, подсвирквайки, си фалшиво някаква мелодия през кривите си зъби. Мина покрай някакъв знак, вдигна крак от газта и рязко натисна спирачка, при което кучето се изхлузи от седалката на пода и изръмжа недоволно. Отби и продължи още половин километър по страничното шосе с напукан асфалт. Забеляза светлини в далечината и няколко срамежливи звезди, но въпреки това се чувстваше самотен. Спря пред крайпътна постройка — барака, в която преди много години някакъв фермер бе продавал сирене и мед. Хек слезе, като остави мотора включен.
Бе облечен както всеки друг ден, когато не беше изключително студено — черна фланелка, работна риза и дънково яке. Къдравата му кестенява коса бе скрита под шапка с емблемата на „Ню Йорк Мете“. Това беше подарък от жена му, която знаеше всички данни от живота на най-добрите бейзболни играчи на „Флъшинг Медоус“ през последните петнайсет години (самата Джил също бе доста добра на игрището), но той изобщо не се интересуваше от този спорт и носеше шапката само защото му беше подарък.
Той се огледа предпазливо и бавно закрачи около прашния паркинг. Погледна пикапа и реши, че е прекалено шумен. Изключи двигателя и фаровете. Обгърнат от мрак, Хек отново закрачи в кръг. Наблизо се чу шумолене. Той веднага позна стъпките на енот. След малко надуши миризмата на скункс, докато зверчето минаваше безшумно зад него. Тези животни не бяха опасни, но той не сваляше ръка от бакелитената дръжка на стария си пистолет, който висеше на още по-стария каубойски кобур.
Небето се покри с облаци. Бурята наближаваше. „Да вали, ако ще — каза си той, — само да остане тихо още няколко часа. Имам нужда от това, Господи!“
Зад него силно изпука клонка и той рязко се обърна; за малко да стреля по една бреза. Малко диви
