навсякъде, така че беше безразлично от кой край ще взема пробата. Тялото нямаше собствено магнитно поле — това бях установил вече, та нищо не усложняваше запрограмирането на сондата. Оказа се, че Коро бил изобщо отговорникът за всички сонди и великолепно си знаеше работата. От мен се искаше само да дам алгоритъма, но и за него съществуваше в задължителната програма примерен модел. И ето че сондата — едно четирикрако машинно зверче с кръвожадни свредели, със захващащи, събиращи и измерващи устройства — излетя като нетърпелива моя въздишка към астероида.
Движех я с минималната възможна скорост и се чувствувах преизпълнен от удоволствието, че се справям така леко с неща, които никога не бях вършил, че е възможно да не съм съвсем загубен за науката. Ето на, макар и пълен дилетант, досега общо взето сполучливо изпълнявах изследователската програма. Икарци не ще имат основание да ме укоряват, а аз бих имал основание само мъничко да съжалявам, че всичко мина така безопасно, като че ли съвсем без премеждия. Но опиянявайки се от новото си самочувствие, налетях и на първото премеждие.
Като включих телеуправлението, за да направлявам лично сондата, тя неочаквано отказа да се подчинява. Летеше по инерция след първия импулс на двигателя си, а на екрана и без пресмятания можеше да се познае, че ако кара все така, не ще улучи астероида. Въртях ръчки, натисках копчета, удрях по контролната апаратура, плувнал в пот от притеснение. Навярно знаете какво е да се притесняваш в бронирания скафандър. Все пак не бях намерил куража дотолкова да не се подчинявам на устава, та да не облека за тия изследвания аварийното облекло.
— Коро, братче, помагай! — изпъшках накрая, но Коро не възприе моя зов за помощ.
Стоеше изправен на двата си задни крайника, провесил останалите шест като пречупени. Така стоеше от другата ми страна и Тоби. Ужасът влетя в скафандъра ми като ледения полъх на вакуума. Какво бе извадило от строя сондата? По дяволите и сондата! Но тия двама верни мои помощници? Бранеше ли се астероидът по някакъв невъзприет засега от мен начин? Прекъснал ли бе с нещо моята връзка с тях и сондата? Но нали приемателната апаратура щеше да ми издъни главата със звукови и светлинни сигнали в мига, когато зарегистрираше и един квант само излъчване от тази посока?
— Лосо, в командния сектор, авария! — извиках, насилвайки се към спокойствие, за да не допусна нещо необмислено.
И зачаках. Колко ли секунди щяха да му трябват да дойде, ако изобщо дойдеше? А ако и той стоеше оттатък като двамата си другари тука? Броях секундите на ум по прастария човешки начин: двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три… макар на ръкава на скафандъра ми да имаше хронометър. И това бяха секунди, пълни с най-страшното преживяване — с ужаса да останеш сам в Космоса…
Лосо дойде на петнайсетата секунда и аз бях готов да се хвърля в осморъката му прегръдка, но той дойде със своето машинно спокойствие и рече с машинното си равнодушие:
— Дайте ми данни за аварията.
— Психоробот Коро повреден, психоробот Тоби — повреден, геоложка сонда номер шест не приема сигналите на телеуправлението… — занареждах му аз, стараейки се да изговарям ясно думите, както се говори на човек, който не разбира добре езика ти.
Изминаха още десет секунди, през които Лосо стоеше досущ като своите повредени събратя. На десетата той каза:
— Няма повреда в психоробот Тоби. — След още десет: — Няма повреда в психоробот Коро. Дайте ми нареждания за проба!
Недоумявах, но психороботите все пак не бяха ме лъгали досега. Изрекох по правилата:
— Коро! Геоложка сонда номер шест — авария.
И верният осмокрак паяк се втурна към пулта за телеуправление на сондите.
— Не приема телеуправлението — пояснявах аз. — Двигателят не се задействува. Нужна корекция на полета…
Коро манипулираше по пулта с два от крайниците си, отпусна ги и рече с психороботското си равнодушие:
— Геоложка сонда номер шест изправна! Неизвършена настройка на телеуправлението на вълната на геоложка сонда номер шест. Пренастройката — готова.
