този миг отново се появи пред погледа ми. Зеленееше се далеч под мен, бистра, ярка, слънчева, беше много красива и непостижимо далечна. Запитах го с болка по нея: — В същност каква е тази поляна?
— Това е надеждата. Но човек не може да се излежава дълго върху нея. Човек се чувствува истински добре, само когато се издигне над нея.
— Ах, да — рекох е непочтително раздразнение. — На вас, древните, символи ви дай!
Моят патрон не се засегна:
— Ние нямахме космически кораби, момчето ми, затова летяхме из Вселената със символи.
— И докъде долетяхте — подиграх го аз, защото ми беше ужасно студено, а ми се счу и някакъв обиден намек в думите му. — Светът бил единен и неподвижен, а? Като е неподвижен, какъв е тоя проклет вятър на твоя връх?
Тук аз потреперах не само от студа, но и от една мистична тръпка — докато дрипите на скафандъра ми продължаваха да шибат по мен, по неговия хитон не помръдваше нито гънчица, нито косъмче не помръдваше и на буйно обраслата му глава.
— Зенон — каза ми Зенон от Елея. — Не опростачвай философията ми, както направиха това после циниците, че и не глупавият иначе Платон! Ти знаеш, още Аристотел ме нарече изобретател на диалектиката…
— Знам — прекъснах го. — Но ти откъде го знаеш, като си живял цял век преди него?
— От върха всичко се вижда — отговори ми той и за пръв път се раздвижи: смени ръката, с която се подпираше на овчарската си тояга, а аз се запитах какво става днес с очите ми — тоягата се оказа дълъг, посивял от старост меч.
Огледах се — докъдето стигаше погледът ми, се гънеха, застинали в силикатната си неподвижност, сивите дипли на планината. Моята зелена долина бе изчезнала, пък и аз не се сетих да я потърся. Рекох:
— Ти ли пръв беше казал, че не съществувало пространството? От тоя връх ли видя, че не съществува? Слушай, ама ти имаше и други смешни неща, сега си спомням! Особено онова за Ахил Бързоногия, дето се надбягвал с костенурката и не успял да я настигне…
— Синко — отвърна ми кротко той. — Вашият Хидалго успя ли да измине половината от своя път?
— Охо, ама ти даже знаеш, че летим с астероида Хидалго! Слушай, патроне мой, ако не ми беше толкова студено при теб…
— Зенон — прекъсна ме той. — И да искаш, не можеш да останеш при мен. Но да ми отговориш поне можеш, нали?
Замислих се, треперейки от студ, какъв отговор очакваше той и си спомних една от комично-чудатите му тези — апории май се казваха, която твърдеше, че за да стигнеш до своята цел, ти трябва да изминеш най- напред половината от пътя към нея, но преди това би трябвало да си изминал половината от тая половина, а преди това половинката от тая половинка и така нататък — до безкрай. С което той доказваше, че изобщо нямало да тръгнеш, че изобщо не съществува движение. Отвърнах му:
— Ти си прав: наистина не сме изминали половината от пътя си и сигурно никога няма да изминем тая половина, но то е, защото никой не знае къде лежи краят на пътя ни. Повярвай ми, Зенон от Елея, доста попътувах из Космоса и с очите си видях, че светът не е нито единен, нито неподвижен, а тъкмо обратното. Впрочем, извинявай, ти беше казал и да не вярваме на очите си, нали? Вие там, в Елея, изобщо май не вярвахте на сетивата, само с духа си търсехте истините — прекъснах се аз и се заувивах, вече съвсем премръзнал, в дрипите на своя скафандър.
Но вятърът веднага ги раздухваше, щом пуснех ръката си, за да притисна някой друг край. И продължаваше да пълни ушите ми с полифоничната си песен. А заедно с това ме изпълваше и с досада. Отгоре на всичко отнякъде се появи някакъв доста обезпокоителен облак. Далеч беше, но вятърът бързо го носеше право към нас.
