упорство около устните. И… с тая очевидна прилика със своя създател! Май че работата с мотивите също беше ясна, та напразно Лоц измъчваше човека. Какво толкова да ни обяснява, случаят наистина е абсолютно ясен!
— Не е киборг — рече Гордал и се изправи от стола си, след като загрижено погледна към своето произведение, както баща би погледнал към детето си, боейки се то да не падне. — Играчка е. Иначе защо ще го влагам в такова немощно тяло? То няма никаква фи… механическа сила, никаква пакост не може да направи. И възможностите му за усвояване са също на тригодишно дете. — Той усети нервното размърдване на Лоц, та бързо добави: — Е, може би най-много на десетгодишно. Трябваше ми за научна работа. Експеримент е, затова не съм го регистрирал…
— Странен сте, Гордал — прекъсна го Висоцки, който сам бе една от водещите фигури сред икарските конструктори. — Какви са тия детински опити за хитруване? Та ние неграмотни ли сме? Целият блок на холографската памет и всички командни възли заедно с асоциативната апаратура са конструирани така, че лесно да бъдат преместени в друго тяло. Съвсем очевидно сте създал киборг, мен ли ще излъжете? Варий Лоц ли? Кого, питам, от тая комисия можете да излъжете?
— Вярно е, че са преместваеми, но те са преместваеми у всички психороботи — отвърна Гордал. — Не ви лъжа, повярвайте ми, не съм имал никакво намерение да създавам киборг. Та нали киборгът се създава, за да превъзхожда човека! С какво ще го превъзхожда това де… тая кукла? Самообучаващото се устройство аз ще изключа, щом то достигне възрастовия максимум познания и рефлекси. Това и вие можете… Сали! — извика той внезапно и нежно, и поизплашено.
Детето, което бе тръгнало право към мен, се поспря, обърна към него глава, но я заклати в знак на весело несъгласие и отново тръгна право към мен, като ме гледаше с големи кротки сини очи, а пухкавите му червени устенца се готвеха да цъфнат в усмивка в същия миг, в който то щеше да съзре и най-малкото насърчение в лицето на някого от тия страшни мъже. Извърнах се, срещнах насмешливия поглед на фантома-координатор, още веднъж се обърнах на другата страна, но проклетото дете идеше и идеше — с неуверени стъпки, с протегната ръчичка, очакваща ти да му протегнеш ръка, за която да се улови, или да вложиш в нея някаква играчка, или, ей тъй, пръст да му подадеш… Това проклето дете идеше право към мен през цялата голяма зала и всички сега го гледаха, гледайки мен, загубилия способността си да издаде дори звук, но с напиращ в гърдите ми вик да спрат това мъничко чудовище.
— Чичо — каза внезапно то, а бузите му също така неуверено се размърдаха, неовладяно някак, в гримаса. — Чичо — повтори то като въпрос и като откритие и ръчичката му вече се протягаше към коляното ми.
Всички бяха замръзнали в очакване какво ще предприема, а единственото, което исках да предприема, бе да избягам, но в момента, когато вече се надигах, детето се спъна в долния край на дългото канапе, залитна напред и аз скочих не настрани, а към него. Тъкмо навреме, за да падне то в ръцете ми.
И телцето му се усещаше през дрехите като телцето на дете — със същата хрущялна мекота. Нещо в гърдите ми си отдъхна, че то не бе успяло да падне, облекчено въздъхнаха и другите. И това бе най- смешното, защото киборгчето положително така бе конструирано, че никакво падане нямаше да го повреди. Както се конструирват всички роботи, я! Но никому не беше до смях. А най-малко — на мен, в чиито ръце бе се кротнало нелепото създание. Бе се кротнало с онова разтапящо те детско доверие, което сега изглеждаше още по-ужасяващо, защото се излъчваше от едно изкуствено тяло.
— Чичо — каза детето. — Чичо, бау, бау! — и се засмя.
Очевидно само ръстът му бе на тригодишно дете. Мозъчето не бе достигнало още тая възраст. Скоро трябва да бе направено, и то без всякаква предпрограма.
Лицата на икарци бяха се вкаменили. Само Салис Гордал излъчваше и между космите на брадата си едно щастливо сияние, а тялото му бе наклонено, готово при първия признак на заплаха или опасност да се хвърли към мен. Детето изведнъж пъргаво се завъртя в ръцете ми и за да не го изтърва, инстинктивно го обгърнах по-здраво, направо го прегърнах. Но то продължи да се смее все по-весело и да се върти все по- бързо с желанието да се освободи. Успя да стъпи на коленете ми, да се изправи. Лицето му с тия лъчезарни сини очи бе сега на сантиметри от моето. Аз треперех целият. Треперех от нещо като отвращение, и от страх, че ще го изпусна, и от ужаса пред неизвестността на следващата му постъпка. Но и тя се оказа съвсем детска — то се хвана за ризата ми и се закатери по гърдите ми с явното намерение да ме възседне. Тежичко беше, дяволчето, и яко, пък и аз не смеех да употребя повече сила, за да се предпазя от него.
