хазартна надежда за „голямата печалба“ — особено примамлива в тази визионна лотария, понеже е не само неизвестна, но и предварително невъобразима. Ето защо никой от астропилотите не бе докладвал досега, че е възможно да се злоупотребява с тренажерния скафандър.
Своята голяма печалба в тренажерната аз изтеглих днес, някъде към втория час.
Започна се с това, че най-после успях да се измъкна от някаква действителност, пълна със смътни удоволствия и с определени страхове, с хубави неща — не помнех вече какви, но и с ужасни трагедии, които също не помнех. Изобщо не помнех нищо точно, а състоянието ми беше такова, сякаш се измъкнах от някаква джунгла, сладостно упойваща ме с гниенето си, а едновременно с хиляди зверове, искащи смъртта ми.
(Разбира се, заимствувам подобни сравнения от старата земна литература и от документалните филми.)
И така, озовах се на някаква слънчево-зелена поляна. О, колко зелена беше! Такъв зелен цвят през живота си не бях виждал. Водата в рекичката насред нея също се зеленееше от отраженията на лъскавата трева. Въздухът представляваше един безкраен зеленикав кристал, небето над мен преливаше във всички нюанси на зеленото. Проснах се върху тревата да си почина и си казах: мама трябва да види тая трева, да вземе семе от нея, как е възможно да е толкова мека и нежна, а същевременно да има такива дълги, изправени стръкове и… дори да не се поклаща! Тогава усетих, че над мен не минаваше нито лъх, въздухът наистина като че ли имаше застиналата прозрачност на кристала. Е, това е място за почивка, казах си, добре че успях да се измъкна! Помъчих се да си спомня откъде в същност съм се измъкнал, но то като че ли щеше да ми струва лоста усилия и го отложих за после. Да си почина първо! Помислих си още, че би трябвало да съм жаден — устата ми лепнеше от сухота, а не ми се пиеше. Жалко за хубавата зеленикава вода в рекичката, толкова чиста така радостно бляскава, която… не течеше.
Никак че се изненадах, че е възможно да съществува рекичка, в която водата да не тече. Дори изпитах облекчение от покоя й. Протегнах се в тревата с усещането, че след миг в крайната точка на протягането на мускулите и ставите ми в мен ще нахлуе пълното блаженство. Там, откъдето бях избягал — виж, това помнеха и мускулите, и ставите ми! — там всичко течеше, не само реките. Там течеше огънят, пространството течеше, там непрекъснато ставаше нещо, нещо изчезваше, нещо се появяваше, беше ужасно изморително там и за нищо на света не бих се върнал, макар, кой знае защо, все още да не си спомнях какво точно беше там.
Дори не потънах в тревата, когато легнах край неподвижната рекичка, но го забелязах след като открих и неподвижността на водата. Така е, казах си, защото светът е единен и неподвижен в истинската си същност и човек става щастлив, само ако успее да се добере до тая му същина. Това ми се стори много умно, почти като блясването на велика истина, но бях толкова сладостно отпуснат, че не ме развълнува. Пък и за какво да се вълнувам? Когато човек е стигнал до крайната истина, другите, попътните, приблизителните престават да бъдат интересни. А тялото и духът ми сякаш лежеха върху тази трева като върху една крайна истина. И трите — тялото, духът ми и тревата, съставяха само атомите на една молекула в замръзналата прозрачна конструкция на тая истина — крайна и прозрачна като конструкцията на оня кристал на въглерода, който наричат диамант. Не знам дали бях щастлив, защото не се питах за това, за нищо не се питах, но усещането, че си почиваш добре, безспорно е едно от щастливите човешки усещания.
И от кратките! Миг след като истински го осъзнах като почивка от нещо, то изчезна. Около мен пак всичко си беше неподвижно, но като че ли вътре в мен нещо се раздвижи, а някакъв внезапен сърбеж ме накара да се надигна, да провра ръката си към лявата плешка. Смешно е, казах си, опитвайки се да се почеша, да усещаш сърбеж, когато си постигнал крайната истина на битието. Явно е, че циникът в теб си остава неумъртвим и като алергичен сърбеж винаги ще избива, щом… Не успях да довърша автокомплимента си, защото сърбежът изведнъж обхвана цялото ми тяло и не беше повече сърбеж, а свирепи насекомни ухапвания. Отвсякъде ме жилеха и хапеха яростни насекоми, дори чувах стръвното им жужене, а не ги виждах. Пък и нищо не виждах вече, защото в същност отново бягах, както бях бягал, преди да изляза на поляната.
