Убеден съм, че също като мен и като него цялата комисия не беше гледала. А пистолетът си върши безшумно работата. Още когато подавах механичното сърце на Лоц, аз зърнах смолисточерната амалгамена купчинка, останала от стопеното киборгче до безжизнените крака на неговия създател. Тъжна амалгама от метали, пластмаси и биопластони, които преди това, заедно с жаждата ми за бащинство, бяха превърнали куклата в обаятелно видение на едно земно дете, скривайки за очите ми всички несъвършенства на техниката. Повече нататък не погледнах. И сега си тръгнах, без дори да кажа довиждане.
— Балов — спря ме гласът на Варий Лоц. — Нали щяхме да говорим?
— Щяхме — отвърнах от вратата по начин, от който той трябваше да разбере колко му се сърдя, че ме направи съучастник на тази история.
— Хайде след половин час на панорамата! — рече той почти умоляващо. — Ще ви чакам. Тепърва ни предстои да вземаме решения.
6
А по-късно, вече пред лицето на Космоса, което ни гледаше с безбройните си очи — студено-любопитни, но неочакващи нищо от нас очи, той ми каза:
— Да, Балов, поразшириха се границите на нашия разговор.
Аз бях изседял вече половин час самичък на панорамната тераса сред парка — едно от хубавите чудеса на Икар. Бях гледал звездите и галактиките, и прашните облаци по нашето небе, бях мислил и мислил, с целия смут на младата си душа и ако имах нужда да чуя някакви думи сега, то трябваше да бъдат не повече от две-три утешителни думи, каквито можеше да ми каже навярно Майола Бени. Това небе, което нищо не ми каза през половината час, беше, разбира се, и неистинско, и истинско, като всичко на Икар. Остроумна оптическа система го вкарваше през десеткилометровата скална обвивка, като едновременно премахваше деформациите, които се получаваха при движението ни спрямо звездите. Стометровата тераса пък беше така изсечена, че, разхождайки се по нея, ти си на открито, от три страни заграден с кротки и доброжелателни небесни светила, с един Космос, в който можеш да се разхождаш по риза и да вдишваш чудесно озониран високопланински въздух. Че и музика да послушаш… Някаква тиха и странна музика, много позната ми в тая си част, но аз не се напрягах да си спомня откъде е, защото това щеше да наруши балсамното й наслагване в притеснената ми душа. Само лежах в дългия мек стол, който можеше и да те полюлее, ако ти се прище, и много ми се искаше да избягам вече от мислите си в някаква забрава. Но дойде Варий Лоц.
Той почака да реагирам, а аз не реагирах, дори с едно обръщане на главата си към него не реагирах. И тогава Варий Лоц започна да се оправдава:
— Ще го оправят, бях при него. Контролният съвет реши да го замрази отсега за полагащия му се срок…
Аз си помислих вяло, че Гордал в същност получи това, което искаше; за десет години ще бъде мъртъв, а после ще му присадят механично сърце и ще подменят някои неща в мозъка му — като при Алек. Изобщо той успя да се самоубие, защото след десет години щяха да събудят друг човек.
— Боя се, че не всичко разбрахте, Балов. Аз исках да пощадя този нещастник, затова не всичко съобщих и пред комисията. Ритъмът на биотоковете му и вълните на токовете в неговия мозък бяха същите, на каквито работеха холографският блок и самообучаващото се устройство в киборгчето. Убеден съм, че е искал да се възпроизведе, да направи свой двойник, който да расте пред очите му.
Та клонингът какво е, мислех аз вяло, не е ли такова възсъздаване? Горкият Салис навярно бе пожелал да си направи едно биомеханично продължение, защото като конструктор на роботи работеше само по поръчка, та никога не би могъл да извърши нещо такова, което да му даде право на свое дете. И той бе създал едно дете, пък ние убихме едно дете, видели в него заплаха за света, който представляваме.
А Варий Лоц продължаваше да се оправдава:
— Самият факт, че го криеше… ако не бе посегнал на наблюдателната апаратура… нали съм си мнителен, още като видях тая брада, пуснал я е, за да прикрие приликата, която бе вложил в де… в киборгчето. Та заради нея станах мнителен и като се повреди апаратурата, реших, че е нарочно, за да скрие нещо от нас.
