— Престанете с това дет… — ревна изведнъж Лоц извън себе си, а рефлексът в мен сграбчи киборгчето и го вдигна в прегръдката ми, с порив да го укроти и… запази.
— Разрешете аз да го убия.
Десет глави се завъртяха мигновено към Салис Гордал и мигновено се върнаха обратно. Той продължаваше да се хили с идиотската си усмивка, предизвикана от проникналите вече в мозъка му микроскопични капчици психотон. Така каза той: да го убия.
— Такова разрешение може да даде само дисциплинарната комисия — отвърна ядосано Лоц.
— Но той се самопредлага! — обади се обнадеждено Висоцки.
— В момента не е свободен във волята си. Впръснах му психотон.
— Имам право на това — настоя Гордал и престана да се усмихва.
— Може да стане под наш контрол — обади се сега Леонас, най-старият в комисията, специалист по психология и по етика, и по още десетина други науки. — Ако и след като мине въздействието на препарата, тоест след един час, той повтори предложението си, нямаме основание да го отблъскваме. Иначе ние пък си присвояваме правата на дисциплинарната комисия. Не сме гласували и решение да предаваме Гордал на дисциплинарната комисия. Предложението ми е да не правим това. Нека протоколираме следното решение: „Комисията прекратява като обществено опасен експеримента на Салис Гордал по моделиране на играта чрез специален психоробот — Леонас каза «психоробот», а не киборг — и нарежда на автора, който осъзна грешката си и се съгласи с решението, да унищожи експерименталния модел.“
Всички, с изключение на Лоц, усърдно закимаха и не само заради авторитета на Леонас, един от създателите на икарското законодателство. Облекчението откровено цъфтеше на лицата им.
— Благодаря — каза Гордал и сега вече всички намериха сили да го погледнат открито.
Към него гледаше и киборгчето. С по детски големи, кръгли, лъчезарно сини очи. Възможно ли бе да се е създала в него нещо като синовна обич или привързаност? Тая мисъл ме накара да изстина. Мускулите на ръцете ми уж се свиха като при студ, но едновременно с това странно отслабнаха, защото киборгчето изведнъж страшно натежа в ръцете ми. Пристъпих няколкото крачки, едва удържайки го вече, и го подадох на Гордал, който го пое с безкрайна нежност, а то облегна главица на гърдите му, сякаш се готвеше да спи.
— Повтарям: Гордал е невменяем да взема такова решение! — викна Лоц и упорството му си остана непонятно за всички ни.
— Препаратът ви е изветрял — усмихна се спокойно конструкторът. — Не усещам вече никакво въздействие. Впръснете си малко и ще видите.
Лоц извади флакончето, помириса го, протегна към мен ръка и аз побързах да пусна в нея моето флаконче. Той сравни миризмата на двете, подаде ги след това и на мен. Разликата бе очевидна. Моето, чието съдържание бях подновявал преди десетина дни, набиваше веднага в носа ти характерната си миризма.
— Възможно е вече да не му действува препаратът — съгласи се Варий Лоц. — Но аз продължавам да съм против такова решение. То е продиктувано от вашия страх да поемете лична отговорност.
— Гласувахме вече за унищожаването — прекъсна го обидено Леонас.
— Това е съвсем друго. В такова решение отделният човек се освобождава от отговорност чрез включване в колективната отговорност. Вие гледате на това… на киборгчето като на дете, а на унищожаването на една машина като на убийство. Затова вие, Леонас, не искате да отнесем и въпроса в дисциплинарната комисия — да замажем, значи, работата, никой да не научи какво точно е станало.
Лоц направо беше извън себе си и това учудваше всички ни. Имах чувството, че тези обвинения той отправяше не само към другите, отправяше ги и към някакво свое скрито малодушие, с което искаше по този начин да се пребори.
— И така да е — отвърна с превъзходство поради спокойствието си Леонас. — То е въпрос на политика, а аз мисля, че ние имаме право на такава политика. Защо излишно да травматизираме един ценен работник като Гордал?
Комисията отново закима с усърдното си многоглавие, доволна може би, че ще успее да се наложи на своя председател.
