предишни представи. Затова предложението на младежите така ни обърка…
Не знам как е възможно само няколко думи да те накарат да преразгледаш цялото си отношение към някого! Идваше ми да изкрещя от болка: Защо, татко, не каза тия думи по-рано? Защо толкова години досега не произнесе нито една дума, която да съм усещал действително адресирана към себе си? Защо нито веднъж не се сети да вземеш и мен, когато рееше своя могъщ дух из Вселената? Да не би… за да не стигна и аз до края на мъдростта?
— … Колкото повече се отдалечавахме от Земята — разказваше баща ми, — толкова повече се отдалечавахме от нейната система на знанията, без да създадем своя. И ето вече две десетилетия не правим нищо друго, освен да констатираме неверността на старите си представи за света. И тук, както на Земята, нашите познания нарастваха само в посока на практическите възможности да си създаваме собствен свят, не да опознаваме действителния. Ако за цяла една цивилизация това може би е оправдано, за един изследователски екип като нашия то е пагубно. И тук, драги икарци, както някога на Земята, нашата представа за света има чисто оперативен, а с това и положително илюзорен характер. И тук формулите, които съставяме, и законите, които откриваме, отдавна вече не са самата Вселена, а са нашите представи за нея. И тук ние изследваме представите си, а не действителната Вселена. Защото и макросветът е достъпен за мозъка ни само чрез нашите деформиращи го уреди…
На това място Хелиана Доля-Морени рипна импулсивно и бурно изръкопляска. На това място репродукторът избухна с гласа на първия координатор. Беше яростен, но все още се мъчеше да съхрани последни остатъци от респект спрямо баща ми:
— Боя се, че темата, по която говорите, лежи извън рамките на тази дискусия и ще се видя принуден да ви помоля да спрете.
— Сега, сега — смути се баща ми и сви врат между раменете си, сякаш инстинктивно поиска да се запази от удар. — Ето свършвам! Съвсем по темата! Какво исках да кажа? Да…
Странно защо се изплаши толкова старецът! Та неговият авторитет му позволяваше спокойно да натрие мутрите на всички координатори вкупом! Дали не се стресна от самия себе си, от отчаянието, с което разкриваше собственото си поражение?
— Да, да, така — продължи той своето дадакане, докато най-после се окопити. — Исках да кажа, че вече две десетилетия ние само трупаме нови данни и произтичащите от тях умозаключения, които наричаме хипотези или работни формули, чувствувайки отлично, че не са действителни истини. И чакаме да се извърши оня логически скок над зиналата пропаст от противоречия между новите познания и старите ни представи. Но, икарци, целият земен опит ни учи, че такъв революционен скок винаги се е извършвал в главата на един човек, не на колектив или научна група. Питам ви: В чия от нашите глави ще се извърши? В моята ли? Не! Очевидно един учен не може да извърши повече от една научна революция в живота си. Своята аз извърших още на Земята и беше грешка, че тъкмо заради нея ме пратиха с Икар. Във вашите глави? Те също така са задръстени с боклука на бракуваните знания и хаоса на новопостъпващата информация. Трябва да се роди един млад празноглавец, за да се извърши в главата му този скок. А ако замразим този очакван наивник и невежа за десет години?…
Ето, за това, икарци, исках да ви помоля да се запитате! И още за едно: А ако пък изобщо не му дадем да се роди?
Баща ми зададе тези свои страшни въпроси повече с меланхолична тъга, отколкото с риторика, и си тръгна така внезапно, както се бе и появил в залата. С тях той в същност предреши и една по-късна, още по-решителна дискусия. Тя стана през време на моя експериментален полет, но и нейните протоколи доказват колко мъчно икарци са намерили куража да си признаят очевидната истина, че тях просто ги убиваше малобройността. Че са изправени пред реалната трагедия, когато се завърнат, да узнаят колко безсмислена е била тяхната саможертва, защото милиардите търсещи умове на Земята отдавна са получили по свой си път ония знания, за които са изпратили някога планетата-звездолет. Икарци трябваше да търсят други подстъпи към познанието.
