Любен Дилов
Жестокият експеримент
„Душа, вглъбена в себе си“ е името на моята лодка;
„Ужас“ е името на моите весла;
„Тоз, който насърчава“ е името на трюма ми;
„Пред себе си направо плувай“ е името на моето кормило.
Така направен, знайте, е ковчегът ми за преминаването…
1
Тя продължаваше да не усеща неговото присъствие — така всепогълната гледаше сладникаво красивите реклами на туристическата агенция. А може би изучаваше и разписанието на крайбрежните кораби. Това му позволи да посъзерцава голия й гръб в яркостта на лятното предпладне с удоволствие, което добродушно се самонадсмиваше.
Онази вечер, когато оглушиха колибата му край реката с рева на автомобилите си, той почти не й обърна внимание сред десетината по курортному разпасани професори и доценти. Не им отиваше да бъдат разпасани, па макар и за двайсет дена, след като през цялата година педантично са си връзвали вратовръзките и са треперели за авторитета си. Разпасаността също изисква талант и поддържане. Комична бе изглеждала и тази единствена сред тях жена, облечена пък като за бал. Но май от някакъв нощен бар бяха му се изтърсили.
Достатъчно разглезен от студентките, за да реши, че тя заради него е разголила гърба си чак до задника, той показа само на нея недоволството си от внезапното им посещение. Край устието на реката, където ги заведе, защото, не се побираха в колибата му, тя бе въздъхнала в опит за разговор: „Тук и звездите като че ли са други!“ Ядосан, че колегите му разбудиха сякаш и близкото море с предвзетото си дърдорене — от околните колиби надничаха вече приятелите му рибари, той й отвърна: „Специално си ги доставям.“ А после не намери сгода да й се извини.
Сега този пренебрегнат тогава гръб никому не се предлагаше. Кестеново лъскав и гладък, още по-тъмен в рамката на белия шантунг, той излъчваше интимното уединение на жена, която се е разсъблякла сама в спалнята си. Меката заоблена симетрия на раменете и нежността на улея между лопатките галеха окото му на геометър и художник с незаинтересуваната си хармония.
Радва се физикът на хармонията на Вселената, не мирясва, докато не направи хипотезите си за нея също хармонични, защото иначе няма и да му ги приемат, а неутолимата му придирчивост все търси изключенията от симетрията. Затова и повече го заинтересуваха едва забележимото изкривяване в гръбначния улей — от ученическата чанта навярно или от модните чанти за през рамо, и бенчиците на лявата й плешка. Потънали дълбоко в тъмната политура на слънчевия загар, те се забелязваха само при по-настойчиво взиране, но той се зае да ги преброи, заинтригуван от разположението им. Те доста точно повтаряха картината на известно съзвездие. Мозъкът му направи асоциацията „съзвездие — събенчие“ и той все така самоиронично се възхити на новооткритата дума, но в следващия миг си спомни, че твърде много хора го познаваха тук. А жителите на градчето, които повече уважаваше, сигурно вече недоумяваха огорчено, ако са видели „своя професор“ да се хили зад голите гърбове на курортистките. Гласът му бе успял да предрезгавее от мълчанието и горещината.
— Маршрут ли си съставяте?
Тя прекалено силно се стресна, а като че ли прекалено дълго не овладя и вълнението си от изненадата.
— О, не! Мъчех се да разбера дали ми се иска да отида някъде.
Плакатите на витрината предлагаха от устремена през снежна гора запенена руска тройка до компанията на свиреп туземец със забита напряко в носа дълга клечка.
— Нищо от това не ме съблазнява.
— Дори човекоядецът ли? С тая клечка той после си чисти зъбите.
Тя възнагради евтиния му виц с бегла усмивка, а вишневият нокът на показалеца й затрепера от настойчивост към витрината.
— Може и да са интересни, но като не ми се пътува нито с тоя параход, нито с оня самолет!
— Е, да, масовият туризъм не е особено привлекателен — съгласи се той, приел за неизбежна превземката у младата съпруга на един преуспяващ учен. Мъжът й, биофизик, беше сред най-способните в своята област.
— Жалки напъни да избавят хората от самотата им! Бях веднъж на такава екскурзия, никога не съм се чувствувала по-самотна. Ако имах пари… Но си нямам пари! — заключи тя с простодушие, което изкупи донякъде предишната й сентенция.
— Пък и аз в момента имам колкото по за едно кафе — рече той, защото се чувствуваше все по-неловко пред витрината на туристическата агенция.
Впечатляващо елегантна, съпругата на биофизика предизвикваше скърцането на всички вратни шипове у минаващите край тях. Сякаш зяпаха подир филмова или естрадна звезда.
Тя изравни крачката си с неговата и му се отплати за поканата с малко нервно, бързореко обяснение:
— Извинявайте, че онази нощ така ви нападнахме, но ми се искаше и да се запозная с вас. Всичките ви книги съм чела! Популярните, разбира се, за другите нямам мозък. Аз и на ваши лекции съм ходила.
— Извинение аз ви дължа — прекъсна я той и хукна през площадчето, за да улови последната свободна маса под чадърите пред кафенето.
Измъчваше се, когато хвалеха книгите му, макар че бяха го прославили сред младежта, която обичаше науките. Защото все още се сърдеше на себе си — ни литератор, ни художник, ни учен! Такава поетично объркана натура при едни физици раждаше гениални открития, от него обаче бе направила автор на научно-популярни четива.
Тя пристигна край масата с няколко капчици пот, задържани от бъдещите й мустачки — сега те все още приличаха на пикантна сянка, изпод която набъбваше откровената чувственост на устните й. Без червило, но опазени някак от плажното изпръхване, те излъчваха свежест.
— Имахте право да се сърдите, нали ви казах! И аз бях много самотна в тази компания.
Думите й събудиха онзиденшната му съпротива.
Не обичаше жените, които веднага се изкарваха самотни. Като искаш да спиш с някого, кажи му го направо, що трябва да го плашиш със самотата си! Той я изчака да седне, почака да избърше бъдещите си мустачки.
— Лоуренс пише в своя „Апокалипсис“: Когато някой ми каже, че е самотен, аз знам — той е загубил Вселената.
— Нима всички вече сме я загубили? — кокетно си повя тя с кърпичката.
— Мараба, професоре! — викна сервитьорът над главите им, взрял се може би да разбере как се задържа без презрамки, само на гърдите й, роклята на новата клиентка.
— Здрасти! — отвърна му той. Сервитьорът беше от сезонните печалбари, които не топваха дори крака си в морето, но много се стараеха да приличат на морски вълци. — Първо, махни тия столове! Ще пиете ли от моето питие? По това време аз съм на малък джин с тоник и лимонче.
— Да опитам! — отвърна тя и той подвикна след поръчката:
— Ей, столовете!
Сервитьорът намусено се върна да ги премести, за да не сядат други на масата им. Навярно бе решил, че професорът му отказа обикновената си дружеска любезност, та да се изфука пред „мадамата“.
Тя бе доловила комичния конфликт.
— Тук май всички ви познават.
— Аз пръв някога им се натресох край реката, затова.