Но никак не се радваш на своята мизерна победа, казах му аз в себе си. Толкова ли е лошо да си има човек един механичен двойник? На Икар е достатъчно широко, повече от един двойник никой не би пожелал да има. И тези двойници ще бъдат по-нетленни от нас, а ние ще ги чувствуваме като свои духовни рожби, нали това е най-важното, не физическото продължение на рода, така твърдят от край време моралистите.
— … начало на дезертьорство от човешката природа — обясняваше Варий Лоц. — Преди говорехме с вас за тайнствата. Да бъдеш човек е тайнство, Балов.
Какво пък толкова му е тайнственото, мислех с явно раздразнение аз, съединяват се двайсет и три с двайсет и три хромозома, гени, програмирана Де еН Ка-спирала, еР еН Ка-матрица, ензими и прочее, но на̀, приемаш го само теоретично, сякаш се отнася за другите, не и за теб, а себе си смяташ за някакво голямо чудо на природата, и те боли…
— Да, Балов, ние като контрольори сме длъжни да пазим тайнството да бъдеш човек. То ни е единствената опора пред великото тайнство на Вселената, защото ни изравнява с него. И никакво посегателство не бива да допускаме, ако не искаме човечеството в тая част на Галактиката, в която се намираме, а тук именно ние сме човечеството, да изгуби същината си, губейки своето достойнство. Аз съм весел човек, Балов — продължаваше да се оправдава Варий Лоц. — Вие знаете, обичам да се шегувам с всичко и с всички, но с това шега не бива!
Аз гледах великото тайнство, наречено Вселена — неуловимо, недокосваемо, неразгадаемо — леко се полюшвах в креслото и кой знае защо казах:
— Играта е също едно тайнство, Лоц. Може би Гордал не ни лъжеше, може би наистина е изучавал игровия момент, може би тайнството на живота не започва от раждането му, а от играта? А децата на Икар не играят.
Чух го как се размърда в креслото си, как стана и се заразхожда по терасата с лице към звездите, с гръб към мен.
— Играта е самообучение — каза той с известно отдръпване в гласа си; навярно би предпочел да не бях се обаждал, да можеше да продължи своя монолог-оправдание. — Тайнството лежи само в удоволствения момент, в привидната й безцелност, в незаинтересоваността й, в непокорството спрямо родителя, които са все двигатели на еволюцията.
— Да, Лоц — прекъснах анализите му аз. — Играта е свобода. Затова на Икар децата не играят.
А по-късно щях да кажа на Майола, щях да изплача в тъмната й подмишница: „Преди да създам едно дете, Майола, аз убих едно дете“.
Сега казах още:
— Икар е загинал заради непокорството си, но човечеството него направи герой.
— Вярно, щяхме да говорим за това кой е бил по-щастливият — сети се Варий Лоц и сухо се изсмя. — Е, как е, решихте ли гатанката ми? Или и на вас сега не ви е до нея?
Той вдигна пръст:
— Чувате ли? — сочеше невидимия ренродуктор, който пълнеше с музика терасата и Космоса над нея — аз едва сега осъзнах необичайността на явлението: тези репродуктори се използуват само при обща тревога или изключителни тържества, иначе никой няма право да те принуждава да слушаш каквото и да било. Като ти се иска музика — имаш си и домашен, и джобен поливизор.
— Странно — рекох. — Какво означава това?
— Поемата за щастието.
Да, тя беше, но вече в нова оркестровка. Половин час, откак я слушах, приятно ми беше да я слушам, сигурно защото я възприемах с половин ухо и защото не я познах. Дано все пак Майола не научи, че не съм познал поемата й!
— Лоц, не ви ли е идвало на ум, че всичките тия звезди и галактики нарочно изглеждат така малки, за да се чувствува човекът голям?
Лоц също ги гледаше. Стоеше с гръб към мен, но аз усетих, че се смее беззвучно, а донякъде и
