1
Това, което ми съобщава Моно, е малко: продължително наблюдаван от Икар източник на разнообразни излъчвания, хаотични по природа, с променлива дължина на вълната, но с твърде строга периодичност — на всеки седемдесет и осем икарски дни. Движи се необичайно бързо за природно космическо тяло. Необикновено малки са и размерите му, впрочем, неустановени точно. За да не издаде присъствието си, Икар не е посмял да го улови в лазерните си радари, та да ги установи. Иде от еди коя си система, ще пресече пътя на Икар еди кога си, на еди какво си разстояние и така нататък — неща, които не е нужно тук да изреждам, за да не пълня разказа си с цифри. Който се интересува от тях, може да ги види в научния архив. Важното е, че движението му напомня движението на комета, а не на онези въртящи се като бесни неутронни звезди, които толкова пъти са мамели човека с привидната възможност да бъдат дело на високо развита цивилизация.
Ако от наблюдавания досега път на непознатия космически обект може да се начертае някаква негова предполагаема орбита, то тя би приличала на ония човешки експерименти от началото на космическата ера, при които един космически апарат се е движел из слънчевата система чрез последователно отблъскване от гравитационните полета на планетите. И този неизвестен космически обект, след като се „попързаляше“ по около една пета от гравитационната граница на звездата, се отблъскваше от нея инерционно (или може би с двигатели?) и отскачаше към следващата звезда. Приблизително такова движение бяха му изчислили нашите астрофизици и то го оприличаваше или на нещо като междузвездна комета, каквито не бяхме срещали досега, или на „мейд ин“ — както пише на земните стоки — друга цивилизация.
Разбира се, че любопитството ми се събуди, макар и не особено, защото, както споменах вече, човечеството много пъти се е лъгало в това „мейд ин…“, та е позагубило вярата си да срещне нещо действително такова. А тъй като не му се ще все пак Космосът да си остане празен, тоест, ние да сме единствените в него, то си съчини хипотезата, че сигурно има други цивилизации, но те са толкова различни от нас, че не можем да разпознаем техните форми на проявление. При такава теория, съгласете се, някакви си променливи радиовълни не могат да те обнадеждят.
От Икар беше значително по-малък. Това установих след като поех риска за едно първо опипване с лазерния локатор. Диаметърът му бе около километър-два. Повърхност — гладка, скорост — будеща респект. Впрочем, респект будеше и великолепната точност, с която икарските астрофизици бяха програмирали както автопилота, така и цялата изследователска апаратура. Автопилотът беше намалил вече дотолкова скоростта ми, че имах на разположение още една седмица безопасно разстояние — седмица, в която трябваше да размишлявам какво да предприема.
Докато съм спял в камерата, уредите бяха уловили и записали последното излъчване на тялото. Моно ми предаде още и кода на вложените от баща ми в колектора предишни записи. Непрекъснато ги сравнявах — имаше някакви минимални разлики, които само електронен мозък можеше да установи, броейки сигналите, но те не ми говореха нищо. Тялото излъчваше около три часа с грандиозна мощ, стократно по-голяма от съвкупната мощност на всички предаватели на Икар, и млъкваше за седемдесет и осем наши дни. Разговаряше ли с някого или ей тъй си излъчваше за собствено удоволствие? Като всичките тия галактични звездни и квазизвездни източници, които пълнят Метагалактиката със своето безсмислено радиодърдорене?
Второто лазерно опипване не ми даде повече от първото. Още бях далече. Някакво черно топче се изтъркули за минутка на екрана и отново потъна в собствената си загадка. Горкият Икар, пак ще си остане излъган в надеждите да намери себеподобни! Но защо аз трябваше да си губя времето заради това?
А за какво ми е пък туй време, да ме пита човек! Травмата още лежеше в душата ми като натъртено и изтръпнало място. Докосването до него не будеше болка, будеше спомена за болката и предишното усещане за безсмислие. Очевидно трябва да бъдат премахнати тия тренажерни! Ще го предложа, щом се върна. Човек не бива да си създава и изкуствени халюцинации — стигат му тия, дето мозъкът си изплита сам! Така или иначе, не ми се губи време с тази топка и на третия ден аз решавам да я бомбардирам с нейните собствени сигнали. Ако има в нея нещо, което търси контакти, ще трябва да си рече, според мен, разбира се: Я па тоя, повтаря онова, дето аз съм му го казал! После и да се сети: Ами да! Точно така трябва! Ако прати нещо на своя си език, аз може дори да не го забележа. Но щом ми връща точно моите думи, значи ги е схванал като средство за контакт и по този начин ми дава да разбера, че е също така нещо, способно на контакт.
