животни се движеха толкова шумно: спомняше си само една среща с огромен лос и друга — с една двуметрова мечка гризли, наблюдаваща го гладно от безопасната си позиция на защитено животно.
„Може би е пиян елен“, помисли си той, за да се развесели.
Хек продължи да крачи. Сетне паркингът се освети и колата пристигна. Спря с леко скърцане на спирачките. Облеченият в сива униформа офицер, изпънат като сержант от новобрански лагер, се приближи до него.
— Дон — поздрави го Хек.
— Трент. Добре, че си свободен. Радвам се да те видя.
— Бурята наближава.
— Този твой Емил може да надуши следа и в ураган.
Хек беше съгласен с Хавършам, но му обясни, че няма намерение да умира от гръм.
— Добре, кой е беглецът.
— Оня психар, когото заловиха на „Индиан Лийп“ пролетта. Помниш ли?
— Кой ще го забрави?
— Напъхал се в чужд чувал. — Хавършам описа бягството.
— Може да е луд, но явно не е глупав.
— Някъде около Стинсън е.
— Доста далеч е стигнал този психар.
— Да. С помощта на момчетата от патологията. Чарли Фенъл идва с двама полицаи. Взел е и кучките.
Кучетата на местната полиция не бяха истински следотърсачи, а от ловна порода — лабрадори — и от време на време губеха следата. Имаха добро обоняние и тъй като бяха кастрирани, не се увъртаха около стълбове и дървета и не се заблуждаваха лесно. Все пак понякога се разсейваха. Емил бе истински следотърсач; когато следваше някаква миризма, можеше да се блъсне в заек и да не му обърне внимание и единственият звук, който издаваше, бе от учестеното му дишане. „Момичетата“, от друга страна, прекарваха повечето време в безсмислено тичане наляво-надясно и весело джафкане. Все пак, когато преследваха опасен престъпник, имаше практика да вземат няколко кучета. Хек попита Хавършам какво ще използват за ориентиране на кучетата.
— Гащите му.
Капитанът му подаде един найлонов плик. Хек имаше доверие на полицая; Хавършам знаеше как да съхранява материалите, за да запазят миризмата си. Със сигурност се беше уверил, че бельото не е прано наскоро и не е докосвано от друг човек. Капитанът добави:
— Гол е, поне така е избягал.
Хек реши, че полицаят се шегува.
— Не, не се шегувам. Едър е, има доста подкожна изолация. Адлър, лекарят от Марсден, ми обясни, че шизофрениците не изпитват студ като нормалните хора. Сетивата им са притъпени. Не чувстват и болка. Можеш да го биеш, а той дори няма да разбере.
— О, това е полезна информация, Дон. Кажи, да не би да може и да лети?
Хавършам се подсмихна, сетне добави:
— Твърдят, че е безобиден. Не бяга за пръв път. Адлър каза, че досега се е измъквал от седем болници. Всеки път са го залавяли. Това е нещо като игра за него. Човекът, който е трябвало да лежи в чувала, се е самоубил.
— Безобиден, а? Не са ли чели за „Индиан Лийп“? — Хек се подсмихна и кимна по посока на Марсден. — Не можеш да разбереш кой е луд и кой не е. — После изведнъж извърна очи. — По телефона спомена петстотин като хонорар. И някаква награда. Десет хиляди. Вярно ли е това, Дон? Десет?
— Напълно. Хонорарът е от моя фонд да външни специалисти. Наградата е от щата. От бюджета на Адлър. Залавянето на този човек е много важно за него.
— Предполагам, че не го е декларирал писмено.
— Адлър ли? Не. Залавянето на този момък обаче наистина е много важно за него. Ако го пипнеш, получаваш парите, Трент. И ти си единственият цивилен, който работи по случая. Моите момчета нямат право и на един цент.
— Ще го пипнем.
Капитанът се взря в мрака, сякаш се колебаеше за нещо, накрая рече:
— Трентън. Официално твърдят, че не е опасен, но ще ти доверя нещо. — Хавършам посочи пистолета на кръста на Хек. — Трябва да знаеш… може да е случайност, поне така твърди Адлър, но Хрубек е нападнал двама санитари. Счупил ръката на единия като вейка. Нещастникът можеше да е мъртъв, ако не го бяха открили навреме.
— Добре де, опасен ли е, или не?
— Искам само да ти кажа да си отваряш очите на четири. Това парче какво е?
— Старият ми Р-38.
Хек потупа кобура си; спомняше си до последната подробност деня, в който връчи служебния си глок на същия този човек — без да сваля очи от черния пистолет, с ръкохватката напред, с изваден пълнител, с отворена зарядна камера. Значката и служебната карта го последваха. Хек бе купил униформата си със собствени пари, така че му разрешиха да я задържи, въпреки че го накараха да подпише декларация, че никога няма да я носи на обществени места, и той почервеня от гняв и срам, докато изписваше името си върху документа.
— Все още ли продават патрони за тази вехтория?
— Деветмилиметрови парабелум.
Хавършам пъхна глава през прозореца на пикапа и погали кучето. То остана неподвижно и погледна отегчено прошарената коса на капитана.
— Добре, Емил, покажи какво можеш. Чуваш ли? Помогни ни да хванем този луд. Добро момче, добро момче. — Хавършам се обърна към Хек: — Не е ли добро момче?
И Трентън Хек — който бе осеменявал изкуствено кучки и беше отглеждал кутренца с капачета на очите; който бе изсмуквал змийска отрова от лапите на следотърсачи и беше карал към ветеринарни болници със сто и двайсет километра в час, за да спаси кучета, които могат да бъдат спасени; който беше застрелвал хладнокръвно с куршума на милосърдието кучета, за които няма никаква надежда, и не говореше на кучетата, освен когато им заповядваше, — Трентън Хек просто кимна на капитана и отвърна уклончиво:
— По-добре да тръгваме, преди следата да изстине.
— По дяволите, как е станало? — изръмжа Оуен. — Той е луд. Не може да бяга! Някоя врата ли са забравили отключена?
— Получило се е известно недоразумение. Не дадоха ясно обяснение.
Натрапникът, който бе събудил Лиз, се оказа Станли Уебър, законно избраният шериф на Риджтън. Беше минал, без дори да я забележи, и Порша го заведе до канавката, където работеше Оуен.
Новините бяха далеч по-смущаващи от неочакваното му посещение.
— За Бога, Стан, това е болница за психично болни с криминални прояви. Нямат ли решетки?
Спомняше си го добре: хлътналите очи, кръглото, бузесто, безумно лице, жълтите зъби. Неистовия му вой: „Sic semper tyranis… Лиз-бон… Здравей, Лиз-бон!“
— Това е непростимо — възкликна Оуен.
Крачеше гневно напред-назад. Беше едър мъж, а характерът му понякога плашеше дори Лиз. Шерифът смутено скръсти ръце.
— Кога е станало? — попита Оуен. — Знаят ли накъде се е запътил?
— Преди не повече от два часа. Чух по радиостанцията. — Шерифът посочи служебната си кола, сякаш да отклони гнева на Оуен от себе си. — Разговарях с Дон Хавършам от щатската полиция. Той е способен мъж. Капитан.
— О, капитан! Брей!
