Не беше кокетството, което иска да изтръгва любовни обяснения. Напълно оправдано бе тъжното й недоумение. Не успяла да се зарадва на избавлението ми от анабиотичната камера, тя веднага отново ме загубваше, макар и — според официалната ми програма — само за няколко месеца. Нищо, ще се утеши с детето, на което аз доброволно се отказах да бъда бащата, и ще изпее още един куп поеми за щастието! За сега нямам изгледи да спечеля една битка за отменяне на генетичния контрол — икарци нямаше да позволят да им се нанесе веднага второ подобно поражение, та я завещах на Редстър. А и баща ми много настояваше да потегля незабавно. Разбира се, не можех да му откажа след случилото се и това, че щях да го излъжа, бе единственото, с което още се борех в себе си и което помрачаваше донейде удоволствието ми от тая нова за мен чудодейна самота.
На Хелиана казах по джобния си поливизор: Спомняй си понякога за мен с добро! И знай, че винаги съм те чувствувал като свое дете. Аз вече не съм дете, доктор Балов, отвърна ми тя по детски нацупено, на шестнайсет години съм. О, вече си голяма! — рекох, а тя каза: Радвам се за вас…
И като че ли наистина се радваше.
Останалите ми дадоха един куп добри съвети, които аз нарочно забравих на Икар.
Два часа нервна и напрегната работа ми отне излизането на необходимия курс — знаех си, че новите чувства към баща ми нямаше да ме спрат да го излъжа, за да осъществя намерението си. Моят приятел Алек Дери, с чийто кораб и чиито психороботи бях потеглил — такова беше едно от условията на „експеримента“ ми, — щеше да извърши промяната за минутки, за минутки щеше да я направи и някой начинаещ астропилот, но аз сам обърках на няколко пъти с ненужната си мнителност автопилота, тая умна и безпогрешна машина. Изглежда с инстинктите си все пак държа поне да не намаляват тия пет процента.
Корабът легна най-после в толкова мечтания курс, а аз не само че не изключих двигателите, а продължих да ги форсирам, за да наваксам загубеното от лъжливата маневра време-разстояние. Което никак не е малко, въпреки че го измервам с възможността да бъда оптически наблюдаван от Икар.
Друга връзка с него нямам. Иначе не бих могъл и да избягам, я! Сред най-важните условия на експеримента ми бе още: никаква връзка с Икар в продължение на първите два месеца, за да успея да навляза в проблемите на онази самота, при която човек е предоставен изцяло на машините. Колегите от контролния кабинет при космодрума, след намесата на баща ми, изненадващо бързо се съгласиха с това чудовищно за правилниците им условие. Чак на шестдесетия ден Икар щеше да ме потърси, ако сам не се обадех с ненасочен пеленгаторен сигнал; такова условие постави пък баща ми. Тогава щях да приема и указанията, за да проуча някакво лъчение от невидим за Икар източник. Именно него бе настоял баща ми да съчетая със собствения си експеримент. Никакви подробности не ми каза, за да не обременявали те съзнанието ми и да не попречели на моята тема за психороботите. Деликатен старец! Последните дни много ни сближиха и наистина ми е мъчно, че ще го измамя. Но още колко лъчения има непроучени, татко — няма да ти избягат! Като мен.
Защото на шестдесетия ден, вместо пеленгаторен сигнал, те ще уловят моите истински координати и моето „сбогом“. Ще бъда достатъчно далеч, за да ме гонят, пък ако съм им толкова мил, могат да ме почакат някъде, докато си свърша работата. Но никак не вярвам гордият Хидалго да пожертвува година-две заради своя и без това изроден син.
Местя царската пешка през две полета напред и Тоби моментално отговаря със съответната пешка. Честото, на импулси увеличаване на скоростта ме прави ленив, затова много играя шах, докато посвикне неприспособеният ми организъм. Тоби търпеливо ме чака, докато обмисля следващия ход, а аз си мисля, че вече съм открил първото нещо, което ще ми омръзне: да играя винаги с белите, винаги да бъда пръв на ход. Психороботите така са програмирани, че действията им са в същност само противодействия или намиране на отговор на човешкото решение и изпълнението му. Тоби никога не може сам да започне играта и, строго погледнато, той изобщо не играе. На този свят само човекът е, който може да играе — веднъж добре, веднъж лошо, веднъж тъжен, веднъж весел. И навярно сме страшно ревниви спрямо това си качество, бихме ли унищожили иначе така жестоко киборгчето на Салис Гордал, което се учеше да играе?
