повече по нея от това разстояние, после изравних собствената си скорост с нейната и легнах успоредно в нейния път. След това пуснах първата сонда.
Снарядът, със собствен импулсен двигател, е програмиран също така предпазливо, та моето нетърпение отново е подложено на изпитание. Той описа най-напред две осморки около топката от такова разстояние, че на екрана, въпреки холографския лазер и инфрачервения телеобектив, цял ден трепкаше само едно размазано сиво-черно петно. Но описвайки своите прекалено широки осморки, снарядът все пак се приближаваше до тялото. Заедно с това се проясняваше и картината на екрана. Аз трескаво записвах собствените си действия в тяхната програмна последователност — наблюдаваното се регистрираше многократно от уредите — и чувствувах как отново се зареждам с нетърпение и надежда. Повърхността на топката, естествено, не беше кожена, но се оказа не по-малко озадачаваща. Някаква тъмна пореста материя; от досадното разстояние на страхливата сонда тя много приличаше на регулит (не това бе необичайното обаче, тъй като регулитът покрива повечето мъртви планети!), беше като че ли отлята в осмоъгълни клетки от значително по-твърд материал, навярно дори метална сплав.
— Е, ха добра среща! — рекох аз с пресъхнало гърло, изключвайки автопилота на сондата, за да я поставя под свое управление. Исках да я пратя по-близо, отколкото бе програмирана. — Ей, октоподе, какво ще кажеш, а? Какво можеш да кажеш, осмокрака машино, не случайно програмата за космическите срещи ви изключва вас, психороботите, от тях! Кой знае какви каши ще забъркате, ако ви пусне човек да го замествате в такива случаи. Ето, мислиш, че не усещам ли как вече си решил в паешкия си мозък, че това е телескопска антена, опъната върху астероид. Такива осмоъгълни клетки има колкото си щеш в природата, така че не бързай, глупако! И на Земята един куп кристали имат осмоъгълна решетка!…
Сондата послушно влезе в юздите на телеуправлението. А аз продължих да си дрънкам така на Тоби, като измислях разни обръщения, за да не го задействувам с произнасяне на името му. Бях му простил вече всичко, дори и заради възможността сега да говоря някому, докато внимавам да не разбия сондата в тялото и да направя някоя беля. Защото — ни на игра и ни по време на обучението си — не бях управлявал никога изследователски сонди. Добре че Коро, който сега е застанал от другата ми страна, има такова управление в търбуха си и непрекъснато ми диктува операциите. Останалите два робота вече усърдно проверяват всички жизнено важни възли на кораба и го привеждат в бойна готовност. Никога не съм произнасял с по-голямо удоволствие някакво нареждане. Това, бойната готовност, се оказа велико нещо! Разбира се, моята войнственост е миролюбива, ако може да съществува такъв психологически парадокс. Аз нямам желание да воювам с тоя астероид ли е, болид ли е — на такова най-прилича, аз горя от желание това наистина да е антена и да разговарям с нея, не с моите машинни паяци.
— Но пък каква антена би било това, а, момчета! — обръщам се аз вече към двамата, вперил немигащи очи в контролното екранче на сондите. Зеленикавата топчица бързо се приближава към астероида — вече така го кръстих, въпреки гладката му форма, след като пълнежът на осмоъгълните метални клетки ми заприлича на регулит. — Каква антена, а! Колко беше диаметърът? Хиляда двеста осемдесет и три метра и осемнайсет сантиметра! Ако си нямаш друга работа, Тоби, изчисли каква повърхност ще има кълбо с такъв диаметър и си представи тогава каква антена ще е това…
Тоби няма нужда да го изчислява, защото изследователските автомати отдавна вече са нанесли точния размер на тялото, всичките му параметри: обем, маса, повърхност и така нататък, а при произнасянето още веднъж на думата „антена“ аз направо изтръпвам. Та нали тази антена сега улавя радиовълните, с които управлявам сондата! Към какъв ли страхотен мозък ги препраща в центъра на астероида, който сега спокойно обмисля как да накаже смутилия покоя му нахалник?
Ето че пак развинтих фантазията си! Дотолкова, че несъзнателно почнах да се самонапомпвам със страх. Впрочем, малко предпазливост наистина не е излишна. Кой го знае какво чудо е това! Регулит обаче не е! Сега вече се вижда съвсем ясно, че материята в металните клетки не е ронливият планетен слой, а по-скоро някаква замръзнала в космическия студ ситно пореста пемза. Ех, как ми се иска сега една геоложка сондичка да ми донесе няколко килца от тая материя, че и парче от решетката!
