съзаклятие против човека, бих казал, ако не бе измислено за сигурността му.
Опитвах и с такъв номер: отварям херметичния люк на тренажерната, а тренажерната е едно от съвсем редките места на Р–19, където съществува известен риск за здравето ми, и викам, сякаш едва сега съм се сетил: Коро, бягай ми донеси чаша вода! Другите трима също са по някакви „задачи“. Тичай, говедо, викам на Коро, но той ме е хванал вече за лакътя — внимателно, грижливо, а с хватка, която може да ти откъсне цялата ръка, ако много-много настояваш да я освободиш. И не ме пуска да вляза, докато не е пристигнал някои от колегите му по служба. Чак тогава се упътва да ми донесе исканата вода. Повтарях това с четиримата във всички комбинации — установих само, че идваше, за да влезе с мен в тренажерната този, който се намираше в момента най-близо.
Да, вътрешната им организация работеше безупречно, а не можех дори да се възхитя от гения на създателите им. При други обстоятелства може би… но при спокоен полет никак не е приятно да бъдеш обсаждан от една такава машинна банда! Не бих се учудил, ако Нила се е самоубила, за да избяга тъкмо от тия мили, търпеливи и равнодушно неумолими Коро, Тоби, Моно, Лосо. Та един от тях винаги е присъствувал дори в младоженската им спалня, готов навярно и да се намеси, в случай че се самозастрашат с прекомерни страсти.
През тия четири дена ми станаха толкова противни тези, определени ми за верни другари и телохранители кибернетични паяци, че просто не можех да ги гледам. Нетърпимо е да те шпионират така, да знаят всичко за теб, да те виждат във всички ситуации!
Дали не ме гледа сега по този начин и Оня, при когото съм тръгнал? Гледа ме с всепроникващия си поглед, всезнаещ, равнодушен…
А ако е насмешлив! Или снизходителен?
Не само психороботите не мога да понасям. Някакъв кризисен момент трябва да е — добрият Р–19 ми стана изведнъж така тесен, че непрекъснато се боя да не си ударя някъде я лакътя, я главата. Той си е и наистина тесничък за дангалак като мен. Протегна ли ръце, където и да съм, пръстите ми винаги опират в метал, в машина. И задушно е, и задушно, до смърт! Непрекъснато се занимавам с климатичната инсталация, ще я повредя накрая от много бърникане.
Сигурно е криза. На двайсетия ден все пак ми се полага една кризичка, затова: хайде пак в тренажерната!
Отначало и в тренажерната аз спазвах строго астропилотската програма, гимнастическите предписания. В точно определените часове и точно определено време въртях усърдно педалите, себе си въртях в центрофугата, лежех във вакуумния цилиндър и изпусках от него въздуха, като напрягах волята си до самоубийство, за да спра своето дишане, и сърцето си да спра, по оная система, измислена от древните индуси. Или обратното: сгъстявах въздуха до задушаване, стоварвах тонове налягане върху себе си… Изобщо правех всичко, което се изисква за поддържане на физическото и психическото ми здраве. И не се докосвах до тренажерния скафандър, воден от своята антипатия кът всякакъв род илюзии.
Икарци сами са си измислили това дяволско изобретение, както биха го нарекли древните хора и с основание биха го изгорили на своите клади. Разбира се, и то е измислено уж за добро: да прогонва скуката в разузнавателните кораби от по-низш клас, които имат малък екипаж и им е забранено да кацат където и да било. И да тренира духа, като го поставя в необичайни обстановки, изправя го пред непознати опасности, сблъсква го с чудовищни абсурди, накратко: моделира по принципа на калейдоскопа положения, в каквито би могъл да попадне човек някъде, в други светове, с друга логика. Това е в същност една работилница за цветни и триизмерни сънища, които не се разиграват в мозъка ти, а пред твоите очи и уши, но мозъкът ти е доведен под шлема до състоянието да вярва на виденията. Според икарската медицина това било здравословно за него, а нервната система се разтоварвала от някои свои си вътрешни напрежения.