Тоби не прави друго, освен да изрови светкавично от паметта си алгоритъма на своето противодействие. За да играе той с белите, трябва да му дадеш началния тласък, тоест да му избереш и наредиш с кой дебют да започне, а това вече не е спортсменско. Мисля си още, че ще трябва да погледна на моя вечен дебют като на миенето на зъбите преди съня. И че въпреки това ще си остане неприятен този начин на игра: аз да мисля по половин час на ход, а Тоби да ми отговаря за една трийсета част от секундата и след това да стои срещу ми, провесил шестте си ръце като пародия на древния бог Шива. Като шахматист обаче съвсем не е пародия, знаете това. Простосмъртен не е в състояние да го победи. Срещу съвременен психоробот от категорията на моите четирима спътници за победа се смята, ако постигнеш „пат“ или „вечен шах“ — тия доста позорни иначе ремита. Обратното би щадило човешкото самочувствие, но пък едва ли ще е полезно. Губещ психоробот е ненадежден психоробот и човекът сам ще престане да има доверие в него.
Би трябвало да бъда доволен. Отвреме-навреме — колкото да не ми се убие ищахът да играя — успявам да надхитря някого от четиримата, измъквайки се от неминуемото поражение във вечен шах, но като си помисля, че тоя електронен Шива, играейки срещу мен, едновременно с това непрестанно ме и наблюдава… дали е Тоби?
В същност аз бих могъл лесно да разбера кой от четирите психоробота е. Достатъчно ще е да оставя скоростта на кораба да наближи в по-кратко от допустимото време онези стойности, при които човек непременно трябва да легне в анабиотичната камера, ако иска да понесе ускорението без риск на здравето си. И да не легна в нея. Тогава психороботът, който тайно е програмиран да следи за психическото поведение на екипажа, не може да не се издаде, когато ще се разпореди или да ме натикат в камерата, или да изключат двигателите. Но това не ми е нужно и аз се чудя защо и днес пак се връщам към своята нелепа идея.
Тази тайна създава между екипажа и психороботите отношения, близки до тези между лекаря и пациента. Знаеш, че единият от придадените ти умни и всесилни психороботи специално отговаря за твоето здраве, че дори да загубиш разсъдъка си, той не ще ти позволи да сториш нещо неразумно. А понеже не знаеш кой точно е, имаш доверие на всичките.
Алек за щастие не е успял да разбере кой от четирите психоробота го е контролирал и те успяват да го върнат на Икар. Интересно как Нила им се е изплъзнала? Това именно ме кара да съм сигурен, че се е самоубила. Най-лесният, а може би и единственият начин да се самоубиеш на този кораб е именно в анабиотичната му камера, защото за психороботите тя е олицетворение на самата безопасност. Нали тъкмо там са задължени при върховна нужда да скрият безценните си господари!
Психороботите, както казах вече, са същите: Коро, Тоби, Моно, Лосо — имената им са написани на гърдите и гърба като състезателни номера на спортисти, за да не ги обърка човек. Понеже всяко задействуване на психоробота става с произнасяне най-напред на името му, за удобство то е винаги двусрично. Задействуващият автомат в тях може да бъде настроен и на тембъра на гласа, но то рядко се практикува. Та от тия четири металически октопода, които могат да стоят дори и на единия си крайник, с равни основания може да бъде подозиран всеки, но аз съм се вторачил тъкмо в Тоби. Него Алек бе повредил. Следователно не той е бил тогава контролният, а е и близко до ума да са използували ремонта, за да го настроят на моята психика.
Такава настройка е изключително тънка работа. Най-напред астропилотът или човекът, който ще лети нанякъде, бива подложен на продължителен специален тестов преглед, за да се откопира цялостната картина на нормалните му психически реакции при всички жизнено важни моменти и функции. След това чак тази картина, проучена и изпитана до най-малките детайли, се влага в психоиндикаторите на робота- контрольор.
Едно обратно съждение също насочва подозрението ми към Тоби: именно той е бил контрольорът на
