че не отидох веднага да споделя с нея радостта си. И тогава чак излязох от шока. Сетивата ми, още поизтръпнали, все пак се съживиха и аз им разказах как Майола ми бе описала чувството, с което човек първия път влизал в анабиотичната камера. Наистина било като отиване на смърт, защото не знаеш дали Икар няма да престане да съществува през тия десет години. Освен това си мислиш, че положително апаратурата нещо ще се повреди и какво ли не още, та затова аз сега се чувствувам като човек, отървал се от сигурна смърт. Затова трябва да ми простят, че така съм разстроен и не участвувам в разговора им. А Льони отвърна, че аз съм извършил своето за днес, нямало какво повече да приказвам, на което аз от своя страна пък му напомних неговия Уитман, който бил казал някъде, че в самата същност на нещата е всяка победа да предизвиква още по-голяма битка. Разбира се, че от самия Льони знаех цитата. Хелиана обаче не реагира на изфукването ми, изобщо не ме погледна нито веднъж тогава, на терасата, и аз намерих сили да ги оставя да си декламират стихчета и да се заканват на Вселената.
Чувствувах се и физически като участвувал в смъртен бой, но цитатът на Уитман, с който бях поискал да се вмешам във флирта на Редстър, почна пък мен да напомпва с увереност и жажда за ново действие, та, влачейки крака към къщи, където ме очакваше тъмната и страстна вселена, наречена Майола Бени, аз си мислех, че вече непременно ще трябва да потегля, за да търся целта и пътищата на нашето поколение.
И за баща си си мислех с едно никога неизпитвано синовно упование; за тоя наистина велик човек, защото много велики учени е давала Земята, но малцина са били ония, които са могли, след като са извършили своя научен подвиг, да признаят открито личното си поражение пред безкрайността на познанието и да не пречат на другите да извършат своята пък революция. И, естествено, много се надявах аз да бъда оня очакван наивник и невежа, оня празноглавец, за когото говори баща ми.
За съжаление, надеждата ми се сбъдна само що се касаеше до наивността и празноглавието.
Част трета
Победата се казва „пат“
В общи линии нито аз, нито икарци имаме основание да бъдем недоволни от моето пътуване. Едва ли обаче ще напиша някога дисертацията си. Темата „машина-човек“ не ми стана кой знае колко по-ясна, а и Лайънъл Редстър сигурно е прав, твърдейки, че ми липсват качества за учен. Изглежда сред хилядата аристократи на духа, тръгнали да разнасят своята земна гениалност из Космоса, е проникнало чрез мен и земното бездарие. При това — в твърде войнствен вид. Впрочем, бездарието като че ли винаги е по- войнствено от таланта и аз дори в това отношение не съм някакво чудо на природата, за каквото човек обича да се смята.
Аз потеглих с надеждата, че като остана сам в Космоса, ще ми дойдат ония велики мисли, за които говореше баща ми. Направо ги виждах как скучаят там премръзнали и чакат някой като мене да мине да ги прибере, за да тръгне с тях на поход срещу света. Не дойдоха, разбира се. След толкова хилядолетия културна история на човечеството новите мисли станаха по-редки от атомите вещество на кубически метър пространство в галактическия вакуум. Затова по-нататък аз прилагам само някои свои наблюдения. Доколкото ще се срещат сред тях и подобия на мисли, то те са свързани било с наблюденията, било със състоянието ми, което съм се опитвал да предавам винаги максимално добросъвестно, за да улесня евентуалните бъдещи изследователи на същия проблем.
Мозъкът ми още преработва — като регенерационната система на разузнавателния кораб, възстановяваща въздуха ми, водата и храната — раздялата ми с Икар. Убеден съм, че няма да се върна и правя преоценка на стойностите, които съм оставил зад себе си.
Струва ли си в последна сметка да се жертвува човек, за да се опита да сервира на тия хиляда хидалговци някакво ново знание? Което те може би изобщо не ще са в състояние да използуват, защото не ще са дорасли за него?
Засега от целия Икар ми липсват само партиите шах с Лайънъл Редстър и тъмната креолска прегръдка на Майола. Шах аз играя и с Тоби, така че в същност ми липсват само моите заяждания и закачки с Льони. С Тоби не мога да се заяждам — роботите нямат чувство за хумор. То само това им оставаше — да имат чувство за хумор! Машина с чувство за хумор ще е нещо като дявол с ореол на светия.
(Покрай другото аз изучавам сега древните човешки религии по материали, които взех със себе си, та подобни сравнения сами пъкат на езика ми. Повтаряйки полета на Алек Дери — а аз тъкмо затова съм тръгнал, — ми се налагаше да се запозная по-отблизо с понятието „бог“ и изградената около него мисловна система, за да разбера дали Терин, председателят на нашия контролен съвет, все пак нямаше право. И тук аз откривах нещо за себе си: религиите не са били само идеологии с организираща хората социална функция, те са били и някакво средство за познание на Вселената и са регистрирали в символите си повечето от най-съществените явления, с които ние и днес се сблъскваме, без да им намерим задоволително обяснение.)
Та исках да кажа: с Тоби аз все пак се заяждам, когато ми докривее, но той не е в състояние да ми отвърне, а това вече убива сладостта на заяждането. Майола пък липсва само на сетивата ми, в които е легнала като спомен за тежко и размътващо главата опиянение. И ще им липсва сигурно още доста време, въпреки че усърдно я пъдя, защото с истинско озлобление си мисля за това, колко време само се топях аз, беличкият и прозрачничкият, като хапче захар в кафето на бразилските й страсти.
Сега се чувствувам и физически по-силен, и духом свободен. И целият Икар може да върви по дяволите! Което ще рече, че съвсем не заради него съм тръгнал, а заради себе си. И е крайно време да си го призная, защото няма нищо лошо в това, обратното: тръгнеш ли нанякъде с чувството, че се жертвуваш заради някого или нещо си, никаква работа няма да свършиш!
Радостен съм. Бих казал, щастлив съм, ако знаех какво точно означава то. За смъртта не мисля. В това отношение съм древен като самото си име — нали Епикур, един духовен брат на моя патрон, е казал: „Където сме ние, смъртта още не съществува, а където е смъртта, там нас вече ни няма“. Мисля — колкото да свикна с нея — за вероятността да не се върна на Икар, но тя никак не ме натъжава, сякаш оня, при когото отивам, ще ме вземе със себе си в райските си селения.
В същност отличното ми настроение извира сигурно от злорадството, че надхитрих икарци. Нито един от тях не знае, че след пет дена аз ще променя курса си на сто и тридесет градуса и ще се отправя към оная планета, на която Алек бе срещнал своя „бог“. Вероятността после да застигна Икар ще се сведе до не повече от пет процента, ако самият Икар не реши все пак да отдели повечко от скъпоценното си време, за да ме търси или дочака.
Само Майола предусети нещо с женските си инстинкти. Каза ми:
— Имам чувството, че бягаш от Икар. Но защо тъкмо когато спечели първата си голяма победа? Или бягаш от мен?
