весело.
— И за да не му се убие желанието да става Икар — продължих аз, зазяпал се в някаква конусовидна галактика, която приличаше на новогодишна елха, отрупана със снега на вътрешните мъглявини. — Ако оня мил хлапак, чието име носим, знаеше колко е голямо Слънцето и каква му е температурата, щеше ли да полети към него? Човекът става герой благодарение на глупостта си, Лоц, и на незнанието си.
Варий Лоц не се обърна, но вече се смееше на глас:
— Карайте, карайте! Явно на самотния ви игрек-хромозом пак му е доскучало и е решил да се позабавлява. Та какъв ще бъде логичният извод от думите ви?
— Че като вдига паметници на героите си, човечеството в същност тачи своето невежество — възтържествувах в озлоблението си аз. — И че от двамата Икар е бил щастливият, само глупакът и невежата могат да бъдат щастливи.
— Точно така — рече весело Лоц. — За щастие щастието е външна категория и се присъжда от другите. Но в духовитото си умопостроение вие забравихте двата най-важни момента, Балов. Икар е още дете, следователно можем да приемем, че в негово лице човечеството вдига паметник на детското начало в себе си. И второ, умният и знаещият баща Дедал съветва детето си да лети по средата. Забравил сте, изглежда, точния текст на приказката. Не много ниско, съветва го Дедал, за да не намокри морската влага крилете ти, и не много високо, за да не ги опърли Слънцето. Това е принципът на златната среда.
— Философията на нагаждането, на еснафщината.
— Съгласен. Но това е вторичното й социално проявление. По-дълбоко погледнато, това е философията на оцеляването. Ако всички бяха икаровци, човечеството щеше да изчезне. Но Икар е все пак син не на другиго, а на гениалния майстор Дедал. Те са неотделими. Икар наистина не е никакъв герой, той е просто жертвата, болката, с която Дедал заплаща прозрението, че човечеството изпитва потребност не само да се измъкне от лабиринта, който само̀ си е построило, но и да лети по-високо. По-високо! Винаги над установената за дадено време златна среда! И тогава майсторът ще се захване да измисля нови криле, с които да може да се лети по-високо от дотогава… А паметниците, които вдигаме на героите си, са паметници на нашата болка, паметници на оня инстинкт, който ни кара да се жертвуваме, за да осъществяваме принципа на еволюцията…
— Да — рекох, за да пресека досадилите ми нравоучения. — И аз винаги съм си мислил, че изпращането на нашия Икар е било проява на детинщината в човечеството. Хубаво е все пак, че и за това може да си намерите поетично оправдание. Значи и ние сме само болката, жертвата на човечеството пред олтара на незнанието? Но това хич не ме утешава, драги Лоц! Аз съм суетен човек, не ми се лежи под общ паметник. Затова си и мисля, че спокойно са могли да почакат още мъничко.
— Чак толкова неподготвени не сме, де! Разбира се, от гледна точка на тогавашната „златна среда“ нашият Икар също е тръгнал с восъчни криле към Слънцето. Но, за да го кажа във вашия стил, Балов: най- хубавото у това човечество е, че то никога не започва нещо, чак когато може да го направи без риск.
Сега Варий Лоц се обърна към мен и се очерта още по-едър и внушителен на фона на ярките звезди и тъмните мъглявини. Но в същото време патетичната му поза внушаваше опасението, че ако направи само една крачка назад или встрани, ще падне в бездната на Вселената. Умееше да впечатлява тоя икарец, трябваше да му се признае! Ако само не обясняваше нещата малко повече, отколкото бе необходимо!
— Както всички големи начинания, и нашият Икар се е родил, веднага щом техниката вече е могла да го създаде, но той е преди всичко рожба на неосъзнавани от съвременниците му философски, социални и нравствени потребности. Пирамидите не са били грандомански приумици на фараоните, Балов. Вавилон също не е могъл да чака, докато се появят кулокрановете.