— Като си пътувал толкова из Космоса — не се предаваше старецът — и като си срещнал толкова противоречия, не си ли си помислил, че тъкмо нашите сетива със своите несъвършенства карат природата да изглежда такава, че тя не може да бъде чак толкова противоречива, така пълна с взаимноизключващи се неща?
— О, знаеш ли — възразих му с нарастващо нетърпение. — Вселената е безкрайна, а щом е безкрайна, неминуемо ще бъде пълна и с противоречия.
— А преди взрива? — запита той с дебнене в гласа си.
— Какъв взрив?
— Вие го наричате „Големия взрив“. Нали учените ви твърдят, че е имало първоначален взрив, от който са се разлетели и образували сегашните светове? Тогава именно Вселената беше единна и неподвижна.
— Ти и това ли видя от тоя връх — викнах аз, но собствената ми ирония се удави в хора на ветровете, който бе се превърнал в хор от аварийни сирени. — Не всички учени смятат, че е имало първоначален взрив. Моят баща…
Облакът ни връхлиташе с бясна скорост и като че ли не беше облак, а черна и твърда плоскост с назъбени остри краища, насочили се право към гърлата ни.
— Зенон — извиках аз ужасен и инстинктивно се наведох. — Какво е това?
— Безсмислено е — усмихна се той е каменните си устни. — Когато си на върха, колкото и да се навеждаш, всичко ще бъде под тебе.
В следващия миг облакът отряза главите ни.
Около мен, под мен, над мен се стелеше един и прозирен, и непрозирен, и плътен, и недокосваем мрак. Сред него висеше главата ми, но беше жива, защото мозъкът ми се гърчеше от болката в прерязаното гърло.
— Уплаши ли се от Нищото?
Главата на Зенон Елейски висеше по същия начин — един сиво-бял камък сред черната безтегловност на облака.
— Не — излъгах аз. — Но това не е никакво Нищо. Боли ме гърлото, а Нищото не може да предизвиква болка.
— Браво — похвали ме той. — Ето че си научил добре отрицателната диалектика! Защото в същност аз нея съм изобретил. Ето че си разбрал, че тази болка си е в теб и си е от теб, както насекомите, които те подгониха към върха. Защо тогава не искаш да признаеш, че по същия начин стоят нещата и с пространството? То е само в нашите усещания. Ако то съществува реално и самостоятелно, къде ще се намира? Ще трябва да се намира или върху друго пространство, или вътре в някое друго, другото в друго и така нататък, пак до безкрай.
— О, моля те — изстенах аз съвсем непочтително. — Тия спорове ги води с баща ми, мен не ме бива във философията. Ти на мен ми кажи само защо са ти отрязали главата. Това не разбрах добре, когато четох биографията ти.
— Защото тя си позволи да оглавява един заговор срещу тиранина на Елея.
— Ааа, видя ли! — възтържествувах аз и щях още нещо да му кажа, нещо, което си беше вече мое откритие, едно важно откритие, направено в този миг, в който обаче… ме събуди втората разбуждаща система на тренажерния скафандър.
Мъчително дълго трая връщането ми върху ложето в тренажерната. Много ми се искаше поне да доизрека своето откритие, а вече бях го забравил. Докато всичко останало помнех, макар то да ми беше чуждо като мисъл и въпреки че мозъкът ми сякаш се бе разцепил на две половинки, които сега полека се приближаваха една към друга, както се приближават за скачване два космически кораба в пространството. В това пространство между тях още продължаваха да висят главите на Зенон от Елея и Зенон от Икар, но не можеха да си кажат нищо повече. Когато скачването на двете мозъчни половини завърши, аз казах на психоробота, който търпеливо бе изстоял трите часа край мен:
— Лосо — казах му. — Как ти се струва това, а?
Разбира се, на него нищо не му се струваше, не само защото въпросът не бе зададен на неговия машинен език. Все още бях като упоен, но упойката продължаваше да се утаява и вместо да увлича спомена със себе си, тя сякаш го очистваше, докато той заблестя пред мене гол и зрим.
— Лосо — изпъшках аз, — но това е съвсем невъзможно! В тоя тренировъчен калейдоскоп са могли за