да ви видя най-после на живо.
Виждах само лицето му в миниатюрното екранче на джобния си поливизор.
— Нима не сте ме виждали? — запита ме то, без да трепне.
— Никога. А предполагам, и други не са ви виждали отдавна.
— Сигурно не са изпитвали такава потребност.
— Мисля, че един първи координатор би трябвало по-често да се явява пред хората.
— Историята ни учи обратното, доктор Балов. Хората трябва да усещат присъствието на властта, само когато им е нужна. През другото време тя винаги предизвиква недоволството им.
Ето тия безупречно гладки и умни отговори на икарци направо ме вбесяваха. Рекох:
— Мисля, че вчера и без вашето присъствие щяхме да убием детето.
Той ме запита, без да се забави нито за част от мига:
— Това ли ще бъде темата на вашето посещение?
— Не. Надявам се — по-малко неприятна.
— На ваше разположение съм. Ние затова сме наречени координатори, защото само съгласуваме нещата. И да разговаряме сме длъжни само на теми, които другите ни налагат.
Това ми се видя направо издевателство, но преглътнах отровната си реплика, защото все пак ми предстоеше разговор с него, пък и нещо в мен се обади, че е неразумно така безогледно да мразя един човек, когото дори не съм виждал на живо.
— Но малкото права, които са ни останали — продължи той, — ми позволяват да си избера поне компаньон за закуската. Ако още не сте закусили, Балов, ще се радвам да ви видя на масата си.
Е, чак такава чест наистина не бях очаквал! И едва по-късно аз осъзнах на какво я дължех: не беше опит да ме подкупва, не, той се чувствуваше достатъчно силен, за да си позволи развлечението да закусва с един човек, чиято враждебност крещеше, както се казва, от всяка частичка на тялото му.
Не знам струва ли си да ви занимавам с това как закусва първият координатор на първата интергалактическа експедиция. Не съм сигурен дали кокетничеше, или просто се чувствуваше принуден да демагогствува. Другарката му се мярна, колкото да ме поздрави в дома си. Нея пък като че ли изобщо не бях виждал — безлична икарска хубавица с един куп научни специалности навярно, защото зад чаровния й домакински поклон се усещаше нетърпението да хукне нанякъде. Което и направи. Жилището им беше точно толкова голямо, колкото жилищата на всички икарци, но обзавеждането изглеждаше аскетично, за да не кажа безвкусно. Що не дойдеше майка ми да им го понареди! Или те нарочно бяха го оставили така, за да подчертаят, че тежката отговорност, която носят на плещите си, им отнема всякакво време за лично устройване?
Виж, облечен беше добре. И внушителен в мъжката си красота. Широкият служебен колан, натъпкан с какви ли не апаратури и командни приспособления, придаваше гъвкава тънкост на кръста му. Носеше черна риза, сияеща някак извътре като чернотата на Космоса; панталон от бляскав метален плат караше долната половина на фигурата му да прилича на излята от титан. Положително не бе надявал скафандър от доста години насам, но косата му бе късо подстригана, по обичая на астропилотите. Прошарена на слепоочията, тя подчертаваше младостта на мургавото му лице с далечен азиатски произход. Най-азиатски бяха очите му. И не толкова защото бяха възтесни и продълговати, колкото поради своя тежък, непрозрачен, графитно черен цвят. И заради месестите клепачи, които подсилваха тежестта на неговия бавен, но извънредно властен поглед.
Очевидно той познаваше силата на очите си, та през цялото време на закуската ни се опитваше да я обуздава. Ръката му обаче се оказа изненадващо мека и това издаваше, че той не отделя достатъчно време за силови упражнения. Когато се ръкувахме, каза весело:
— Е, здравейте, Балов! И бъдете снизходителен! Трябва да ви призная, че изпитвам истинска сценична треска, явявайки се за пръв път пред очите на първия действителен гражданин на Икар.
Никаква сценична треска не изпитваше, разбира се, или пък я скриваше с отлично самообладание. И съвсем нямаше намерение да се разпуска във великодушието си спрямо мен. Деловитостта му говореше, че не ще ми отдели нито минутка повече от времето си за закуска. Веднага хвърли пред мен доста омазания кухненски рецептник и рече:
— Нещо по-специално ли ще си изберем или и вие робувате като мен на стереотипи? Аз си имам само три варианта закуски, но в замяна на това са закуски за трима. Изобщо тя ми е най-важното ядене. Като се натъпча сутринта хубаво, спокоен съм. Спокойно мога да забравя, че има и обяд. Така се икономисва време.