— Имам и други мотиви да бъда против, но в момента, тук, не мога да ги съобщя — рече многозначително Варий Лоц, ала в битката явно бе се включила вече и амбицията, та Леонас не пожела да ги чуе, а заяви с осанката на победител:
— Всички тук винаги си имаме едни или други мотиви, затова и решаваме въпросите с гласуване, нали?
Комисията много бързаше да гласува втори път, изглежда се боеше от себе си или от подновяването на дискусията, при което тя би могла да вземе друг обрат. Лоц остана сам срещу нея. Протоколната машина обаче не закопаваше в паметта си и името на този, който е бил против решението. Тя се интересуваше само от бройката, името би трябвало да й се продиктува специално, а Лоц не направи това. Може би защото беше много ядосан. Той изпъшка едно: „Е, добре!“, отиде с няколко бързи крачки до работната си маса, измъкна от чекмеджето й лекокалибрен пистолет и с груба настойчивост го подаде на Гордал.
— Дръжте! Ето тука! И мерете добре, да не ми подпалите кабинета!
Киборгчето посегна към пистолета, но Гордал нежно го оттегли встрани.
— Дай — рече то. — Тати, дай!
— Не, Сали — отвърна Гордал с ледена кротост. Но какво бе направил тоя безумец? Та той на себе си бе го кръстил! И да му казва „татко“ бе го научил!
— Защо тука? — скочи от мястото си Леонас. — Лоц, що за глупави амбиции?
— Ааа, вие искате и от контрола да се измъкнете — викна разярено Лоц. — Комисията е длъжна да контролира изпълнението, щом го възлага на не член на комисията.
— Нужно ли е всички? — обади се някой, но Варий Лоц с такава ярост го потърси сред кръга, че той не издаде вече звук.
— Хайде, Гордал! — рече Варий Лоц. — Имаме и друга работа днес!
— Да, да, ей сега — отвърна конструкторът с някакво много странно усърдие и отиде към другия край на кабинета, където нямаше толкова апаратура.
Избра едно празно място до стената, изправи детето пред нея. То с нежелание го пусна, остана дори няколко мига с протегнати ръчички, после съзря нещо на пода, клекна и го заразглежда. Опитах се да видя какво е, но бях доста далеч. Пръстчета му чертаеше някакви фигури — навярно нямаше нищо, а то само повтаряше шарките по пода. Гордал вдигна пистолета пред себе си, завъртя полека телеметричния визьор, явно го фокусираше на точно разстояние, та да не прогори стената. Насочи го. Полека, но ръката му не трепереше, не, нито веднъж не трепна, докато аз гледах към нея. После аз престанах да гледам.
Нищо не виждах. Нищо не чувах друго, освен задъханото тупане на сърцето си. Тишината в кабинета на Лоц натискаше до спукване тъпанчетата ми, докато заедно с топлинната вълна на плазмата не ме удари в лицето и един отчаян вик.
— Не! — извика Лоц, а едновременно с вика му се чу тежкото строполяване на пода…
На пода лежеше Салис Гордал, а над него бе коленичил Варий Лоц и аз вече знаех какво е станало. И какво трябваше да правя. Червеният кръст обозначаваше ясно мястото. Точно както бяха ме тренирали стотици пъти, извадих механичното сърце заедно с приборите за включване и го подадох на Лоц, който бе оголил съответното място. Кръвта се изливаше на силен поток на пода. Лоц бе успял да избие пистолета от ръката на Гордал, така че само мястото над сърцето бе прогорено и част от подмишницата. След още няколко мига опитният Лоц бе включил вече механичното сърце над прогорения край на главната артерия, сръчно разчистваше раната със скалпела и прищипваше разкъсаните кръвоносни съдове. А след още няколко мига при нас се втурна и спасителната група на контролния съвет.
— Мисля, че ще оживее — каза Лоц, след като Гордал бе вече отнесен, и гледаше ръцете си, омазани гъсто в кръв, чак до над китките. Дрехите му също бяха опръскани. — За щастие все още самоубийците предпочитат да насочват пистолета към сърцето си, не към главата. А то по-трудно се улучва. Пък и резервна глава трудно ще му намерим.
— Прощавай, Лоц! — рече Леонас и го хвана за лакътя.
— Имах такова предчувствие, затова не исках да му даваме оръжие в ръцете.
— А аз дори не гледах! — измънка виновно Леонас.
