измислянето на язвителности и обиди за противниците си, как по смешно нищожни поводи крещят като диваци, как от изящни събеседници в собствените си приемни, тук се превръщат пред очите на целия Икар в истерични псувачи. Та ето още едно оправдание в залата да седи само предизвикалият дискусията и зяпачите, ако има такива, опонентите да се явяват по холовизора — излезе ли от кожата си, няма възможност да ги удари, пък е и смешно да посяга на призраци. Изобщо хитро беше измислено и напълно подходящо да убие у човек като мен всякакво желание за диспути. Но икарци обичаха тая зала, имаха нужда от кресливото й пустословие като от всекидневната си гимнастика, та аз навярно съм несправедлив и когато обвинявам координатора, че нарочно ми е дал най-лошото време. Много е възможно просто да не е открил друг свободен час на залата.
В първия ден ме почетоха с присъствието си Майола, майка ми, Редстър и няколко деца. Да, в галерията седяха пет-шест десетинагодишни момчета и момичета, но аз тогава не се досетих, че не са дошли само да се забавляват. Изложих своята теза, а и… себе си. Никога не съм заеквал толкова, никога не съм проливал толкова пот и не съм се така червил. Истински кошмар бе да стърча с глупавия си ръст насред грамадната зала и да се опитвам да защищавам нещо съдбоносно за мен пред… кого? Пред майка си, пред любимата, пред колегата, с когото всеки ден сме заедно! И пред няколко дечурлига, които те гледат с големи очи, пълни със смущаваща детска сериозност. И да не знаеш слуша ли те изобщо някой друг на Икар.
После дойде още по-страшното: чакането и наведените очи на близките ми, наведени, за да не съзра в тях колко съм жалък, и шушукането на децата. Никой не благоволи да се изкаже — нито да ме подкрепи, нито да възрази или дори да ме осмее. Нито веднъж не звънна тържественият гонг на холовизора, за да оповести появата на някого. Икарци или не бяха ме слушали изобщо, или не ме удостояваха с вниманието си, или се бояха. Разбира се, по-изгодно ми бе да приема третото. Ето за пръв път пред тях се поставяше истински въпрос за дискутиране и те се уплашиха! Страх ви е, затова, изкрещях им аз, когато протоколният автомат обяви края на даденото ми време и началото на следващата дискусия. И ви се ще да проточвате до безкрай мизерния си животец! И не усещате колко сте смешни в просташките си мечти да грабнете някоя и друга истина за Вселената и да се върнете да си поживеете на Земята, обградени с почести… ветерани на Космоса, музейни експонати, покрити с междузвезден прах, еснафи жалки…
Не помня какво още съм им крещял, докато автоматът продължаваше да ми напомня, че времето е изтекло, а Льони ме дърпаше за ръкава да си вървим. Децата пък дозавършиха комичността на положението ми с доста усърдни ръкопляскания.
Чувствувах се унижен и унищожен. Къде бяха поддържниците ми? Къде беше Лоц със своите красиви приказки за човека-тайнство? Замразяват това тайнство като сладолед, а той… сигурно трепери сега да не го издам, че да загуби поста си. Но защо не се обадиха пък и противниците? Нека излязат да ме унищожат! Но да излязат! Да знам, че не съм говорил в празно пространство, че като равноправен гражданин имам право на тяхното внимание!
Заявих на близките си, че прекратявам дискусията и няма да се явя на следващия ден, а те се мъчеха да ме убедят, че мълчанието съвсем не означавало незачитане. Както съм поставял проблемата, тя не подлежала на дискусия, понеже всички икарци от старото поколение държели на системата, която им позволявала да удължават живота си. От друга страна, те не се чувствували в правото си да ми възразяват. Аз, каза майка ми, бих ти опонирала, ако продължиш и утре дискусията, но защото съм ти майка и искам ти също да живееш по-дълго и защото имам някакви майчински права да те наставлявам, тъй като ти просто от вироглавство…
Майола понечи да я подкрепи, а аз им рекох: Благодаря, много сте мили, но семейна дискусия може и в къщи да си правим, няма нужда да заемаме залата, където по това време би могло да се обсъди, например, при какво осветление жената изглежда най-малко глупава… А Льони пък каза, че ако утре аз не се явя, той щял да продължи дискусията вместо мен. Така и направи.
