Последният закон е сложил край на скъпо струващите увлечения на конструкторите да придават колкото се може по-човешки вид на психороботите. И на произтичащите от това недоразумения. Пресякъл е и оня обилен поток от литературни и екранни произведения, цялата оригиналност на които се е изчерпвала е това, че героят им накрая се оказвал робот, когото всички мислели за човек. Сега видът на психороботите е изцяло подчинен на предназначението им и в повечето случаи копира по бионичен път не тромавото човешко тяло, а предимствата на някои животни и насекоми; от човека се взима само устройството из ръката, този действително съвършен инструмент. А когато се свързвате с автоматична станция, не може да ви се случи да флиртувате половин час с някой стопяващо мелодичен женски гласец, докато разберете, че той излиза от кутията на робота-секретар. Сега първото, което ще чуете, е: приема или говори робот еди кой си.
Ровя спомените си и търся сред тях корените на нашите взаимоотношения с психороботите. Най-напред е роботът-гувернантка, който е едновременно и другар, и играчка. Моят беше от стандартните: едно шарено джудже с лице, което умееше така да се криви и преобразява, че да се скъсаш от смях. На ръст беше колкото шестгодишно дете, а имаше силата на великан. И този могъщ магьосник ти е послушен като кученце…
Не, не ти е послушен! Той прави всичко, каквото му кажеш — яздиш го, бориш се с него и го побеждаваш винаги, отговаря на всичките ти глупави и досадни въпроси и така у теб се изгражда чувството на доверие към него и отношението ти на всевластен господар. Но ето че веднъж джуджето-магьосник отказва да изпълни някоя твоя заповед! И втори път откаже, и отвръща на прищявката ти с такава непреклонност, каквато никога не срещаш у възрастните хора, пред които можеш да хленчиш, да плачеш, да се преструваш и накрая да постигнеш все пак някоя отстъпка. А твоето джудже-робот стои пред теб с шутовски разплакана физиономия и само отвръща с тенекиен глас: Не позволява първият закон или не позволява третият закон. И няма начин да го накараш да ти се подчини! Нито пък то е способно, като мама или тате, чрез някоя хитрост да отклони вниманието ти, да те залъже с нещо, да те накара да забравиш неразумното си желание. Инатът му се оказва много по-голям от твоя детски инат и тогава ти разбираш, че съвсем не си чак такъв господар на своето джудже, че в него има нещо, което е извън твоята власт и е ужасяващо непреклонно и себично. Тогава идва страхът.
За да се утвърди по-късно пред учебните роботи, когато се убедиш, че няма и няма начин да ги излъжеш, колкото и да усукваше урока си. И да не си отиде никога вече от подсъзнанието ти този почти мистичен страх.
Преди да се загнезди той обаче, там вече е срязан и коренът на доверието.
Кога започна това при мен? Не, по-отдавна е било, но тогава за пръв път съм го осъзнал. Моето джудже можеше да ми отговори моментално какъв е точният състав на хей оная звезда и да ми разкаже, когато поисквах, най-фантастичната приказка. Но ето че веднъж го запитах има ли хора на голямата планета от звездната система, покрай която минаваше тогава Икар — помня, че доста я разглеждахме, тая планета, през телескопите за общо ползуване, които са на панорамната тераса. Няма, каза ми джуджето. А откъде знаеш, че няма, когато не си ходил?, запитах го. Тя е изследвана вече, липсва й атмосфера. А искаш ли да ти кажа аз какво има на нея, рекох му. Изследвали са я, но не са забелязали входа за пещерата. Има една пещера, една единствена, и ако я намериш, можеш през нея да влезеш надолу, надолу, чак в подземната страна. Там хората живеят под земята, защото отвъд на планетата няма въздух и е много студено. Пък те си нямат дрехи…
Не бива да лъжеш!, каза ми джуджето. Нищо няма там.
Не лъжа!, тропнах му с крак и продължих: Вместо дрехи хората имат брони, нещо като нашите бронирани скафандри, но много по-красиви. Най-различни брони, червени, сини, зелени… червени имат децата, сини — мъжете, зелени — жените, но има и разни други цветове. Страшно здрави са тия брони, за да не ги сплескат камъните. И хората, ако искаш да знаеш, пълзят, защото в земята не може да се ходи изправен. Затова те повече приличат на гущери, но имат отпред на носа един страшен свредел и с него за секунда пробиват и най-здравите скали…
Лъжеш, прекъсна ме отново джуджето, такива същества няма!
