Видиш ли, татко, че все пак сте успели да ми вдъхнете мъничко и от вашето чувство за отговорност! Дори в това състояние се сещам, че не е съвсем почтено спрямо вас да жертвувам цял един разузнавателен кораб, па макар и от поостарелия клас „А“, за едно глупаво самоубийство. Би могло и по-евтино да се направи. Само че ще трябва по-напред да се справя с тия четирима паяци, дето щях да ги изучавам.
Две впръсквания в ноздрите с психотон прогонват за час-два змиите и гущерите, и птиците от стените, и хилещите се познати и непознати мутри, увиснали по частите на кораба като старояпонски лампиони- дракони. Предотвратяват още аварийната торпила да се превръща в гигантски крокодил, когато се приближавам към нея, както стана първия ден. Дори ме правят способен да разсъждавам над странния факт, че виденията ми са съвсем същите, каквито са били виденията на полудяващите и преди хиляда години. Толкова малко ли сме се променили в най-вътрешната си същност, че пак влечугите са, които най- много ни плашат, макар изобщо да не сме виждали тия безобидни животинки другаде, освен на учебните филми? Изглежда в ерата на влечугите, пълзящите и летящите, като птеродактила, човекът е ставал човек, та така незаличимо е заседнал техният образ в клетъчната му памет.
Но изглежда, че и суетата ми е незаличима, щом въпреки всичко отбелязвам това си наблюдение в бележките към дисертацията си. Разбира се, че ми е съвсем ясно моето състояние, и диагнозата, твърде банална, ми е позната, и средствата за резултатно лекуване стоят на разположение в диагностично- лечебната клетка на кораба. Но аз нямам никакво намерение да се връщам на Икар, за да кажа разкаяно на Терин: Вие излязохте прав, учителю!
Коро ми помага да проверя изправността на торпилата. Все край мен е тоя осмокрак звяр и явно е изпълнен с подозрение. Затова аз прекалено усърдно проверявам всички възли, макар да ме интересува само пусковата уредба, която ще ме изстреля навън от омагьосания, пълен с гадни животинки и още по- гадни лица Р–19. И му дърдоря непрекъснато:
— Много сте ми умни, но не усещате опасността. Ще я познаете, когато вече е настъпила, защото сте си едни машини и толкова! Само човекът може да я предусети, дълго преди тя да се е приближила действително. Затова торпилата трябва да е готова. Ще ме изстреля напред, пък вие после ще откарате кораба на Икар.
Ей такива неща му дърдоря, като се старая да изглеждам съвсем спокоен. Той, естествено, нищо не разбира — за разговор с психороботите си има строго определен речник със строго определена граматика, която единствено може да вкара думите в холографското им съзнание. Но всички астропилоти разговарят така с психороботите си, не само защото се привързват към тях, а и заради потребността си от контакт с друго същество.
Впръсквам си още мъничко психотон в носа и лягам, за да опитам своя ковчег, който ще носи тялото ми из прашните простори на Галактиката, докато не попадне в крематориума на някоя звезда. Приятно се лежи. Затварям очи — смъртта, естествено, не успявам да си представя, но в мен се разлива като топлина и като светлина ликуването, че съм намерил начин да надхитря психороботите. В аварийната торпила няма място за тях, самата тя е почти психоробот. В нея всичко е автоматично, защото тя е определена само да те изнесе на някоя орбита и там да чакаш в замразено състояние, докато те приберат. А най-хубавото е, че може да се задействува и отвътре. И че психороботът не е програмиран да решава има ли човекът право да влиза в нея или не. Те решават това само когато са открили непоправима авария, свързана с разхерметизирването на всички помещения, а човеците не са в състояние да напуснат кораба. Тогава сами натикват екипажа в торпилите.
Та можеш да престанеш да ми се подиграваш, Нила — аз също открих един свой начин да избягам от психороботите.
Мисля си още как веднага след излитането да повредя анабиотичната апаратура, а после и сигналната уредба, защото такова е предназначението на тия торпили: да те замразят за две десетилетия и да проглушават през това време Галактиката с мощния си предавател, че в тия и тия координати, на такава орбита, се намира седемдесет-осемдесет кила скъпоценна материя, която чака да бъде прибрана.