А трябваше да ме наругае или да ми зашлеви по един шамар с осемте си ръце. Бях пожелал със същата вълна, с която преди управлявах разузнавателната сонда, да управлявам и геоложката. А в паниката от собствената си грешка бях забравил, че трябва да говоря на психоробота с неговия машинен език. В това състояние после вече всичко можеше да ми се види повредено.
Засмях се облекчено:
— Прощавайте, братчета, много се изложих… — Вече можех пак да им дърдоря каквото си искам на тия наистина чудесни машинки. Но преди това трябваше да върна Лосо на мястото му.
— Лосо, готовност по тревога номер три — казах му равнодушно като робот, макар да ми се искаше да го потупам благодарно по рамото. Жалко че нямаше рамо. Но той и така на петнайстата секунда щеше да бъде отново на мястото си, от което бях го извикал.
После седнах зад пулта. Коро наистина бе извършил настройката. Тъй като слизат през всякакви атмосфери на разните планети, геоложките сонди открай време работят на една и съща вълна — на най- пробивната, най-слабо поддаваща се на смущения 10,6 микронова инфрачервена вълна. Данните за астероида, данните за сондата… така… Хайде, всемогъщи мозъко, изчислявай новия курс… така… благодаря ти… Хайде сега, сондичке мила, ехе, я колко далеч си отишла! Поразмърдай си разните там жироскопи, пусни малко двигателчето! Браво… пет секунди ще са достатъчни, струва ми се. Гони сега тая топка, дето не иска да ни каже от какво е направена…
Още докато извършвах не особено сложните манипулации на управлението, защото вече имах зад себе си неколкодневната тренировка с разузнавателния снаряд, сондата с десетина импулса на двигателя си излезе от предишната посока и устремно се насочи към астероида. На екрана и тя, и той започнаха неудържимо да нарастват. Погледнах другия екран — големия, — там сондата се появи като светла точица отначало, после влезе в грамадния решетъчест кръг на астероида и заприлича на пчеличка, която търсеше над питата своята килийка, за да разтовари в нея меда си. И тогава именно затрещя сигнализацията на главния приемател, блеснаха кървавочервени циклопските му очи. Записната апаратура заизлива на кравайчета графичния запис на сигналите. Щом нямаше звук, значи не беше предаване от Икар, пък и Икар щеше да ми се обади чак след мое повикване, уверяващо го, че не съществува опасност за него.
Зарязах моментално геоложката сонда, предавайки я, както се казва, в многото и по-надеждни ръце на Коро. Той щеше да опише с нея осморка около астероида и да я върне към кораба. Контролната графа на приемателя със спокойни зелени цифри показваше: най-обикновена, права шестмилиметрова УКВ-вълна. А звук? С техническото си невежество бях объркал и звуковата настройка. Натиснах копчето на автонастройката с лявата ръка, а с дясната поех лентичката, която, също така естествено, нищо не ми говореше. Все едно немедик да разглежда енцефалограма. И се втрещих, защото от репродуктора насреща ми излетя един гальовен женски глас:
— … така те познах, ти си. Колко съм щастлива, че ме намери, къде беше толкова време? Защо не ми отговаряш?
Стиснах очи, отворих ги, през скафандъра не можех да се ощипя, както правят някои, за да се уверят, че не сънуват — гласът ми беше познат и непознат; можеше да бъде на Майола Бени, на Хелиана, на Нила, можеше да бъде и на съвсем друга жена, а ми звучеше познат, защото толкова време не бях чувал женски глас. Но стига вече халюцинации! — рекох си и станах, за да ида да си впръсна някое по-сериозно лекарство. Преди това обаче изключих репродуктора насред настойчивата му молба: „Отговори ми, нали ти си това? Вълната беше същата, по нея те познах, защо не ми отговаряш? Аз те чаках непрекъснато…“ Извадих шпулката с магнитния запис и след като се поколебах кой апарат да използувам, отидох в спалното помещение да я вложа в поливизора. И отново същият гальовен женски глас, с една малко равна нежност в него, с леко архаичен изговор на думите:
— … така те познах, ти си. Колко съм щастлива, че ме намери, къде беше толкова време? Защо не ми отговаряш?…
Явно нямаше нужда да си впръсквам дори и психотон. Върнах се, взех ролката с графичния запис, репродуцирах и него в преобразователя. Същото! Разбира се, цялата тая работа можеше да бъде и предварително монтирана, както шпулката с гласа на баща ми, но не съществуваше на Икар човек, който би
