все едно дали аз се събуждам, или не. Смъртният застой е все още в кокалите и в мускулите ми, мозъкът ми е още само една буца лед, но процедурите съм принуден да направя, всичките и педантично — от измиването на криопротектора от тялото в съседната вана с разтворителя и едновременно изпиване на малки глътки на цял литър лигаво хладък витасал, през дихателните упражнения пред аерозолния апарат, та чак до обличането на определените дрехи от определената ниша. Камерата няма да се отвори, докато не ги извърша, а и Тоби навярно ще се намеси. Главните процедури по събуждането са минали още дълго преди да се събудя. Кръвта ми, обновена и натъпкана с препарати, тича като луда, та ме кара да се задъхвам, продухва с пот порите на кожата ми и когато бронираната врата най-после се разхерметизирва, при малко повече дързост, бих могъл да твърдя, че съм си предишният.
Мисълта, че може би съм лежал във ваната на Нила, не предизвиква кой знае какъв отзвук в студеното ми още съзнание, а това говори, че все пак не съм съвсем предишният. Естествено, вече ми е ясно в общи линии какво е станало, но още не съм в състояние да се разсърдя на моите психороботи, загдето си направиха все пак удоволствието да ме натикат в камерата. Сега повече ме занимава глупавият стремеж да изляза с достойнство от нея. Вратата се отваря почти тържествено, след като набирам бавно, но без колебание сложния шифър, който е в същност тест, проверяващ годността ми за самостоятелни разумни действия. С една обидена тържественост се опитвам да изляза и аз през нея, без да се олюлявам на омекналите си крака, без да удостоявам бдящия ревниво край мен психоробот с друго, освен с високомерно незабелязване.
И на него, както на анабиотичния автомат, разбира се, е абсолютно все едно дали го забелязвам, или не. Нали победителят все пак излезе той — той, в съюз с другите, в заговор с всички бордови автомати, с целия Р–19 от остарелия звезден клас „А“, който фактически представлява една също такава умна и равнодушна машина, решила да прави каквото на нея е изгодно, да, не се подчинява на човека, въобразил си, че е неин господар.
Ето че си спомням горе-долу и как се развиха нещата. Останалото ще ми го прожектират записите на психороботите, които в такива случаи документират всичко, с точност, на която всеки човек бе могъл да завиди: де да можехме и ние така да документираме в себе си своите действия!
Да, Хелиана е моето щастие, което ме понесе на крилете си към командния пулт, за да променя курса! Трябва да съм бил много зле. В мозъка ми лениво се размразяват предишните учени думи: това си е било чист параноиден синдром… получената в тренажерната психотравма… откритието, че съкровената цел на полета ми е била също измамна… клаустрофобията… конфликтът, предварително заложен, с психороботите… при развитие на подобна психоза психотравмата остава в разбираема връзка със съдържанието на налудните мисли и халюцинациите… Но каква връзка имаше любовното обяснение на Хелиана с психотравмата? Ще трябва да поизмъча после медицинския колектор! Не, едва ли ще открия нещо подобно. Ако обявя откритието си… глупости, няма да ми повярват, пък и ще трябва по-изоснови да се изследва моето отношение към момичето. Полудявайки, аз го обичах до полуда. Освен ако това е било… но не, сигурен съм, че в цялата световна медицина няма регистрирани любовни халюцинации при клаустрофобия. Така че бих могъл да се гордея…
Но такова щастие не може и да се изживее наяве. Още усещам целувката на устните си, въпреки трийсетдневната ледена упойка. Навярно затова ударът е бил двойно по-силен: когато си се втурнал ликуващ в командния сектор, за да изпълниш незабавно обещанието си, когато си позяпал опиянен звездите, когато си се взирал с щастливо нетърпение в координатния екран, изведнъж да установиш, че тия проклети машини, които вече са те довели до полуда, са ти погодили и един генерален номер: отвели са кораба точно в обратна посока! Автопилотът изобщо не е реагирал на твоята дълга и грижлива настройка след излитането ти от Икар, или пък по най-подъл начин тихомълком е променил отново курса, без да ти сигнализира за отклонението, тоест върнал е кораба на оня курс, даден му още от Икар!