В тези дни отначало си мислех и по този наистина странен факт: Как е възможно нашият така великолепно устроен мозъчен апарат, толкова разумен, толкова логичен в будно състояние, изведнъж, дори когато не е заспал, когато не е упоен от химикали, да започне да вярва и на най-фантастичните видения, сервирани му след съвсем повърхностната механична полухипноза? Какъв е този контролен апарат, който толкова лесно се поддава на внушенията и защо толкова леко им се поддава, правейки по този начин човека беззащитен, излагайки го на големи опасности? Защо еволюцията, която е помислила за доста неща, тъкмо на най-важното място — при контролния апарат на мозъка — е проявила пакостно нехайство или конструкторско бездарие?
Питах се за ей такива неща, но навличах все пак вълшебния скафандър, твърдейки си, че го правя, за да се самоизучавам, докато най-после си признах, че в същност бягам от себе си и от моите четирима приятели в илюзорния свят на тренажерната. Че дори съм се пристрастил към това занимание, както към някакъв опиат. Признах си го, но… продължих да го правя. А Коро или Тоби, или Моно, или Лосо стояха край мен, за да ме пазят и навярно си викаха насмешливо: Тоя щеше уж нас да изучава!
Според законите на роботехниката те не би трябвало да могат да мислят така за човека, разбира се, но отгде да знаеш дали при това тяхно съвършенство не са се самонаучили тайно и на критическо отношение към създателите си — едно машинно богоборство, което те грижливо крият, подготвяйки своя заговор за оная решителна битка на машината с човека, описвана с такова мазохистично удоволствие от научните фантасти!
Днес в тренажерната дежуреше Лосо. Стоеше там като страж и като съвест, но това не ми попречи да навия часовника на шлема за цели три часа.
Според стандартния правилник самият тренажерен скафандър прекратява цялото представление най- късно след един час — един час ти се отпуска на ден от това съмнително удоволствие. Онзи ден обаче случайно открих, че часовниковият механизъм в шлема е деблокиран, със заличена програма. Алек Дери ли беше направел това? И как така не са открили повредата при повторното зареждане на Р–19 за полет? Или са я оставили нарочно?
Специалното кресло едва-едва ме побира — не е конструирано за такива дългучи. Меко е, безкрайно меко, но все пак трябва да пъхнеш краката и ръцете си в специални бандажи, защото почнеш ли да буйствуваш — отгде да знаеш какво ще ти се предложи тоя път? — като нищо можеш да направиш поразии около себе си, че и на себе си. Шлемът е на главата ти, импулсните биотокове запяват на вълната на твоя мозък, тихите хипнотизирващи звуци също подготвят толкова критичното ти иначе сиво вещество за калейдоскопната игра на холографската апаратура…
Разбира се, би било съвсем невъзпитано от моя страна да занимавам когото и да било с моите преживявания в тренажерния скафандър. Това не са родили се в мен преживявания, които биха могли да говорят нещо за моето състояние, да носят някакъв смисъл в себе си. Те са ми натрапени отвън, а виденията са, както казах, произволни съчетания на изскачащи от един лотариен автомат, наслагващи се един върху друг и един след друг различни филмови кадри. В повечето случаи това, което гледаш, е такава безсмислица, че те оставя равнодушен и под шлема. През другото време обикновено преживяваш разни кошмари: пропадаш в бездънни пропасти на необитаеми планети, криеш се от неизвестни чудовища, които явно само теб търсят, плуваш в езера от магма и се пържиш до припадък в нажежения си скафандър, блъскаш си главата да разгадаваш тайните на някаква непозната, но много опасна материя, изследваш смъртоносни микроорганизми. Изобщо да изживееш нещо приятно е наистина като да изтеглиш най- голямата печалба от лотария, а след като излезеш от тренажерния скафандър, трябва да се преобличаш, защото бельото ти е мокро от пот. И часове са ти нужни, за да се изцедят напълно кошмарите от кокалите ти. Но медицината изглежда има право: един час ужаси отвреме-навреме действува доста съживително на застрашената от депресии нервна система, намираща се постоянно на ръба на сенсорния глад. Човек винаги е изпитвал потребността да бъде другаде, в друга действителност — тренажерният костюм обаче му казва утешително: ето виж каква друга действителност те очаква. А за да не го отблъсне съвсем, понякога му спусне и едно печелившо билетче: някое забавно, най-често любовно приключение на сетивата. Но аз мисля, че не това е накарало Алек Дери да деблокира часовниковия механизъм на шлема, а странната
