бе я репетирал. Не че имаше театралност в нея, но и облеклото, и стойката, и всяко негово движение явно бяха подчинени на общата задача да осигурят за думите му хипнотичен ефект. Странно защо този човек имаше вкус само към черното и сребърното! Този път бе ги разположил обратно: черни панталони и сребърнометална риза, завършваща в неизменния астронавигаторски пояс. Дали и не спеше с него? Бе скръстил ръце на гърлите си, навел глава — същинска статуя на незнайния астронавигатор. И чак след петнайсетина секунди бавно заповдига лице, бавно заповдига месестите си азиатски клепачи, а черните му очи изтежко се преместиха от единия ъгъл в другия. Тяхната мазна графитена чернота като че ли се отдръпна навътре, за да заблестят те, сякаш сега откриваха залата с невръстните слушатели. Той изправи окончателно глава, пусна лявата си ръка плавно надолу, докато тя се закачи с палена за апаратурния пояс, дясната остана мъничко на гърдите, после се вдигна за нещо като приятелски поздрав и той започна с едно подкупващо доброжелателство:
— Не бива да се сърдим на икарци, че не взеха участие в тази наистина знаменателна дискусия. Очевидно те не приемат да се дискутира по основни принципи в нашия живот. Към такава една поука, адресирана до присъствуващите в тази свещена зала, към поуката, че има и недискусионни неща в нашия живот, аз нямам какво да прибавя.
Една усмивка, тънка и самодоволна, тури край на снизходителността. Тежките клепачи се спуснаха бавно, опряха в горния край на зениците и те заизхвърляха черния си хипнотичен огън като из пистолетни дула. Гласът му забуча с мистични гърлени тонове:
— Младежта на Икар трябва да осъзнае предопределеното й място сред звездите, а не да търси някакво ново място! Ние сме само част от Земята, но в тоя край на Галактиката сме едновременно и цялата Земя. И сме още мисионери сред един яростно враждебен нам свят! Ние ще загинем, ако дори само за миг допуснем съмнение в нашите цели и отклонение от нашите средства за достигането им! Дух, който вижда всичко под въпрос, с разлагащ се дух! Това е пък поуката от тази дискусия и тази поука е адресирана вече към целия Икар и неговото ръководство. Ние трябва да спрем разложението…
На това място аз подхвърлих:
— Най-ефикасно ще е да ни изгорите в главните двигатели.
Децата в галерията оживено зашушукаха — въображението им навярно вече виждаше как ни отнасят с Льони към двигателите, за да ни хвърлят в тях, да ни избълват навън от Икар във вид на неутрино. Аз им се захилих победоносно, защото веднага оцених неволно изтърваната от мен закачка. Забелязал съм и друг път, че една такава просташка реплика може да пресече и най-неотразимото ораторско внушение. Редстър весело ми намигна, залепил джобния си поливизор на ухото в очакване да чуе нещо, предназначено само за него. Първият координатор смачка с тежките клепачи мазночерния графит на очите си, за да запази хладнокръвие, но моят приятел Лайънъл Редстър го доуби. Тъкмо когато той отвори уста да продължи, Льони смъкна рязко поливизора от ухото си и викна, сякаш нямаше и така да го чуе целият Икар:
— Току-що направих една справка. Мисълта „дух, който вижда всичко под въпрос, е разлагащ се дух“ е изречена почти с тези думи от най-дивия фашистки диктатор, който е бил обявен от цялото човечество за престъпник.
Децата си кротуваха, защото не им беше съвсем ясно за какво ставаше дума, но аз можех да си представя какво се разиграваше сега на Икар.
Нашият опонент се усмихна, признавайки сполучливостта на шегата ни, рече:
— Редстър, явно надценявате познанията по история на астронавигаторите. Ще трябва да ми кажете после и името на тоя мой съмишленик-диктатор… — Но вече не беше нито месия, нито хипнотизатор, а човек, който напразно се опитваше да спаси тезата си с някакви може би верни, но недействуващи аргументи.