Аз прелиствах дебелия рецептник, побрал състава и номерата на точно десет хиляди ястия, макар да си имах и аз предпочитани закуски, чиито кодови номера знаех наизуст. Успокоявах се по този начин, а и кой знае защо изведнъж реших да си поръчам нещо съвсем щуро. Като му казах шифрите, координаторът повдигна леко тежките си вежди и тежките си клепачи.
— Трябва да е нещо много специално, номерът нищо не ми говори.
Заради глупавата ми прищявка, автоматът звънна с мелодичния си гонг чак след петнайсетина минути. Първият координатор на Икар лично отиде да ми донесе закуската от кухненската ниша, лично ми я сервира. Психороботът му стоеше озадачено в ъгъла, провесил осемте си крайници. Това „озадачено“ си е от мен, разбира се — психороботът точно толкова, колкото и господарят му, издаваше някакви чувства. Докато чакахме — както ми се стори, безкрайно — и докато сервираше, моят знатен домакин бъбреше непринудено неща от роза на:
— Надявам се, че нашата прекрасна Бени няма да ми се разсърди, загдето ви отнех от семейната закуска. Изумителна съпруга имате, Балов, пазете я, драги, щадете я, едва ли има друг човек, който да е толкова нужен сега на Икар, както Майола и нейните песни…
Кухненският автомат е велико изобретение — за броени минути ти сготвя и най-чудноватите ястия, защото освен десетте хиляди в рецептника, след извъртането на специален шифър можеш да си поръчаш и собствена рецепта. Смятало се е, че като скучаеш из Космоса, трябва поне добре да се храниш, и той отлично хранеше икарци. За да не ви развалям апетита обаче, аз няма да ви описвам как всичко се приготовлява само от няколко основни синтетични продукта, към които се прибавят съответните вкусови и ароматни съставки, как изяденото после отново се оползотворява и така нататък. Автоматът не е виновен за това. Не беше виновен и загдето избраната от мен закуска се оказа подходяща за вкуса на някоя друга цивилизация. За да се самонакажа и да не дам възможност на домакина си да ми се присмее, аз отмъстително заналивах блудкавата каша в стомаха си. Координаторът обаче забеляза прекалената ми залисаност с несполучливата поръчка, уловил бе навярно и някой мой завистлив поглед, отправен неволно към купищата чинии и чаши, които бе натрупал пред себе си, та каза уж между другото:
— Наистина е лошо, че нямам възможност да се срещам с всички, да ги познавам по-отблизо, както познавах хората от моето поколение! Едно набързо осведомяване от досието нищо не казва за човека. Впрочем, ако някое от моите яденета ви привлича, не се стеснявайте! Аз май се надцених този път.
— Благодаря — побързах да му отвърна. — Аз много обичам това и то ми е напълно достатъчно.
А ми идеше да запратя чинията на другия край на стаята. Добре че поне сокът, който бях поръчал допълнително, се оказа поносим, та ми помагаше да преглъщам кашата. В това настроение, естествено, не можех да му остана длъжен:
— Аз обаче нямах възможност да се запозная с вашето досие.
Абсолютна лъжа, разбира се, но тежките клепачи не помръднаха.
— Защо? То е достъпно за всички. Исках обаче друго да кажа: че едно досие, колкото и пълно да е, не дава представа за проблемите, които занимават в момента човека. Но вашите проблеми, струва ми се, сега не са тайна за никого — усмихна се той деликатно, намеквайки за присъдената на Майола награда.
— Тогава знаете за какво съм дошъл — рекох аз, преглъщайки с облекчение последните остатъци от отвратителната, но сигурно много хранителна каша.
— Да, знам още и за вашата дисертация. Радвам се, че един млад човек е видял нови неща в прастарата тема „машина-човек“. Вашият баща ми обясни, че замисленият от вас експеримент с психороботите можел да се съчетае с една важна задача на астрофизиците и аз нямам нищо против да ви се даде разрешението за такъв полет, но и на него казах: боя се, че ще трябва да отложите заниманията си.
— Защо? — наострих се аз, още когато видях как отклонява разговора ни по посока на моя бъдещ