Аз си останах у дома. Седях пред поливизора и гледах на екрана му завидната спокойствие, с което Редстър зае моето място в сега вече, както ми се стори, съвсем празната зала. В същност празно бе само около пулта, двата автомата и астронавигаторската маса със зловещо празните столове — предавателната камера за поливизорите беше неподвижна, нямаше способността на холографската предавателно- приемателна система, която едновременно прожектираше теб в залата и всичко от нея пред очите ти. Галерията била този път претъпкана. Хелиана довела всички по-големички деца едва ли не под строй.
И ето, към тях, към младото поколение на Икар, произнесе Лайънъл Редстър своята реч, предизвикателно отделяйки го от неговите родители. Той казваше „ние“ и „нас“, и казваше „те“, когато обясняваше становището на първото поколение икарци. Говореше с къси фрази, кратко и рязко. Родителите ни, каза Редстър, са рожби на Земята и с право искат да се върнат там. Това е за тях смисълът на битието. Пребиваването им тук е временна служебна и научна задача. А за нас то е самото съществуване, което тепърва ще трябва да изпълваме с някакъв свой смисъл, пред което ще трябва да поставим своя си цел. Затова те нямат право да искат да го прекъсваме, тъкмо когато сме навлезли в него, заредени с необходимите знания и можене. Ние не сме повече част от земната цивилизация, за каквато се смятат нашите родители. Но още не сме станали и нова. Земята не ни е интересна. В колекторите си имаме огромно количество знания за нея, а ето че те не могат да ни дадат онова, което ни е нужно. Известен ви е първият закон в науката, млади приятели: не е възможно да се изучи едно явление, което е еднократно, неповторяемо. Докато човечеството на Земята продължава да е единствената пред очите ни висша форма на материята, ние няма да постигнем нито смисъла на съществуването му, нито дори произхода му и действителните закони на неговото развитие. Нашата надежда и нашата жажда е да срещнем друга цивилизация, та чрез нея да проумеем себе си. Ето това трябва най-напред да се разбере, за да ни се присъди правото сами да решаваме дали да ползуваме и кога анабиотичната камера.
Тогава още не можех да преценя правилна тактика ли бе избрал Редстър, дали такова рязко противопоставяне на поколенията нямаше да изостри конфликта. Децата бурно го аплодираха, докато той си сядаше, спокоен, сякаш изобщо не бе говорил, сякаш не бе произнасял такива горчиви и страшни думи. Седна си чинно и търпеливо зачака да се появят опонентите ни. И пак напразно. Икар мълчеше. Икар, който непрекъснато пращеше по всички посоки знаци и думи, търсейки разговор със звездите и галактиките, отказваше да разговаря с децата си.
Слушаше ли ги поне?
3
На третия ден аз седнах до Редстър. Нямах право да оставям приятеля си сам в кашата, която бях забъркал. Ние се усмихвахме един другиму за кураж, усмихвахме се приятелски на децата в галерията, демонстрирахме самочувствие към онези невидимци, които може би ни гледаха на екраните си, търсейки някоя забавна програма, но случайно попаднали на вълната за дискусии. И на третия ден, почти до края на часа, никой не се яви. Само някой подхвърли с презрително снизхождение през репродукторите на холографа, без да се появи лично: „Какво ще ви навреди чрез биокамерата да удължавате и индивидуалното си присъствие в Космоса?“ На което Хелиана Доля-Морени извика от мястото си с гласче на пресипнала пойна птичка:
— Мили родители, вие удължавате времето си, за да можете да се върнете. А ние няма към какво да се връщаме, разберете го! Не ни отнемайте времето, защото то ни е нужно да намерим мястото си!
Гласът й се пречупи и тя не успя да продължи, а аз едва сега, чрез думите й долових действителните измерения на нашата драма. Да, ние наистина си нямахме дори и илюзията на връщането! Можехме да вървим само напред, но… към какво?
Гонг… и Алек се изпъчи с целия си астропилотски атлетизъм край дискусионната маса. Тоя холограф правеше хората май да изглеждат по-красиви. „Аз съм напълно съгласен с това, което казаха моите приятели — започна той с очарователно превъзходство. — Само че трябва и да им възразя. Астропилотите не могат без биокамерата. Ние като летим в разузнаване, с нея си съкращаваме…“
— Стига бе, идиот! — ревнах му аз, защото само той ни липсваше. — Ти изобщо не си разбрал за какво става дума!
Децата се разсмяха. Алек остана глупаво ококорен, докато холографът го разтвори във въздуха и… гонг: и се появи на неговото място величествената фигура на първия координатор.
И сега, когато разказвам на диктофона за появата му, отново се събужда чувството ми, че той усърдно