Колко хубаво би било, ако не трябваше повече да отварям очи, а да си остана така в меката като въздух камера на торпилата и да спя, да спя, но ще трябва да ги отворя още веднъж, за да променя курса на кораба. Ще трябва да си наложа това още не малко усилие — не малко, защото щом отворя очи, сигурно пак ще ме връхлетят зверовете и лицата. А от самата мисъл отново почва да ми става задушно, да ме стягат гърдите, да се свива до острие сърцето ми, до острие, което се забожда в лявата страна на гръдния ми кош и тъкмо тогава, когато се напрягам да вдигна станалите оловени мои клепачи, на челото ми ляга нещо много леко и много нежно, излъчващо безкрайно приятна прохлада. Стискам клепачи, стискам челюсти, мъча се да позная с въображението си какво е, но то явно е различно от досегашните кошмарни видения и се усеща досущ като женска или детска ръчичка. А когато тая ръчица почва да ме гали, задухата също се разсейва, тежестта в гърдите ми намалява, сърцето възвръща истинския си обем, въздухът става необичайно свеж и аз решавам още дълго да не отварям очи. Но ето че макар и безплътно нежно, като насън нежно, Хелиана Доля-Морени ми казва с един изненадващо действителен глас учудващо действителните думи:
— Не бива да правиш това! Моля те, недей! — Прохладата минава няколко пъти по челото ми. — Ние имаме нужда от теб.
— Хели! — извиквам аз и навярно съм счупил някакъв рекорд по широко отваряне на очи. — Хели?
Тя се усмихва, но за разлика от всички лица, които досега ми се бяха явили, няма подигравка нито в усмивката, нито в очите й. Няма и укор. Само една усмихната болка.
— Обещай ми! Ако не можеш повече да издържиш, върни се на Икар. Никой няма нито да ти се сърди, нито да те подиграва, загдето не си изпълнил задачата си.
Разравям бързо медицинските си познания и се мъча да определя дали видението ми е възможно. Не, в такава реактивна, почти шизофреноподобна психоза, когато самата психотравма се преработва в психоза, е немислимо да се появи видение, носещо чувството за щастие. Или поне на медицината не е известно такова явление. Или поне на мен не ми е известно то. Но щастието си е щастие и то ме прави палав като момче.
— Целуни ме — казвам. — Ако ме целунеш, ще ти обещая!
Тя се колебае, а аз усещам, че ще го направи и затаявам дъх, и знам, че нищо няма да ми струва да й го обещая, защото от мен вече се е изпарило всякакво влечение към смъртта. Тя се колебае като смутено дете, после ме целува по бузата, с мокри устнички, също както целува дете. („Зенко, тебе най-много обичам.“)
— Истински — казвам й. — По устните!
И протягам ръце да я прегърна, защото като озарение съм разбрал, че няма нищо, което да ми е било по-скъпо от това момиче, но то ме изпреварва. С неподозирана страст се впива за миг в пресъхналата ми уста и изчезва.
— Хели! — викам подире й. — Хели!
— Ти ми обеща — направо заповядва тя, но нито я виждам вече, нито я усещам. — Хайде! Върви да промениш курса! Чакам те, Зенон, на Икар ще те чакам.
— Кажи поне, че ме обичаш! — мъча се и аз да изтръгна едно признание от своето прекрасно видение.
И тя ми отговаря пак с тоя изумяващо действителен глас някъде откъм тавана на сектора, в който се намира аварийната торпила:
— Обичам те, Зенон. Върни се!
Събужда ме Тоби. По-скоро, автоматът ме събужда, а Тоби присъствува и сигурно през цялото време е стоял на стража край ваната в анабиотичната камера. Но това пак не доказва, че той е именно контролния психоробот. Гласът на автомата безстрастно изрежда онова, което свети и на таблото пред очите ми: правилата за излизане от анабиотичния сън. Събуждането не е аварийно, така че нищо не ми припира да бързам. Тоби стои неподвижен и ням, автоматът невидимо си върши работата, а гласът му говори, че му е