Останалото мога да си го гледам, колкото си искам на рекординга, след като произнеса магическото заклинание: „Тоби, репродуцирай записа на тревога номер три!“ Може би един ден тази гледка ще ми се вижда забавна — засега тя ме изпълва само с апатичната мъка на победения. Защото на екранчето на рекординга един обезумял човек се хвърля с юмруци и с крака върху пулта на автопилота, юмруците му пръскат кръв, разранени в ръбовете на метала, от устата му хвърчат лигавите мехурчета на беса… Но дори и това не трае достатъчно дълго и не дава поне мъничко резултат, та и в полудата си човекът да съхрани малко достойнство. Коро, да, осмокракият Коро със спокойно превъзходство, с програмирани насилнически хватки вплита две от ръцете си пипала между ръцете и гърба ти, между единия и другия крак и те понася, както мравка понася огромен мъртъв бръмбар, защото ти вече си и мъртъв — аерозолното облаче упойка, изхвръкнало от четвъртия му крайник, вече те е превърнало в труп, готов да бъде замразен в анабиотичната вана.
Не е весела тази гледка, та не пожелавам никому да се види в такова състояние на екрана. И отивайки сега бавно към командния сектор, за да разбера какво става, аз знам, че никога, никога няма да простя на психороботите, справили се с мен като с глупаво, невръстно дете. И знам още, че няма спасителен бог ни за мен, ни за Алек, че сме заробени докрай от машините и че единственият изход от робството ни е търпеливо да се нагаждаме към тях, като едновременно с това продължим усърдно да си втълпяваме илюзията, че ние сме господарите.
Сега единият от господарите ми — автопилотът — властно ме позовава с аварийната сирена, но това не може да ме накара да хукна към него. Нека си трещи и вие, ще изпия първо една чаша вода. Пък и коленете ми още не стават за тичане. Но корабът е малък, така че колкото и да забавям хода си, все пак стигам. Натискам копчето, за да изключа досадната сирена. Тя не ме плаши, само ми досажда, защото след като и целувката на Хелиана се оказа халюцинация, макар и непозната на медицината, отново не горя никак от нетърпение да се връщам невредим на Икар. И тогава, заедно със сърдитото издъхване на сирената, в подложката, където електронният мозък на автопилота изплюва само фиша с координатите, за да можеш да ги сверяваш с показанията на дублиращите уреди, пада една синя микрошпулка. Очевидно е вложена по някакъв друг начин и е била свързана с изключващото реле на сирената. Но и любопитството ми още не се е събудило така, че да преодолее леността на апатията. Слагам я бавно в рекординга, звукозаписна е, видеозаписните са червени, и примигвам във вяло недоумение:
— Зенко — казва баща ми, сякаш се намира край мен и ще ми поиска да му направя някоя справка или ще ме запита дали мама си е у дома, — навярно съм ти причинил неприятности, но уговорката ни беше да не ти разкривам до шестдесетия ден задачата, за чието изпълнение те помолих. Иначе това ще попречи на твоя собствен експеримент и работата ти над дисертацията. Тъй като у нас все пак съществуваха известни съмнения спрямо твоите действителни намерения, а особеният ти интерес към случая с Алек Дери ни караше да се опасяваме, то ние си позволихме още да блокираме автопилота на курса, който е нужен за нашата научна задача. Съображенията ни бяха следните: ако ти желаеш да се занимаваш само с проблемата „човек-психоробот“, ако нямаш други намерения, освен да работиш над дисертацията си, то ние те освобождаваме от грижата за курса на кораба. Ако обаче в теб е имало някакви скрити от нас намерения, то тогава пък те предпазваме по този начин както от лекомислени постъпки, така и от безотговорното погазване на обещанието ти да изпълниш нужното на Икар изследване.
На това място не можех да не изръмжа:
— Е, какво, мили татко, не ми остава друго, освен да ти благодаря за топлите грижи!
— От този момент, Зенон — продължаваше баща ми все така делово и безпатосно, — влиза в сила задължението ти да работиш само за нас. Апаратурата е програмирана за най-общата схема на тази задача. Тя изглежда не е лишена от опасности, та може би ще те заинтригува и лично. Подробностите (за съжаление, твърде малко знаем) ще получиш от психоробота Моно. В него са заложени, поискай ги с код №1863. Както и досега, не бива да се свързваш с Икар. Икар също е изключил всякакви излъчвания в тази посока, защото не знаем характера на евентуалната опасност. Всичко останало предоставяме на твоята съобразителност в рамките на предпрограмираните от нас действия. Не нарушавай излишно тази предпрограма, пази се от неблагоразумна смелост. И дерзай, синко! Целият Икар те чака с нетърпение.
— Щрак! — каза самоизключилият се рекординг.
Самотата на сирените
