забавление да вложат всякакви идиотщини и всякакви фантасмагории, но да заснеме на филм един несъстоял се преди разговор между Зенон от Елея и Зенон от Икар — това едва ли е по силите и на най- гениалния оператор. Затова да го запишем за всеки случай, а? Пък после ще си поблъскаме главата над него…
Така аз продиктувах още тогава, без да ставам от ложето в тренажерната, това свое престранно приключение. А като си припомних предния ден и по-предния ден, когато също приключенията ми от вторите два часа напълно се различаваха от приключенията в първия, редовния час, като мобилизирах още цялата си лекарска и инженерска профанщина, стигнах до заключението, че след първия час тренажерният калейдоскоп се самоизключва чрез собствения си часовников механизъм и престава да прожектира. Деблокираното от Алек обаче програмно устройство на шлема не те е събудило и шлемът продължава да те хипнотизирва за възприемане на несъществуващите вече калейдоскопски прожекции. И те хипнотизирва дотогава, докато някъде към втората половина на втория час предизвика една като по учебник точна шизофрения с идеалното раздвоение на личността — една от ония краткотрайни все пак, експериментални шизофрении, които още преди векове психиатрите са предизвиквали и с химически средства, опитвайки се да надникнат в бездните на това загадъчно състояние на мозъка. А като стигнах до такова заключение, аз изревах, готов за ново полудяване:
— Неее! Моят мозък сигурно е в състояние да се разцепи на два Зенона, все пак специално е изучавал трудовете на своя патрон от Елея, но тоя семпъл глупак и най-вече добряк Алек Дери? Как той ще затвори собствената си половина в риманово кълбо и ще я превърне в богоравен представител на галактическа свръхцивилизация, за да изрича забрани и закани към човечеството?…
В последна сметка обаче глупакът излязох аз. Не мога да се справя с чудовищното откритие, че вероятно и Алек е срещнал в същата тренажерна този „бог“, в гонитбата на който аз сега рискувам живота си. Ето: все още казвам „вероятно“, когато е повече от очевидно! Но как и защо тъкмо такъв „бог“ ще създаде в себе си един простодушен и храбър астропилот като моя приятел Алек Дери?
(В такива въпроси и в безплодни логически анализи се мъча да удавя преживяването си, за да не се удавя аз самият в него.)
Защо впрочем подигравах аз своя мъдър и достоен патрон, един истински гигант на мисълта, у когото ще намериш началата на цялата по-сетнешна философия, разгледани вече в критически план? Само защото ми беше студено при него, на върха? Но чакай, та кого подиграваше ти, щом си бил едновременно и Зенон Балов, и Зенон от Елея? Не се ли подиграваше нещо друго в теб, нещо трето, останало между двете ти мозъчни половини като контролен апарат? И се подиграваше в същност на самия теб и тъкмо на тая теза за света, заради която си се озовал сега по най-лекомисления начин в този бездиханен край на Галактиката!
Не, не скуката на пътуването е измислила „бога“ в главата на Алек Дери, а… хаосът!
Богът е една твърд сред него, един връх, студен и суров, но непоклатим. Богът е границата на хаоса. Богът е порядъкът, който човекът иска да наложи на Вселената.
Но нали няма порядък без забрани? Тогава за какво си тръгнал в същност ти, отрицателний диалектико? То ти съвсем не си тръгнал да търсиш „бога“ на Дери, защото те е примамил неговият порядък — щеше ли да го подиграва толкова собственият ти мозъчен контролен апарат? Ти инстинктивно си потеглил, именно за да въстанеш срещу забраните на тоя „бог“. Както онзи, чието име ти е дадено, е пожертвувал пълната си със скептична мъдрост глава, опитвайки се да прогони от престола му жалкото провинциално диктаторче на Елея. Защото, мили мой, порядъкът не е само човешка мечта сред хаоса на природата. Той е нужен още, за да има човекът и срещу какво да въстава.
Ето защо… смири се сега! И се успокой! Нищо страшно не е станало. Напротив! Нали древните, които, изглежда, все още са по-умни от теб, са казали, че истински големите приключения за човека лежат не извън него, а в собствения му дух! Затова кажи засега едно „благодаря“ на своя дух, който поне не те оставя да скучаеш.