Бягах с всички сили, бягах за живота си от невидимите насекоми. Бяха невидими, но аз — който никога през живота си не съм виждал живо насекомо — знаех, че са различни, съвсем точно знаех какви са, без да познавам имената им. Едни хапеха, други жилеха, трети щипеха с предните си крачета, имаха отпреде си щипци като ножици и режеха с тях плътта ми, или един остър извит рог, или два разклонени рога, които забиваха в кожата ми, и всичките те, все едно как изглеждаха и какви имена носеха, впръскваха подлудяваща отрова в ухапаното, ощипаното, прободеното място. А пътят ми ставаше все по-стръмен, не път — камениста планинска пътека. От едната й страна се вдигаше отвесна стена към небето, от другата се спускаше отвесна стена в бездната. Краката ми се спъваха в камъните, разраняваха се, но аз продължавах да тичам нагоре, воден от усещането, че единствено горе е избавлението ми от мъничките чудовища.
Тичах, падах, тичах… после нито тичах, нито падах, после само пълзях с лакти и колена. Кръв ручеше от краката ми: от ходилата, от глезените, от коленете. И от ръцете ми: от китките, от дланите, от ставите, от всеки пръст поотделно. Зад мен не оставаше измината пътека, зад мен, между двете стени, течеше една рекичка от кръв, като оная на поляната, но червена и подвижна. Аз виках, а не чувах ни гласа, ни стенанията си и сигурно изобщо не съм викал, защото едновременно с това разбирах, че всеки вик е безполезен, че няма кой да ми помогне, че единственото ми избавление е да се замъкна до върха. Но как щях да стигна, когато кръвта ми изтичаше така силно? Да стигне кръвта ми и дъхът ми да стигне — в това се състоеше спасението ми! За него бях готов да се моля, защото кръвта вече течеше и от раздраните ми гърди, и от очите течеше, сякаш нямаше друго предназначение, освен да пълни рекичката зад мен, та да има сред тая планина и една димяща червена рекичка…
Планината се сивееше на всички посоки. Голи зъбери, отвесни скатове — сиви, както е сива и студена всяка силикатна скала. Сива, студена, безкрайна планина, но аз бях на върха й, на най-високия и вече нищо не ме хапеше, не ме бодеше, не впръскваше отрова в кожата ми. А червената река от кръв бе пресъхнала или изчезнала, защото и пътеката, по която все пак бях изпълзял, липсваше. Седях на голям камък — студен под мене, сив — и дишах на пресекулки, и гледах с удоволствие как с чудодейна бързина се затваряха раните по ръцете ми. Парцалите от скафандъра ме шляпаха по тялото; беше лек скафандър, но все пак материята му беше неприятно твърда. Пронизващ вятър развяваше тия нацепени парчета така, като че ли духаше от всички посоки едновременно, а те пък необяснимо как плющеха във всички посоки, без да срещнат противодействието на насрещния въздушен поток. Сега чувах и фученето на самия вятър. Фучеше не като един вятър, а като много ветрове, на много и различни гласове, та се получаваше нещо като каноново подемане на мелодията на различни височини в един могъщ и страховито звучен хор. Боях се, че тази ледена мелодия обаче скоро щеше да ме вкамени като всичко наоколо. Да не беше тоя вятър, казах си, отгде се взе сега пък тоя вятър… И чух веднага отговор:
— На върха винаги е ветровито.
Обърнах се без особена изненада, както нищо до този миг не бе ме изненадвало особено, сякаш всичко си течеше в един естествен ред, съставен от предназначени специално за мен случки и събития. На две крачки встрани, близо до края на върха стоеше подпрян на дебела тояга — сива като околните скали — един висок старец. Дългата му надиплена дреха — хитон ли се казваше? — беше сива; сиво-бели се спускаха дългата му брада и живописно къдравата коса. Скално сиви и скално спокойни светеха очите му.
— Затова насекомите не идват дотук — добави той, а каменно сивите му устни се раздвижиха в усмивка.
Ако не беше се усмихнал, щях да го взема за паметник, изсечен от околните скали.
— Ти си Зенон, нали — запитах го аз отново без да се учудя. — Зенон от Елея? Какво правиш тука?
— Чаках те — кимна той с простодушно удовлетворение, загдето веднага бях го познал.
— А откъде знаеше, че ще дойда?
— Нали към мен беше тръгнал?
— Не — рекох предпазливо, да не го обидя. — Аз в същност другиго търсех, един…
— Мамиш се, мене търсеше — настоя той с блага назидателност. — Или по-точно: търсеше върха.
— Но не, чувствувах се великолепно там долу — посочих аз към полянката, която кой знае как тъкмо в