Трябваше да си го рече, но не си го рече. Три часа го масажирах с радиовълни — изцяло повторих неговия последен запис, но нещото продължи да си се търкаля по пътя, без да трепне и мускулче в дебелата му кожа. Казвам кожа, защото след това се осмелих вече доста продължително да го изследвам. Беше гладко като кожа и имаше почти същия отражателен и поглъщателен коефициент на човешката кожа. От какво ли ще е направено? Забранено е на такива като мен да кацат на други космически тела, изобщо всяко кацане се решава винаги от астронавигаторския съвет, но след като съм самичък тука, кой ще ме спре? Освен ако проклетите психороботи са програмирани да ме спрат. Не бих се учудил, баща ми и помощниците му едва ли ще пропуснат да направят това, след като отлично знаят колко уважавам законите на Икар. Една сондичка обаче бих могъл навярно още сега да му пратя — то изглежда ще продължи да си мълчи, докато не изтече определеният му срок.
Определеният? Не, драги ми Зеноне, този път наистина без всякакви илюзии! Макар да не си никак силен по астрофизика, общо взето знаеш каква е природата на периодичността при звездните излъчвания. Разбира се, тук липсва онази свръхплътност на квазарите, която обяснява малкия им размер, това изглежда по-скоро меко, но нека не го определяме веднага като една ритната от дядо господ към тоя край на Вселената кожена топка. Спокойно и трезво! Астрофизиците искат от теб да им занесеш подробно и обективно изследване. Изводите — те да си правят! Ти гледай само да не се бавиш излишно, защото сигурно вече се задъхват от нетърпение. Нали ги знаеш какви са — всеки камък, който прелети край Икар или изглежда малко по-иначе от познатите досега камъни, им отнема съня за цели месеци!
Впрочем, ти защо не можеш вече да се възторгваш като тях? Заради неопределимия смисъл на съществуването на всичко това ли? Или защото тек-хромозомът ти се чувствува ужасно самотен и е отчаяно агресивен, търсейки си еша из огнените, ледени и прашни пустини на Млечния път? Но нали агресивността е жажда за самоутвърждаване, за живеене? И още: едно постоянно любопитство към света? Е да, Зенон Балов, ти не си любопитен само към икарци и тяхната Земя, понеже всичко това вече е било. А пък сега се правиш на равнодушен, защото още студенее на устните ти въображаемата целувка на Хелиана? Но ако тя не е въображаема? Ако наистина е била? А нима не е била, щом успя да те върне към живота?
Ето тя те върна и той е хубав, тоя живот! И е хубав тъкмо заради съществуването на ей такива топки, в които може и да няма живот, но все пак има нещо странно, а то ще ти разкрие зад себе си законите на друго странно нещо, което пък е свързано с трето, и така нататък. Или ти е омръзнала безкрайността? Просто я забрави! Сега пред теб не лежи безкрайността, лежи най-завършената крайност — кълбото, скрило в себе си една тайна. А се живее хубаво и пълно, само когато има тайни. Та… да живеят тайните, Зенон Балов, първи човече, родил се извън своето слънце! Да живеят милиардите тайни на милиардите слънца!
След толкова дни бездействие у мен действително се събуждаше взривообразно жаждата за нови битки, така че на петия ден, достигнал границата на безопасността — разбира се, изчислена с оглед на нашите най-далекобойни разрушителни средства, — аз без всякакви медикаменти се бях превърнал в едно преливащо от весела войнственост човече, което едва се сдържаше да не се хвърли веднага в атака.
Жалко само, че излъчването бе се случило точно когато проклетите паяци са ме приспивали в камерата! Сега топката е толкова безмълвна, че ме налитат съмнения да не би излъчванията да са идели от другаде. Пак ги сравнявам, графично и звуково, с предишните, пак ги изсипвам продължително върху й, тя пак мълчи и аз се приготвям за работа, мъчейки се да потуша пламъка на нетърпението си. В главния колектор на Р–19 е заложена, разбира се, една задължителна програма за изследване на нов космически обект. Вадя си фотокопие и го окачвам над командния пулт, та да ми е винаги пред очите. Вдъхновението си е вдъхновение, инициативността е също важна, но една такава програма е съхранила опита на няколко поколения астронавигатори и не бива да бъде пренебрегвана, колкото и мудна да изглежда, колкото и излишно предпазлива.
След една доста сложна маневра, в която основната работа извърши Тоби, така че съм готов да му простя някои неща, аз облетях топката, огледах я, колкото можех, отвсякъде, не видях кой знае какво