Съвсем съм смазан. В тренажерната не смея да влизам повече, всички други развлечения са ми не по- малко противни. Все още играя понякога шах като опит за забрава, но психороботите ме бият на поразия. Нито веднъж не успявам да постигна вече победните за човека пат или вечен шах. И Р–19 отново ми отесня — внезапно, сякаш бях нахлузил на главата си детски шлем. Ходя насам-натам без всякаква нужда, удрям се в стените, загубил чувство за равновесие, и всичките ми стави крещят от болка в тия хаотични движения. Да, нещо лошо става с мен, а се боя да не стане още по-лошо. Най-разумното е да насоча кораба към Икар, да го пусна на максимална скорост и да легна в анабиотичната камера. Но това, с камерата, вече не съм в състояние да направя. Онзи ден видях Нила. Както проверявах за кой ли път климатичната инсталация, изведнъж чух един тих смях. Тих и откровено подигравателен. Можете да си представите как се реагира на такова нещо, след като знаете, че на кораба няма друг човек!
Обърнах се — Нила! Наднича сред плетеницата тръби на регенераторния сектор и ми се хили. Аз не веднага забелязах, че всред тръбите висеше само нейната красива глава, дори не и цялата й глава, а само лицето й, обрамчено от буйна руса коса. Скарах й се — на шега, разбира се, да я омилостивя:
— Кой те пусна с такава коса? Няма ли за теб астропилотски правилник?
Тя присви очи; синьо-зелени електрически искри, като при късо съединение, заизскачаха от тях.
— Повредена е климатичната инсталация, а не мога да я оправя — рекох й. — Ще се задуша накрая.
Обърсах с длан челото си, но не за да й демонстрирам колко е задушно. Потта наистина ручеше по него, та веждите ми не успяваха да я задържат или отклонят.
— Така почва — отвърна ми тя и се изсмя злорадо.
— Какво?
— Най-напред се поврежда климатичната инсталация. Затова си ела още сега в камерата.
— Какво започва? — изкрещях й, а тя ми рече „Глупак!“ и изчезна.
Сега чак осъзнах, че тя никога не бе имала дълга коса и че устните й не се движеха, но въпреки това аз бях чул ясно произнесените думи.
Разбира се, след такъв разговор и дума не може да става да влизам в анабиотичната камера — там, където бе изгоряла в невидимите пламъци на кислорода една буйна човешка красота.
Докато Алек е полудявал в тренажерната, за да полудее окончателно, когато е излязъл от нея.
Не бива да влизам повече. Ей, Лосо, Тоби, Моно, Коро, чувате ли, дяволи автоматични, няма да ме пускате повече в тренажерната! Нали се грижите уж за здравето ми!
Трябва да се успокоя. Нужно е да се успокоя, за да взема някакво решение, а ми е невъзможно. Щом легна и направя най-напред отпускането на мускулатурата — него също не постигам както трябва, — точката, която съм си избрал за фокусиране на погледа, изведнъж оживява. Превръща се в гадно влечуго или в птица, която бие окървавените си криле в стените, или едновременно и в птица, и в змия — главата на птица, тялото на змия, или обратното: тумбесто птиче тяло, лъскаво като глобус, с лъскави змийски люспи, а от него се източва една дълга, дълга шия, не шия, а змия, завършваща накрая с лешоядски клюн. И този клюн посяга към мен, а аз се свивам и от цялото ми йогистко отпускане не остава нищо.
Вчера видях и баща си. Признал своето поражение, бях тръгнал към автопилота, за да сменя курса. И точно над автопилотския пулт се залюля кабинетнобледото философско лице на баща ми. Беше много тъжно и ме гледаше с укор. Не знам за какво ме укоряваше, искаше ми се да се досетя сам, затова не го запитах. Отново сърцето ми се сви, всичките ми кръвоносни съдове се свиха, а потните жлези — обратното: зинаха като вулкани и заизливаха своето студено съдържание.
За какво ме укоряваше, татко? Впрочем, все едно! Бащите винаги носят в себе си някакъв укор спрямо синовете си, синовете винаги крият някаква вина спрямо бащите си. Лошото е, че не успях да променя курса, защото след като ти изчезна с тоя болезнено благ укор, в мен възпламна отново синовният инат. Ще взема накрая да ви изпратя само кораба, а аз ще изхвръкна от него с аварийния патрон.
