Алек, затова на планетата е слизал заедно с него, а миг преди Алек да го повреди е успял да даде нужната заповед на другите роботи. Алек беше разрушил само записните му устройства и част от паметния блок — при възстановяването логично е било пак Тоби да натоварят с психоконтролните функции, които са останали здрави.
За съжаление, не мога да си позволя сега подобни експерименти. Не ми се влиза в камерата дори за час, след като едва се отървах благодарение на онази знаменателна дискусия. Общото допитване на другия ден се превърна в катастрофа за първия координатор. Той веднага подаде оставка и сам влезе за десет години в анабиотичната камера. Така икарци все пак дадоха право на децата си сами да решават този въпрос.
За да бъда обаче докрай искрен, трябва да си призная, че както координаторът избяга от позора на поражението си в анабиотичната камера, така този полет стана за мен едновременно и едно бягство от поражението, което ме чакаше в комисията за генетичния контрол, където трябваше да се решава вече конкретно дали аз, човекът с четиридесет и седмия хромозом, имам в момента право на потомство.
Съществува и една друга причина, поради която не бих влязъл сега нито за минутка в камерата: тайната надежда, че Оня няма да ме кара да го търся чак на планетата, че ще благоволи да ми се яви по-рано, защото какво му струва дори на самия кораб да ме посети, щом е толкова всесилен?
Сигурно изглежда наивно едно такова предположение, но съчетано с непогасналото още в мен страх- отвращение от тази великолепна иначе камера, то ми пречи да постъпя разумно: да вляза в нея и да форсирам кораба до максималната му скорост, та да увелича ония фатални пет процента.
А нашият Р–19 иначе си го бива. Разузнавателен кораб от звезден клас „А“. Малко поостарял, малко старомоден, недотам добре съоръжен с битови удобства, тесничък, но безупречен, що се касае до скоростта и надеждността му. Ако аз не му преча — пък аз непрекъснато ще му преча — сигурно би ме върнал жив и здрав на Икар.
Днес отново проверявам детайлно всичките му основни възли двайсет и четири часа след като извърших маневрата. Иначе ние се познаваме добре. Настаних се в него, доста преди да излетя от Икар. Майола пренесе за известно време и семейната ни спалня тук. Сега я няма — останал е само ароматът й, един от онези аромати, които майка ми произвежда в лабораторията си — и корабът ми се вижда даже просторен. И още един аромат като че ли долавям отвреме-навреме, завирайки се така заедно с Коро — той е съоръжен с проверочната апаратура — във всички помещения и ъгли. Каква разкошна жена беше Нила! Много завиждах някога аз на Алек Дери заради нея.
Всичко е наред. Умна и могъща машина е такъв разузнавателен кораб, макар да е от по-нисък звезден клас. Мисля си: в същност машината е въплътената мечта на човека за порядък. Всичко в нея е строго съобразено със законите на природата и безотказно им се подчинява. Хаосът е в човека, мисля си, а човекът непрекъснато се мъчи да избяга от него, като конструира машини. Но защо — питам се дълбокомислено и тъжно, — щом не порядъкът и подчинението творят, а хаосът е, който твори? И си мисля още развеселено, че машината не случайно е в женски род — би трябвало и на психороботите да дават женски имена! Жената носи в себе си порядъка на живота, мъжът — хаоса. Но тя не само те прави по-силен, тя те и подчинява на себе си, и да те осакати може, както машината.
И си тананикам весело една от тъжните мелодии, които ми пееше Майола Бени.
Работя. Спазвам със самодисциплина, която ме удивлява и възторгва, астропилотския режим и работя над дисертацията си. Това, че отивам при Оня, съвсем не ме е накарало да се откажа от темата си човек- психоробот, защото тя е пряко свързана с изречените от него идеи. Но аз съм още в подготвителния стадий, когато само се трупат и систематизират разни фишове с формули, мисли и цитати. Научните колектори на кораба ми предлагат почти всичко необходимо, нещичко и сам бях взел със себе си след консултациите ми с Терин и Варий Лоц.
И в това отношение този кораб от остарял звезден клас ми се харесва: стегната работна обстановка, без излишен комфорт, но с достатъчно на брой и достатъчно разнообразни уреди за гимнастически игри. Чувствувам се добре в нашия, с Дери, тесничък Р–19 — навярно защото и човекът винаги си е бил затворник: в пещерата, в наколното жилище, в крепостта, в града, на планетата…
И в тялото си — би казал може би Оня по този повод.
Днес отново си пуснах записа на Алек. Новият първи координатор ми разреши да направя препис.
Алек се е държал със своя Тоби абсолютно като с равен. Как само го ругае! Гледам същия психоробот — купчинка безжизнен метал до стената, а в същност наистина е като човека: нито за секунда не спира в него животът, докато е жив. Индикаторите му са будни — сигурно мен наблюдават сега, — токове текат, създават се и се разрушават връзки, паметният блок се попълва с нови знания, коригират се стари… Тоби мисли. По- ограничено от мен, той свежда всичко на по-примитивно равнище на мисловната организация, но с повече варианти и милионократно по-бързо. И чака да чуе името си, чака действието, защото и за него, както за мен, съзерцателното мислене не е същинско действие.
Какво ли си мисли сега? Тоя глупак засега си кротува, нормално се държи, драще си нещо там, върти кодовата шайба на колектора, но не бива да му се има вяра. Е, справял съм се и с по-големи диваци от него!…
Усмихвам се на Тоби с добро чувство, защото знам, че той не е в състояние да мисли така. Но ако можеше?
Тоби е най-висшата засега форма на машината. Следователно и най-висшата форма на порядъка.
Той ли е моята мечта?
Що е психоробот?
Да кажем, че това е човекоподобна или мислеща машина, е също такова нищо неказващо определение, както някогашното религиозно твърдение, че човекът бил създаден по божи образ и подобие. Защото — що е бог?
Да, въпреки че прилича външно повече на грамаден октопод, изправен на две от пипалата си — крайници, Тоби е човекоподобна машина. Но — що е човек?
Прав беше Редстър да ни напомни, че докато мислещата материя във Вселената се среща в една единствена форма, действителните й механизми и устройството й ще си останат загадка.
Някога много са се надявали чрез изкуствения мозък да разберат естествения. Едва ли и главният колектор на Икар може да ви изброи дори само най-важните трудове и модели за психороботи. Докато се убедили, че и за най-съвършения изкуствен мозък ще си остане завинаги непостижимо най-същественото — милионгодишният социален опит, който има и най-примитивният човешки мозък. Така се родили и неизбежните граници в развитието на роботехниката. Защото дадеш ли повече възможности на психоробота, при липсата на унаследения социално-етичен самоконтрол, той се превръща в асоциално явление, в идиот — кротък наистина, но до време, носещ в себе си постоянната заплаха на една гигантска разрушителна сила. Законите на социалния живот са, които забраниха киборгизацията и обрекоха робота да си остане роб. Ето защо и до днес устройството му е подчинено на трите закона, формулирани някога от Азимов и допълнени само още от едно четвърто ограничение:
1. Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне да бъде причинена вреда на човека.
2. Роботът трябва да се подчинява на всички заповеди, дадени му от човека, освен когато тези заповеди противоречат на първия закон.
3. Роботът трябва да се грижи за своята безопасност, доколкото това не противоречи на първия и втория закон.
4. Роботът е длъжен при всички обстоятелства да се легитимира като робот.