Оставаха три минути до изтичането на определеното за дискусията време. Беше третият, последен ден. Можеше да има четвърти, само ако пожелаеха това двама опоненти на докладчика. Но никой не се обади. Аз отправих предизвикателството си към целия Икар, а най-вече към неговия първи координатор:
— Има ли двама опоненти, за да продължим и утре?
И не си правех труда да крия своето ликуващо тържество. Пък нямаше и да успея — то просто гълголеше в гърлото ми, напираше да изплаче. Татко, викаше то в мен, татко… а не знаеше какво повече да каже, онемяло пред човека, който бе ме родил и когото аз досега бях усещал само като непонятна ми, но определено враждебна сила.
4
Не знаех какво повече да кажа и после, на терасата, на същото място, където бяхме разговаряли с Варий Лоц за Дедал и Икар. Не помня как се озовахме там тримата с Редстър и Хелиана Доля-Морени. Помня само, че преди това тя се хвърли на врата на Льони и го целуна и го приветствува като победител. А мен не целуна. Само ми подаде ръка и продума „благодаря“. Но не ме заболя особено от това, защото всичките ми сетива бяха притъпени като у човек, който току-що се е измъкнал от смъртна опасност. И все пак, въпреки почти шоковото си състояние, въпреки че думите на двамата не влизаха в мен, аз някак с кожата си ги чувствувах като свои думи.
Двамата говореха, че нашето поколение трябвало да има своя цел, че тая цел не можела да бъде Земята, защото Икар положително не бил вече нищо повече от един аутсайдер на човешката цивилизация, далечна изостанала провинция, ако Земята е продължила да се развива с предишните темпове. Говореха, загледани навярно като мен към жълтеникавата звездица, която отдавна бе се скрила зад някакви газови и прашни облаци и бе престанала да ни казва нещо, но която отлично помнехме как изглеждаше. Бяхме единодушни в младежката си гордост, че не можем да принадлежим само на тази дребничка звездица, колкото и свидна да ни е.
Помня още, че двамата продължаваха да се самонапомпват все в тоя дух със самочувствие и увереност, че икарци не можели да не отменят поне биокамерата; помня как Хелиана страстно ни уверяваше, че щяла да умре, ако я затворят в камерата, знаела със сигурност, че организмът й няма да издържи, и не самото замразяване, не, тя и космически студ можела да издържи, но ваната, затвореността на пространството…
Особено силно се е врязала в паметта ми хлапашката й разпаленост, че Вселената съвсем не ни била така враждебна, както я изкарват, че трябвало само да се научим да ходим из нея и че положително сме щели някой ден да се научим да ходим из нея, както ходим ей сега по тая тераса… На което Льони Редстър издекламира с неумел възторг — нещо свръхизключително за тая студенокръвна рожба на клонинга — стихове от Уитман; защото беше американец ли, защото специално ли му допадаше, но Льони само този поет признаваше и само него си знаеше. Запомнил съм и тях, което говори, че въпреки своето състояние, мозъкът ми е бил особено отворен за приказките им. Ето какво съм запомнил оттогава:
Точно така е, кимаше Хелиана с трогателната увереност на вярващо в приказки дете, а личицето й изглеждаше съвсем безплътно, обляно от сребристото сияние на светилата, на които Льони се заканваше заедно със своя Уитман. Дългата тераса бе потънала в меката бяла светлина на звездните купове-полилеи и на ония газови облаци, скрили зад себе си галактическия център. Те засилваха своето сияние, защото Икар продължаваше да се носи с безумната си скорост право към тях.
Също загледан нататък, аз усещах нещо като височинната болест. То ме влечеше към себе си с мистичната сила на бездната и за да й се противопоставя, аз се насилих да си спомня за Майола, укорих се,