Гласът на Варий Лоц бе се напълнил с мелодичност, думите му звучеха сочни и обаятелни, защото и той като всички икарци умееше да говори красиво:
— … Човечеството винаги е присъждало най-висока степен щастие на такава съдба, която се е превръщала в мит и еталон за поведение. Дедал е носителят на разума, той е творческият гений, но ето, човечеството превръща в еталон не него, а непослушното му синче. Та и ние, Балов, може да сме нещастни, колкото си искаме, да страдаме до смърт, но за Земята вече положително сме станали мит. И на този мит сме длъжни да служим. Докрай!
Едва не паднах от стола-люлка в изненаданото си надигане:
— Значи вие не смятате, че Икар трябва да се върне на Земята?
— Не — отвърна Варий Лоц съзаклятнически тихо и тържествено. — Един Икар, който се завръща, не е никакъв Икар. И ние много скоро ще трябва окончателно да решим: ще правим ли от астероида Хидалго истински Икар или не.
С присъщата си истерика, аз прекалено бурно му подадох ръката си, за да го уверя, че приемам предложеното съюзничество. Но той я стисна съвсем леко и без всякаква патетика рече:
— Щастието, приятелю, е не да се върнеш, откъдето си тръгнал, па макар и като победител. Щастието е да превърнеш себе си в едно продължение. Рожбата на майстор Гордал не може да се превърне в никакъв нов Икар. Затова аз убих само едно опасно лъжепродължение. Затова настоях и вие да участвувате в убийството. Простете ми!
Той пусна ръката ми, завъртя се на пети и почти побягна от терасата.
Останах сам пред пъстрото лице на тая безмилостна Вселена, която ме обливаше със студено сияние и абсолютно не се интересуваше дали сме щастливи, или нещастни. Може би защото сама изцяло е заета със собственото си щастие непрекъснато да ражда или пък е погълната от нещастието си, че всичките й рожби- галактики бягат панически една от друга. Гледах звездите, гледах галактиките и нито една от тях не привличаше погледа ми с нещо хубаво, нито една не притежаваше очароващата магия и животворността на старото земно Слънце.
Щеше ли Икар да намери свое слънце, заради което да си струва да изгори?
Последните акорди на „Поемата“ ме поведоха към Майола Бени.
Дискусията
1
Ако бях отишъл на другия ден при баща си, щях да спестя на Икар и на себе си доста неща, щях и на вас да спестя голяма част от тоя набор от думи. Но от разговора с Лоц бях си извадил погрешната поука, че в действителност имам много повече потенциални съюзници, че е нужно само да надам бойния вик, и те ще застанат на моя страна. Освен това самата Майола ме тласна към тази отчаяна постъпка. Тя не проявяваше никакво намерение да се бунтува срещу генетическия контрол и сякаш й беше все едно какво дете и от кого ще роди, та по този начин още повече разпали в мен амбицията. И така, след една твърде драматична нощ между мен и нея — нощта, в която й разказах за детето на Салис Гордал, — сърдит и нервен от недоспиването, аз се изправих срещу нашия първи координатор, чието фантомно присъствие продължавах да усещам от вчерашния ден.
— Трябва да дойда при вас — викна му съвсем нахално моето ниско самочувствие спрямо него.
Намерението ми бе да поискам от астронавигаторския съвет да направят изключение от генетичния контрол — щом съм експеримент, да доведат експеримента си докрай! Той, естествено, щеше да ми откаже съдействието си, тогава аз щях да се опитам да го изнудя със заплахата, че ще предизвикам публично обсъждане на случая „Салис Гордал“ като патологичен резултат от отживелия времето си генетичен контрол. А такова обсъждане аз се канех във всички случаи да предизвикам, въпреки задължението си да пазя служебна тайна.
Този човек, разбира се, нямаше да бъде първи координатор, нямаше изобщо да бъде астронавигатор, ако можеше да загуби хладнокръвието си от такова внезапно нападение. Отвърна ми с безукорно радушие:
— Разбира се, доктор Балов. Хубаво е, че ми се обадихте така рано, за да ви вместя в програмата си за деня.
Вместо да ме смае готовността му да ме приеме същия ден, тя ме направи още по-нахален:
— Държа на лична среща, не на телепосещение. Може би ще проявите великодушие и ще ми позволите