Не лъжа, разплаках се аз, не лъжа, не лъжа, не лъжа, с очите си съм ги виждал, през телескопа, бяха излезли за малко от пещерата.
Моето вълшебно джудже разказваше увлекателно вложените в паметния му блок приказки. Но не умееше само̀ да съчини приказка; приказката беше противопоказна на неговото мозъчно устройство и затова то не умееше дори да изслуша една приказка. То казваше: Не знам — там, където би трябвало да ти съчини приказка или да се пошегува. И казваше назидателно: Не е хубаво да лъжеш — когато ти съвсем не лъжеш, защото наистина си видял с човешката си детска фантазия хора-гущери с диамантени свредели на носа.
Някой ми казваше, че сегашните деца на Икар направо бягали и се криели от своите роботи-играчки. Когато… ако случайно се върна на Икар, ще предложа да бъдат основно реконструирани. По-добре е да не са с толкова възможности, та да не събуждат излишни илюзии за всемогъществото си.
Изключих двигателите. Заедно с тях изключих онова, което единствено приличаше на живот, извън ударите на моето сърце и понякога шумът на собствената ми кръв в ушите: импулсното им самозадействуване, придаващо ново ускорение на кораба през точно определени интервали. Казах „изключих“, а в същност само проверих дали автопилотът ги е изключил, след като корабът достигна програмираната скорост.
Автопилотът е също от онези машини, за които мислех вчера. За страха на човека и за подкопаното му доверие в тях. Не е само това, много е сложно. Имаш и несъзнателната благодарност, защото в техните обикновено безотказни ръце лежи твоят живот. Имаш несъзнаваното благоговение пред обемността и бързината на техния ум — та нали се допитваме до колекторите, както сънародниците на моя патрон са се допитвали за какво ли не до своята Пития в Делфийския храм. Имаш от друга страна тежката грижа, че всички деца научават от учебните роботи едно и също по един и същи начин, а това застрашително изстудява въображението им, уеднаквява ги като личности… Тишина! И неподвижност! Странно, тишината и преди си е била същата, неподвижността около мен е била същата, независимо от едва доловимия импулсен тласък на задействуваните двигатели, а едва сега ги забелязах, след изключването им…
Питам се: Не е ли пакостно нарушено съотношението човек-машина дори и само по площ на мястото, което заемат? Да не говорим пък за тоя Р–19. Няма и един сантиметър, до който можеш да се допреш и който да не е някаква част от машина. Какво самочувствие ще има тогава човекът? Или… тъкмо обратното? Чрез своето всеприсъствие тя не му ли създава прекомерно и измамно самочувствие спрямо природата? Баща ми го каза: нашите уреди и машини деформират Вселената като обект за изследване, създават друг, несъществуващ свят и с него ние живеем, него изучаваме…
Неприятно е това чувство за всеобща неподвижност и аз непрекъснато измислям работа на моите четирима спътници, пращам ги насам-натам без всякаква нужда, само и само да усещам движение около себе си.
Предавам се. Четири дена разкарвах до умопомрачение роботите. Как не са ме натикали още в биокамерата! Търпеливи душици са тия мои Тоби, Коро, Лосо, Моно! Особено умен и търпелив трябва да е онзи от тях, който ме следи. Така и не успях да го разкрия. Разбира се, че затова ги разкарвах. Отначало наистина го правех, за да имам движение край себе си, но после с предпазливо налудничави заповеди — докрай не посмях да отида, защото щяха да ме вкарат в камерата и да върнат кораба обратно — се опитвах да доловя кой е главният от тях. Не успях да го надхитря. Отлично е законспириран. Някога например роботът, отговарящ пряко за твоята сигурност, не можеше да се отдели от теб на повече от десет метра разстояние, не можеше да напусне помещението, в което се намираш, колкото и да му заповядваш това. Сега той спокойно си излиза, щом в стаята се намира друг психоробот, защото има с него радиовръзка и они направо и непрекъснато му съобщава твоето поведение, незабавно изпълнява нарежданията му. Истинско