— Сали — извика му съживилият се най-после Гордал. — Остави чичкото на мира! Ела тука!
Всеки робот би послушал всяка човешка команда, но това не беше робот. Това беше дете и то се смееше, и настояваше да се качи на главата ми, а аз отстъпвах не без съпротива, но отстъпвах и като го крепех да не падне, го оставих да стъпи на раменете ми, вдигнах дори нагоре ръце, за да се държи за тях и да може да се изправи, а то наистина се изправи и извика оттам победоносно:
— Ураааа!
Звукът ме разтърси, непознат и непонятен, и ме изплаши отново, и отново ме накара да потреперя в мистичен ужас, а чак по-късно Лоц ме подсети, че това е онзи — боен ли, победоносен ли — земен вик, с който хората някога са се самоизтребвали. Явно нашият Гордал бе се окончателно побъркал — да учи детето на такива неща!
— Гордал, да приключим с недостойното представление, а! — обади се тежко и властно Варий Лоц.
Конструкторът се спусна към мен, за да вземе детето.
— Оставете го! — викна Лоц. — То вече не е ваше.
— Как така? — попита Гордал и изведнъж започна целият да трепери, трепереше неудържимо като в странна треска.
— Трябва да ви е ясно защо. Каквито и да са били мотивите за създаването му, а вие не пожелахте да ни ги кажете, та предполагам, че ще ги кажете на дисциплинарната комисия, то вече…
— Но нали ви казах! — почти изплака Салис Гордал. — Играчка е! Експеримент! Опитах се да моделирам способността за игра. Играта е сред най-загадъчните явления на живата природа, на Земята са правени такива експерименти.
— Опасен експеримент, Гордал! Не се правете, че не разбирате! И решението ни може да бъде само: демонтаж!
— Не! — викна импулсивно Гордал, но Лоц не обърна внимание на вика му.
— Според мен и демонтирането е недостатъчно. То трябва да се унищожи, макар че са употребени най-скъпите материали. Да се унищожи и схемата му. Такова е моето предложение. Ако комисията се нуждае от мотивировка, готов съм да я дам. Но, струва ми се, и тя е излишна.
Каменните лица кимнаха, сякаш някакъв вътрешен механизъм ги разклати против волята им. Детето се опитваше в това време да се качи още по-нависоко. Крачетата му се пързаляха по косите ми, доста болезнено жулваха ту лявото ми ухо, ту дясното, та аз се наведох, преметнах решително детето през главичката му, а то се заля в ликуващ смях. Когато се изправих, мястото, където седеше първият координатор, беше празно. Гордал продължаваше да се тресе, чак се чуваше хлопането на зъбите му. А Лоц отиде към него, хвана лявата му китка, извади от джоба си аерозолно флаконче, рече властно: „Затворете очи!“ и пръсна няколко пъти с флакончето в носа на нещастния конструктор.
— Мо… ля… ви… — заекна Гордал, но Лоц само използува отварянето на устата му, за да впръсне и в нея от тоя препарат, който носеше в джоба си всеки контрольор.
Когато пусна китката му, Гордал се усмихваше с дървена усмивка.
— Гласуваме ли? — запита Варий Лоц мрачно тържествено и застана до бюрото, да вградената в него протоколна машина. Тази машина щеше да отведе след секунди още едно съдбоносно решение в бездънната памет на Икар. Щеше ли някога някой да го открие и да се пита защо икарци толкова са се уплашили от едно механично дете? — За унищожаване на създаденото от Салис Гордал дете-киборг гласуваха… — Девет десници се вдигнаха към тавана — девет души от деветчленната комисия по роботехника. — Изпълнението се възлага на члена на комисията Иван Висоцки…
— Защо? — рипна Висоцки.
— Защото си делегат на робоконструкторите в комисията — отвърна Лоц.
Ако Иван Висоцки някога бе проклинал професията си, то положително това бе сега. Пребледнял беше така, че лекарят в мене се обезпокои, а се обезпокои дотолкова, че не забеляза как съм прострял в закрила ръце над главицата на детето, което сега като кученце се провираше и въртеше между краката ми.