И дискусията най-неочаквано едва сега започна, превърна се в истинска, макар почти семейна дискусия. Първа на страната на координатора застана майка ми, въпреки че отначало бе заявила, че няма да участвува. Грешката й беше, че се опита да философствува по такива сложни въпроси като свободата и принудата, а едва ли философията е най-силното качество на една козметичка и селекционерка. Още по- голяма грешка направи, като вложи твърде много ярост в нападките си към мен. Когато свърши, казах й с коварна почтителност:
— Майко, аз разбирам колко си нещастна, че тъкмо ти, генетичката, си родила едно чедо с генетичен дефект. Навярно си и мислиш: щом синът ми е такъв изрод, какви ли ще се окажат внуците ми, ако вдигнем контрола. Напълно ти съчувствувам, майко, но ето тъкмо аз съм живото опровержение на тезата ти, че естествена еволюция отдавна не съществувала сред хората. Погледни зрителите в залата, впрочем ти не можеш сега да ги видиш, но ги виж после: от тия деца нито едно не прилича на родителите си, въпреки клонинга. Но изглежда аз единствен съжалявам, че не приличам на майка си!
Червеният цвят у холографа навярно е по-интензивен, защото не вярвам тя да умееше да се изчервява чак толкова силно.
— На Икар не бива да има място за генетично непълноценни хора — извика тя и думите й сякаш също бяха обагрени в червено, толкова кръвожадно прозвучаха.
— Разрешете ми тогава да напусна Икар.
Миг — стъписване и децата в залата зацвилиха от възторг. Майка ми се стопи във въздуха. Стори ми се, че на мястото й се разстла един розово-червен уханен облак и внезапно ми стана нетърпимо мъчно. Като нищо можех да хукна разплакан подире й, ако можеше да се хукне подир лазерния лъч на холографа.
Децата продължаваха да се кикотят и когато гонгът обяви появата на Терин, председателя на контролния съвет на Икар. А това не беше най-благоприятната атмосфера за неговите мъдри и убедителни слова. Впрочем те не бяха предназначени и за нас, а за възрастните икарци, и ние с Льони тревожно се спогледахме, защото ни беше достатъчно ясно каква сила излизаше насреща ни. Него не можеше да извадиш от строя с евтини закачки. Терин започна, както обичаше да започва, с азбучни истини: за първичния и вторичния живот у човека, за единството на биология и социалност у него, за социалния живот като най-важно средство на мислещата материя за самозащита и воюване срещу природата. Оттук беше лесно да се направи изводът, че колкото и да признаваме и уважаваме правата на индивида, ако искаме да не изпадаме в религия и успешно да завършим своя полет, ударението трябва да пада винаги върху един социален живот без табута, строго научно регулиран, като единствен начин да оцелеем.
Можах само да му възразя:
— Ние не искаме да завършваме своя полет, искаме той да не свършва.
— Това вече е тема на друга дискусия, Балов — каза кратко Терин и щеше да продължи, ако в този миг не бе станало нещо съвсем неочаквано, бих казал: немислимо.
Вратата на залата бавно се отвори и, леко тътрейки крака, влезе моят баща. Появата му беше толкова необичайна, че и неговият пръв приятел и съученик сякаш си глътна езика. Баща ми някак унесено затвори вратата зад себе си, облегна се на нея и зачака продължението на дискусията. Но всички мълчехме.
— Свършихте ли? — запита той най-после, като учудено вдигна глава към холографския образ на своя приятел.
— Ами… в същност, да — смотолеви Терин. — Ти ще се изкажеш ли?
— Да, само няколко думи — отвърна баща ми и кой знае защо се наведе, прегърби се и така прегърбен измина няколкото метра до протоколния пулт, като още пътем занарежда тихо, толкова тихо, че ни струваше усилие да го чуваме: — Вие чакате сигурно да ви кажа кой знае какви мъдрости, а аз идвам да ви призная, че съм на края на моята мъдрост.
Той стигна до пулта, зад който седяхме с Льони, подпря се уморено с една ръка на него и вдигна очи над главите на малолетната публика, сякаш търсеше да срещне погледите на ония, които не присъствуваха в залата:
— Идвам да изрека още онова, което отдавна знаете, а никой не смее да признае гласно: че ние всички сме на края на своята мъдрост.
Имах чувството, че в целия Икар бе избухнала тишината на галактическия вакуум, а тихите думи на баща ми отекваха в нея с месиянска гръмовитост.
— Драмата на Икар е, че е натъпкан само с учени — продължи баща ми, без да повишава глас, а аз имах още и чувството, че тази наша дискусия зачерква всички досегашни, че тя най-после оправдава и самото съществуване на залата. — Още Айнщайн е констатирал, че ние, учените, по природа сме си консерватори и само принудата на обстоятелствата ни кара да пожертвуваме добре обоснованите си