— Момчета, дали ще го заболи, ако откъснем парченце от него? — питам аз роботите и се смея, но смехът ми е доста нервен. — Да спазваме програмата все пак, а? Разбирам нетърпението ви, но не става дума само за собствената ни кожа. Целият Икар стои сега зад нас. Макар и той да си е глътнал езика така, че квантче вълна не изпуска…
Разбираемо е, че сънят бе ме напуснал окончателно. Не си позволявах да заспивам за повече от час чрез електросън, та се чувствувах вече доста изтощен. Налагаше се да си дам почивка. Програмата отдавна я предвиждаше. Върнах сондата на борда — повече тя не бе в състояние да направи, разпределих психороботите по местата им за бойна готовност от първи порядък и се самоприспах за цели дванадесет часа. Естествено, при най-малка опасност щяха да ме събудят. Но не ме събудиха и когато станах, трябваше дълго да се разсънвам. Бях попрекалил със спането, та след като изтече от мен отровата му, аз отново изпаднах в прежната еуфорична бодрост, заплашваща да ме подведе към лекомислия.
2
Тялото не бе благоволило да се обади, а сънят не бе ме обогатил с кой знае какви нови идеи. Да кацам ми бе абсолютно забранено. Да пратя досега събраните данни и да искам съвет от Икар — също, защото то би означавало да го потърся с целенасочено предаване, което би издало посоката на местонахождението му. Да бомбардирам топката в дълбочина с гама или други твърди частици, за просветляване и провокация, не се разрешаваше на разузнавач от моя разред, когато съществуваха съмнение съответното тяло да не е от природен произход. Можех да си позволя само още да откъсна едно парченце и да се прибирам. На Икар щяха да решат какво да се предприеме по-нататък; думата щеше да има втората експедиция с повече средства и пълномощия. И макар примерната програма да не ми разрешаваше изпращането на геоложка сонда, преди да съм извършил един куп други дребнави процедури, аз реших отново да бъда непослушен икарец.
Какво може да е това, разсъждавах аз гласно, а тъй като не се обръщах пряко към психороботите, те не ми и възразяваха. Ако е действително антена, тоест ако е подобен на нашите радиотелескоп, то по нашата логика може да се допуснат три варианта. Първият е: тялото е космически кораб, астероид-звездолет, подобен на Икар, а това е приемателно-предавателната му антена. Икар също е опасан отчасти с такива и общата им площ не е много по-малка. Но пък освен осмоъгълните кутийки на антенната мрежа по него не се забелязва нищо, което да би приличало на входно-изходни съоръжения, колкото и да са замаскирани. Доста грижливо бях обгледал цялата мрежа, кутийка по кутийка бях я заснел, проявявайки необичайно търпение и методичност, и не открих никъде нищо друго. Бях пуснал накрая изследователския снаряд да облети астероида само на хиляда метра височина. Кой уважаващ себе си космически кораб би позволил някому да се приближава на такова разстояние, без да знае намеренията му? Не само Икар, и моят стар Р–19 автоматично би взривил всекиго, който би дръзнал да дойде на хилядократно по-голямо разстояние, ако предварително не сме се споразумели за това.
Вторият вариант… да, от втория вариант, който си съчинявах гласно, можеха да те побият тръпки. Този астероид, момчета, плашех аз психороботите си, не е никакъв астероид, а автоматична разузнавателна сонда, като тая сонда, дето сега пак си я прибрахме. Тя си лети по програмирания път, събира каквото може да улови в мрежата си и периодически го изпраща някому. Ясно ли ви е? Пита се в задачата: Кому? А ако имахте и въображение, бедни мои машинки, можехте да си представите какъв ще да е тоя, който си пуска из Галактиката автоматични сондички с такива размери.
Не вярвате ли? И на мен не ми се вярва. Това ще рече съвсем пък на нас да приличат, нали? Дори и третият вариант да е: космически радиомаяк или отражател, или междинна препредавателна станция… изобщо все неща, които принципно ще бъдат същите като нашите начини да изучаваме Космоса, да се движим и съобщаваме в него. Затова, мили мои… (бях станал необичайно добър към психороботите си — какво ли не прави опасността!) — затова, осмокраки юначета, нека обуздаем прастарите си човешки мечти за среща със себеподобни! Да си кажем за сега като истински учени, че това е само едно неизвестно по структурата си космическо тяло, да се опитаме да надникнем в устройството му и учтиво да му кажем „довиждане“!
Избрах от най-малките геоложки сонди. Докато не знаех поне приблизителния състав на веществото му, не можех да си позволя да го боцкам надълбоко. Освен това повърхността му изглеждаше еднородна
